Това е от онези истории, които се разказват след щастливия край.
Индия има едно особено качество. Нарича се Make or Break. Ако издържиш, те допуска по-навътре. Ако не - те отказва завинаги.
Преди две години, нашето изпитание с Боби бе хаосът по пътищата. Усещането, че вкеки миг малкото, съдрано моторче, в чиято кабинка си, ще бъде премазано от камикадзе автобус от Първата световна, от прозорците и от покрива на който висят хиляди двукраки. Или пък че ще умреш от задушаване от кълбата дим и мърсотия, които камионът отпред щедро бълва в лицето ти. Или пък че ще потънеш с бясна скорост, в червата на протяжно пресичащата крава. Или пък, че нощният автобус ще разбие костите, бъбреците и всяка частица рационалност, останала в европейската ти глава.
Е, този тест го издържах със среден, но го минах. За теста с купищата разлагащи се неща по улиците се правя, че ме няма. Вярвам във Великата всеочистваща сила на Майка Индия. И вярвайте ми, няма мухи. Комарите - след Китай вече не ми мига окото.
Но снощният тест. Е там май се опитаха да ме скъсат.
Както знаете, на епичната сватба, която ще се развихри днес, се очакват 2 500 гости. Десет процента от които, ще трябва да рреминат през дома на Сару. Два процента от които, през моето легло.
Вече разказах за 21та лели, които готвят. Е, смятайте, че на всяка и дойдоха снахите, зетьовете и внучетата. Снощи уравнението бе - две лели с мен на спалнята, четири долу на пода и един братчед за бодигард.
Спокойно, ще ги евакуирам, мислех си аз, като предчувствах гръмогласната сила на запушения ми нос. Да, ама не. Дойдоха още две лели. Едната се мушна на спалнята, а другата - на пода.
И аз взех, че се разболях. Пипнах вируса на младоженеца и вдигнах температура.
Треска в легло с лели. С тъпаните на Ганеша под балкона. С десетките внучета, които влизат, светват лампата и почват да си бърборят на висок глас с бабите си.
Разгеле, съмна се е извадих натежалата си глава изпод одеалото. Ще ме бъде ли днес? На сватбата баш. Да не тревожа младоженеца. Само до мен му е.
С мен моментално рипнаха и лелите. Да ме церят. Донесоха парната лампа. Дойдоха внучетата насядаха около мен, лелите на леглото и едно момиченце ми даде някакво желатиново хапче.
Аз, по принцип, вярвам, че индийските болести се церят с индийски лекарства. И най-послушно глътнах хапчето. Витамин някакъв, явно.
И като ахнаха лелите! Като зяпнаха децата! Оказа се, че съм глътнала евкалиптовата капсула за парната лампа.
О, този филм вече сме го играли, знаят всички за моята "зърнена диета" - нещо като синдром на едногодишно, да гълтам всичко, което зърна.
Отровно ли е? Ами да, разбира се, заявява Гугъл. Стана тя каквато стана, блещят се лицата на лелите.
Беж, към банята да повръщаш. Лелите и те с мен в банята, всички си пъхат пръст в гърлото да ми покажат как. Да, ама не мога.
И сега, какво? Вместо сари, болничен чаршаф в индийска болница ли ме чака?
Айде, младоженецът, горкият, яхва мотора и води хахавата си бяла майка в болницата. Докторът още не бил излязъл от банята. Той там си живее. Хахавата бяла майка звучно изпуска евкалиптови пари от хранопровода си.
Идва докторът, вижда хапчетата и прихва да се смее. Недейте да пиете понече от тях, казва той на сносен английски.
Ок. Ще доживея да видя индийския си син оженен, въздъхвам евкалиптово аз.
И по спешност съм евакуирана да се наспя в хотелска стая.
Потъвам в евкалиптов сън, и на вратата се звъни. Mam, is the room ok mam?- черничко момченце държи голям тефтер въпросник.
Спя, бе хора! Трясвам вратата под носа му, унасям се отново в парите на хранопровода си и пак се звъни. Mam, clean the room ok, mam?
Ще те погна с тази метла дето си ми я донесъл, измърморвам заплашително аз и ... пак заспивам, твърдо решена да не отварям в следващите 6 часа.
Пак се звъни... Грабвам телефона и почвам да изливам индийската си неволя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар