Силата на Картичката

Има хубави. Има авторски. Има средни. Има трагични.

Но няма излишни.

Или както една жена каза "Дайте ми от тези, по-грозничките, че тях по-трудно ще ви ги купят".

Силата на картичката е като китайците. Има само три съставки в магията, но всяка сама по себе си е вулкан от енергия.

Първата съставка - Взаимността. Уюта да режеш хартийки, да лепиш звездички, да контурираш еленчета в кюпа на Делфинското творческо сборище във Виста. Да слушаш коледна музика през октомври, да ходиш на училище изцапан с глитър през ноември, да си целият в силикон през декември. Да пийваш чайче, да си бърбориш с приятели, да ... вярваш, че можеш да променяш света!

Втората съставка - Убедителността. Много хора събират пари за каузи в това щедро време за даряване, но Делфините са доста по-специални. "Ами как няма да купя картичка, такива са хубави тези деца! Така убедително говорят! Толкова им се радвам! Гордея се, че помагам!". Всички го казват. Спомням си за Красито, която бе погледнала някакъв татко с ангелските си очи и той беше пуснал 100 лева в касата, за Вилиана, която бе продала и табелката, защото и свършили картичките, за Калоян от вчера, който е омайвал на четири езика. Убедителността изисква да си убеден. А ние вярваме, че можем да променяме света!

И третата - Отговорността. Веднъж чух за благотворителен концерт, напълнил фестивалния комплекс и дарил за каузата ... 800 лева от събраните средства. Ние даряваме всички събрани средства. Не задържаме стотинка. Една жена донесе цяла торба с жълти стотинки. БНБ ги изброи - 52 лева. В касата са. Не задържаме стотинка, но цепим стотинката за материали - режем пуловери, правим елхички от рециклирана хартия, пазим изрезки. И пазим смени. Никога няма да забравя един от дните, в които Варна бе вледенена, нямаше транспорт, а едно момче по маратонки с премръзнали ръце без ръкавици дойде във Виста да вземе картички, че му свършили.

И така - десет години минаха. Вече всички правят картички. Но Делфинските са по-специални.
Силни! Ето какви китайски стени са изградили

„Съюз на слепите“ – 200 бели бастуна; мултифункционален принтер; 50 говорещи апарата за кръвно налягане; часовници; уреди за измерване при наливане на течност;
 УМБАЛ „Св. Марина“ – 5 плазмени телевизора към отделението за инфекциозни болести;
Обзавеждане и изрисуване на занималня за болни деца - телевизор, кухненски бокс, кожен диван, столове, маси, шкафове, играчки, компютър, ; Обзавеждане на специална стерилна стая за настаняване на пациенти с муковисцидоза,
Закупуване на жизнеспасяващ спирометър, сонди за вътрешно хранене и специални енергийни храни за деца болни от муковисцидоза;
 Училище за деца с нарушено зрение „Проф. д-р Иван Шишманов“ – оборудване на стая с компютри, бюра, телевизор, пералня със сушилня и мека мебел;
 Дневен център за деца и младежи с усмтвена изостаналост „Йоан Златоуст“ – оборудване на стая за ароматерапия; закупуване на пералня със сушилня;
 Отделение по неонатология към АГ болница Варна – жизнено важен уред да измерване нивото на кислород в кръвта на недоносените бебета;
 МБАЛ „Св. Анна“АД – ремонт, изрисуване, обзавеждане и закупуване на компютри и телевизори за стаята за игра в детското отделение.
 Дом за сираци "Княгиня Надежда" – ремонт на столовата; дарени 5000лв. за операция и изкуствено око на залято с киселина момиче от дома; платено висше образование на момче от дома на стойност 2500лв;
 Фондация „Радост за нашите деца“ - уреди за оборудване на стая за кинезитерапия и рехабилитация на деца с увреждания.

Една история с Обаче, Въпреки и Именно Защото

Аз съм Ентусиаст. Работлив Ентусиаст. Наивен Работлив Ентусиаст.

В България да си Ентусиаст е кауза. Когато работиш с деца. Но не и когато работиш с болници. С "институции". Тогава става мисия. Мисия Невъзможна.

Това е изживяната история за помрачения ентусиазъм, за неосъществените добри намерения и за желанието да продължим Въпреки и Именно защото.

Болницата е Университетската Варненска болница. Главният герой е подписаният на писмото.

В началото на миналата година Делфините започват да търсят кауза за поредното си грамадно добро дело. Майките на деца с церебрална парализа проплакват, че държавата е измислила клинична пътека за рехабилитация на децата им с много добри възможности, но Варненската физиотерапия не я прилага, защото няма оборудван кабинет. Ще помогнете ли да го оборудваме? Разбира се, усмихват се Делфините и запрятат ръкави. Помагат им десетки приятели и международни доброволци.

Майките получават официално писмо с подпис, че събраните средства ще бъдат изцяло изразходвани за обзавеждане на две стаи за бобат терапия на децата им. Колко пари ще трябват. Около 12 000 лева. ОК, това значи много картички нали. Почваме. А Българската Коледа ще дари локомат. Само Варна няма такъв. Чакали някой да им го поиска.

Аз лично направих около 2000 картички. Целият декември кухненската ми маса беше в силикон до малките часове на нощта. Семейството ми пое твовара на моята неистова заетост, а после здравето ми пое тежестта на неистовата умора. Изболедувах умората през януари.

Но ми бе по--трудно да изболедувам гнева и огорчението през февруари.

Среща с екипа на болницата. А, хубаво, събрали сте пари. Те за какво бяха? А, ами добре, ОБАЧЕ ние нямаме сключен договор за такава клинична пътека. Е, то не може така лесно да се сключват договори. Няма да стане.

Майките започват борба. Говорят с депутати. Общински съветници. Компромис има, болницата сключва договор за пътека.

Да, но ВЪПРЕКИ че имаме вече пътека, нямаме капацитет. Няма къде да ги настаняваме тези деца. Нямаме обучени специалисти. Нямаме намерение да ги обучаваме, защото някой ден ще налеем едни милиони в специална клиника за детска физиотерапия и тогава ще почнем да се занимаваме. Тези милиони ще са милиони, а не като вашите мизерни 15 000 лева. Вие какво си представяте?

Колко струва оборудването на този център. Не повече от 12 000 лева. Ние ги имаме. Само ни дайте стая и ще я обзаведем. Имаме и специалист. Обучаван в Англия. Тя може да обучи ваши физиотерапевти. Ама на вас кой ви каза, че нашите физиотерапевти искат да се обучават.

И така - до октомври, когато получаваме официален отказ от Университетската болница да приеме дарението, защото нямало как да го оползотвори.

Разгеле, намерихме друга болница. Частна. Ще направят стаята. Ще приемат децата по клинична пътека. Ще се погрижат за родителите им. Ще обучат лекарите си.

Поръчахме обзавеждането на стаята. От Турция и Полша. Ще пристигне може би след Коледа. Преговаряме за ниска цена за транспорт. Търсим връзки за по-изгоден транспорт. Цепим стотинката. Работим.

И ИМЕННО ЗАЩОТО Ентусиазмът е Мисия в тази Скована Държава, Делфините и аз отново правим картички. Този път за апаратура за новородени оставени бебенца в Дома за медико-социални грижи във Виница. И отново семейството ми вечеря картички.

Посолени с Наивен Неуморен Ентусиазъм!

Та Пи Ку или Таран по Китайски

Добре запознатите с прелестите на Мис Тони, знаят, че има една особена характеристика, която я доближава до Ким Кардашиан и всички други представители на средиземноморско-балканското телосложение - голямото --пе.

Или както казва духовитият и съпруг, "това е най-големият пън в семейното огнище".

Пън, пън, но докато по нашите ширини това е норма, в азиатския свят, това е голяма атракция. Във всеки салон за масаж жените възкликваха Оооо, Та Пи Куу, цъкаха многозначително и на Мис Тони и се искаше да си мисли, че е възторжено "ооо, голямо ..пе!". Може просто да са си мислили, че ги чака тежка работа, може ...

Няма значение, истината е, че това ТаПиКу свърши отлична работа в един проект за оцеляване, за който върви това кратко разказче.

Мис Тони и малката Джи Лу се самозаключиха извън апартамента на милионера Лин, за когото може да прочетете на друга страничка. Първата входна врата в луксозната кооперация, ок, отключва се с ключ, но втората, ооо втората е залостена. И какво да правят двете самотни момичета в големия град? Отидоха да нощуват на хотел. Чичото Лин потънал в дълбоката китайска провинция, никого друг не познават, най-близката приятелка е на два часа път с метро. Това е кармата на големия град --- когато си в беда и си сам - си сам.

На другата сутрин двете приятелки отново се помолиха на вратата на чичото милионер, която бе така здраво залостена, че дори и ключар да извикат, щеше да им обере джобните за следващите две седмици. А и китайският закон не разрешавал да се наемат услуги да се отключват чужди апартаменти, особено пък на милионери.

И в този момент на пълна безизходица, Силата навлезе в Мис Тони. Тя решително тръгна към вратата и ... мощно я подпря със страничен тласък на известното ТаПиКу. "Сезам, отвори се!" Дори и магичната фраза не бе необходима. Малкото китайско момиченце отвори широко малките си дръпнати маслинки...  ""You broke the door!" смаяно промълви тя.

Мис Тони пооправи полата, вдигна дясна вежда като Скалата и каза гръмко "ТаПиКу - КунгФу!"

Не, че след този тържествен момент на навлизане във Вавилон не последваха по-прозаични такива като ремонт на брава с ножица и треперене на летище да не бъде свалена от самолета по обвинение за Та Пи Ку Вандализъм.

Но, надяваме се Чичото Лин да не чете български блогове, китайските тайни служби още да не са се възстановили от шока и най-вече ТаПиКуто да е живо и здраво! Че още много работа го чака!

С китайци на море

Започвам с края на историята.

Седнах на пясъка и се разревах... Никога не бях виждала толкова хора. И толкова възторжени. Мъже с дрехи и детски пояси през кръста. Лелки с възглавнички на ръцете и рокли. Всички с телефоните си. В морето. През това останалите половин милион загряваха на плажа с гимнастика, за да ги сменят. В заградените от въжета петдесет квадратни метра вода. И всички бяха неописуемо щастливи!

Това бе краят на историята ми. Как седя на пясъка и не вярвам на очите си. 

А началото? Началото е обикновено. Записаха ме на екскурзия. 

Още в третия ден на китайското ми гостуване, любезните ми домакини се досетиха за немирния ми туристически нрав и решиха да ме почерпят с екскурзия до хубаво крайбрежно градче. Ооо, дааа, екскурзия ... обичам! И какви са забележителностите? Не знаете. Няма проблем. Сигурно е старо рибарско селце, сигурно има стари къщи със занаяти, сигурно изсушени като пергамент китайски баби ще нижат рибарски мрежи и оооох, какви снимки ще направя! Ще има ли екскурзовод! Прекрасно! Ама на китайски ли? Говори английски! Само на мен ще разказва! Какво повече да кажа! Шей Шей и Мис Тоо Нии е на ход!

Разбира се, че ако имах Гугъл щях да направя проучване на този уникален град, който ми предстои да разгледам. А ако имах фейсбук, ехей, ако имах фейсбук как щях да се похваля предварително колко интересно пътешествие ми предстои ... Но, това е Китай и Мис Тоо Нии още не е срещнала хакер, който да промени живота и. Това ще се случи чак на следващия ден.

И така, щастлива и ухилена Мис Тоо Нии е изпразнила паметта на телефона си и се е строила за екскурзия след като малката и китайска приятелка грижливо я е поверила на екскурзоводката и инструктирала да не се отделя от групата в никакъв случай. О, ами ако искам да отида на музей? Хм, ок!

И ето, започват да пристигат туристите. Мъже, жени, баби и дядовци. Всички с огромни гумени пояси през кръста. Надути! И сламени шапки. Ама то и на плаж ли ще се ходи? Е, аз ще пропусна плажа, ще наблегна на културната програма, цъкам си възторжено аз и сядам на първата седалка до екскурзоводката готова за индивидуална беседа.

Два часа момиченцето с микрофона чете имена и попълва декларации. Явно за да отидеш на екскурзия трябва много декларации да изпишеш, но какво да се прави, Китай е това, кога ще стигнем? Сега ще ядем ли? Добре, слизаме. Още два часа по магистралата. Може ли да подремна? Да не изпусна нещо важно. Добре, няма да изпусна.

Добре, пристигнахме ли! Ще ядем, добре. Ами кога ще ходим на музей. Няма ли да ходим. Ще излезем за вечеря да ядем ли. ОК, какви са забележителностите? Една миризлива сушена риба, която се продава само тук. Ами, добре, ще я пропусна. Ще си се разходя сама. Защо да не се разходя? О, спокойно, няма да се изгубя. Да, ще дойда за да отидем с автобуса на плажа.

И така, след като целият автобус дружно е седнал на кръгла маса с въртящ се поднос по средата и е унищожил огромно количество морска храна и най-вече прочутата миризлива риба заедно с мен, следват инструкции за два часа сън. А на когото не му се спи? Ще спи. Китай е това. После отиваме на плаж.

Добре де, ще спя. И на плаж ще отида. Ама като нямам пояс. Ще ми дадат декларация за липса на пояс. Добре, подписах я. А за липса на бански има ли декларация? Тук вече чувството ми за хумор бе в повече за горкото момиченце и аз чинно се строих на опашката пред автобуса, докато шофьорът лично инспектираше един по един пътниците дали имат пояси. Надути.

И ето го плажът. Първа гранична контрола. Военни с автомати. Втора гранична контрола. Военни с автомати. Будка за билетчета. Инструктаж как да познаят автобуса на връщане. Хайдее! В морето!!!

Ама къде е морето? Не се вижда! Защото в него има китайци. Вода не се вижда. Има един отрязък от воден басейн заграден с три въжета на дълбочина максимум до кръста, в който са влезли десетки хиляди китайци с дрехи и пояси. От другата страна на въжето кръстосват катери и лодка на бреговата охрана. Останалите половин милион може би са на плажа, отделени по автобуси и предприятия. Инструктор им показва загряваща гимнастика преди мокренето. Ръкомахат. Викат. Смеят се. Заливат се от щастие. И си правят снимки.

Някои от тях са дошли от хиляди километри, за да видят морето. Може би никога няма да го видят друг път. Някой са тук само за два дни. Като мен. И това са най-прекрасните два дни в живота им, за които ще се похвалят в предприятието.

А аз - любознателната варненка, която само до преди два дни се наслаждаваше на пустите дюни на Крапец и печеше кълките с бутилка изстудена бира в ръка, сега трябваше да отиде на другия край на земята НА ПЛАЖ.

За да разбере как хората са щастливи от това, което имат. Поне докато не дойде Тайфунът! Сирените завиха. Идва Тайфун! Бегом към автобуса. Връщаме се.

Непал - пътешествие с мисия

Думата Мисия е голяма. Предполага усещане за избраност. За изключителност.

Но аз не мисля така. Мисля, че всеки от нас има мисия да прави най-доброто от себе си. Без значение къде и с кого. Просто - да даде това, което може на света.

Какво мога аз? Ами, да преподавам английски. Да развеселявам деца. Да разказвам истории. И да споделям възхищението си от щедростта на света, от разнообразието на хора и съдби, от богатството на багри и образи. Аз съм учител.

И ето, опаковала в раницата на сърцето си всички тези инструменти за мисионерстване, тръгнах към Непал. Имах две задачи - да пътешествам и да помагам.

Пътешествието бе заедно с Боби - небезизвестната фамилия ПопХипарови вече бе потънала в магията на Изтока от странстванията си в Индия предната година и отново не направи един предварителен план или проучване, а се гмурна в дебрите на Катманду, готова да си начертае маршрут и да го изпълни. Храмовете в Катманду - джунглата в Читуан - люлката на Буда в Лумбини - магнетичните осемхилядници, видяни от Покхара - и отново - Къщата на Ангелите в Лалитпур. Коя е тази къща? За нея след малко - във втората част - за помагането. Сега за скитането.

Скитането е точната дума, защото дори за да хванеш автобус в Непал трябва дълго да скиташ из рововете на невъзможните им пътища, провирайки си път между крави, огромни тирове, автобуси от каменната ера и мотоциклети. След като бях се постарала да науча как се изписва името на дестинацията ни и няколко часа се взирах в табелките на минаващите и бибипкащи возила, установих, че това, което съм мислила за надпис, всъщност е препоръка да си купиш билет в автобуса. За номера също не може да се говори, защото техните цифри са други, да не говорим, че и годината бе 2076. Как извикахме неволята ли? Ами просто разбрахме, че вместо пътниците да търсят автобус, автобусът си търси пътници. Спряхме на едно място и зачакахме. Скоро се зададе едно флинтстоунско возило, от което стърчеше момченце и трескаво крещеше името на нашата дестинация. Натовариха ни. И тръгнахме през девет планини в десета. За да преминем разстояние от 200 километра за девет часа.

В Непал се роди смешката "Въпрос: Как може да прекараш два тира през иглено ухо? Отговор: Ако помежду им проплъзнеш пътнически автобус." Игленото ухо е планинското пътче, с надвиснали огромни канари от ляво и бездънна пропаст от дясно, по което нашият безстрашен шофьор лъкатушеше девет часа. Един познат ми бе казал, че някъде на картата пътят бил белязан с точки, а не с права линия. Е, помислих си аз, може би е в ремонт. Не - там просто път няма. И така си пътешествахме ние. Седем дни. С всичко, разбира се се свиква. Особено когато си заслужава да стигнеш.

Да започнем с Читуан - вратата на джунглата, изходния пункт за прочутото сафари на слонове и срещи отблизо с леопарди и носорози. Носорогът бе в храстите от другия бряг на реката. Леопардът спал предната вечер под терасата на наколното ни бунгало. Какви са тези чернички топчета на чаршафите ми. Ами, нищо особено - продукти на местното гущерче геко, което си живеело в бунгалото. Тази буря циклон ли е? Да, това е просто един проливен мусонен дъжд, който продължава неспирно и реката прелива, но няма страшно, ще спре някога. Как се качва човек на слон. Първо по стълбичка, а после в кош.

Да продължим с Лумбини - пъпът на будистката вяра, родното място на Гаутама Буда. Едно от най-магичните и добри места в света. Средоточие на девет приказно красиви будистки храма, построени от различни нации. Земя на мир и изобилие, на мощни огромни дървета. И най- свещеното от тях. Дървото, за чиито клони се е държала майката на Буда при раждането му. Силата и магнетизма на това дърво заслужават неволите на всяко едно странстване. Под клоните му коленичат босоноги будистки монаси от цялата земя, а сред тях се реят пъстрите знаменца на стълбата към Небето.

И да завършим с Покхара - хипарската столица, вратата към Хималаите. В това пътешествие нямахме време и подготовка за трекинг. Повечето маршрути изискват поне пет дни сериозно ходене, а и хванахме дъждовния сезон, в който това не е лесно. Не пропуснахме, обаче, да запечатаме гледката с масива на Анапурна в сърцата си и да знаем за какво да мечтаем следващата година.

И сега - най-важното! Завръщането у дома. Но не в България, а в Къщата на Ангелите - домът за изоставени деца, в който моят приятел Бимал Ости и неговото семейство вече седем години отглеждат като свои двадесет и едно момиченца. Всяко от тях е със съдба на зловеща драма зад гърба си, но с най-светлата усмивка и най-звънливия смях в момента. Аз се запознах с Бимал преди три години в Полша, повярвах му и сърцето ми ме поведе към него. Да опозная децата, да им помогна с английския, да им занеса пари. Да дам най-доброто от себе си.

Първо - като шия чанти от стари дрехи. Създадох си страница във фейсбук - Toni's Bags for Charity и поканих приятелите си да подпомогнат таксите за училище на децата като си купят шастлива торба. Успях! Уших повече от петдесет чанти и събрах много пари. Занесохме ги с Боби всичките на децата, подкрепихме ги в началото на учебната година. Таксата на едно дете на месец в училище е 25 евро. А те са 21. И всички се питаме? Как успяват тези хора да ги гледат? Богати ли са? Държавата дава ли им пари?

Отговорът е НЕ. Просто има и други хора, от всички части на света, които са решили да помагат. Семейството на Бимал е голямо международно семейство. В центъра му са - Момиченцата. Не можех да повярвам, че двадесет дни ще работя в среда с деца с трудно минало, в която няма агресия и стари травми. Бях се подготвила с материали за начинаещи, мислех си, че тепърва ще учим елементарни неща, че ще поема много болка в сърцето си.

Какво бе учудването ми, когато разбрах, че децата учат изцяло на английски в училище, че са напълно грамотни и прилежни в заниманията си, че са способни да пишат домашни с часове, да стават сутрин в пет, за да срешат косите си и изгладят униформите си, да работят в екипи - голяма кака, средна кака и мъниче, и най- важното ... да са напълно отговорни за успеха си и отзивчиви за помощта в домакинството. Първият ми час започваше в шест сутринта. След това имах втора група от седем. В девет ги водех на училище. В четири ги прибирах, помагах в готвенето, ходих с тях на църква, играх, правих театър и филм, гушках се! Научих се на толкова много неща!

Дадох най-доброто от себе си! И получих най-доброто в замяна.

Но любовта е грижа. И тя не е за един ден. Иска постоянство. Затова пак шия чанти. И моля хората да ги купуват, за да помагаме на децата. Помагайте и вие!

Светът е широк и ... твоята мисия те чака навсякъде!

Китайците

Са самодостатъчни.

Тяхната Поднебесна Империя е техният свят. А той е твърде обширен и дълбок, за да бъде видян.Затова китайците не го търсят.

Те не търсят и Другия свят. Той пък е твърде далеч и твърде труден за достигане. Дълго е бил затворен за тях. Затова китайците го смятат за непонятен.

Тогава къде е светът на китайците? В тях самите. В малкото. В ритъма на ежедневието. В спокойствието на отразеното в езерото дърво.

В последователността на действията.

Много бързо забелязах, че всеки китаец бърза да натисне копчето за затваряне на вратите на асансьора, макар че те сами ще се затворят. Също, така няма да стане и по-бързо. Питах се защо? Нали са спокойни, нали не бързат, нали са дзен.

После разбрах - защото това е алгоритъм. При изписването на думите им има съществено значение дали ще драснеш първо хоризонталната, после вертикалната черта на кръстчето. За мен никога не е имало значение. За тях има. Винаги първо е полегналата. Думата е последователност от движения. Движението е свиване на времето. Свистене на волята.

Гледах ги като хипнотизирана как изписват думите си. Как четката е вертикална, как всяка капка от мастилото е премерена, как извивката е изящна и категорична. Чудех се възможно ли е тези шифри да съществуват в главата и на малкото дете, да бъдат разпознаваеми в движение, да заемат толкова пространство в мозъка. Чувствах се като нискоразряден телефон с мизерна памет, като комар, който чопли слон, като листо, паднало върху мравуняк. И не знаех откъде да започна да ги разбирам ....

После разбрах - от храната. Не за пищността, не за разнообразието. Не дори и за начина на приготвяне. Това е друга безкрайна история. А за размера на купичката и чинийката. За поднасянето на клечките.

Клечките са мъжът и жената. Те също са самодостатъчни. Могат да задържат и оризче, и тлъста кълка. В началото се разкрачваха в ръцете ми. Бързо свикнах. Сега мога да извадя стъклено топче от купа с вода дори. Да хвана грахче, да отделя мустака на скаридата. Разбрах, че кодът на научаването е, че е лесно. Просто едно нормално движение. Но в него има много смисъл.

Първо - при поднасяне на клечките, се сервира кана горещ чай и празна купа. Макар и клечките и твоята купичка да са запечатани в целофан, трябва да ги подгрееш и дезинфекцираш. Поливаш ги с чая, обливаш ръба на купичката, потапяш чашката в нея и изливаш в купата. Така твоите клечки, твоята купичка и твоята чинийка са Подготвени. Ти също си Подготвен. Да бъдеш спокоен.

А сега за купичката. Тя е много малка. Като за бебче. И е единствената ти чиния на масата. Масата е отрупана с ястия, но ти можеш да вземеш толкова, колкото се побере в купичката ти. След като свърши, можеш да вземеш колкото си искаш повече. Проблемът на купичката, обаче, е че тя никога не може да остане празна. Защото основно задължение по етикет на съседите отляво и отдясно е да сипват първо на теб и после на себе си. И така - в твоята купичка влиза всичко - от скарида до агнешка кълка, от сочен зеленчук до сладко оризово кюфтенце. В каквато и да е последователност. Защото си не къде да е - а в Китай! И там има от всичко по много. Затова е самодостатъчно.

Тайната е да разбереш, че не е нужно да имаш голяма паница, за да усетиш многообразието. Изобилието е в малкото. И то е равно на голямото.

Господарят Лин - чичото милионер

Господарят Лин е чичо на Лулу. От онези, на които се казва чичо по старшинство и от уважение, без родствена връзка. Като всичко в Азия, където хората са братя и сестри. Лин е бил бизнес брат на нейния баща преди години и затова сега може да бъде помолен да приюти малката Лулу и нейната българска приятелка в апартамента си за неопределено време.

Това не се случва в България. И апартаментът не е като българските. Този е на двадесет и петия, последен етаж на прекрасен модерен блок в квартал оазис на красота, сигурност и спокойствие. От балкона се виждат небостъргачите на бизнес гигантите, извитата като кръшна снага на девойка Кула на Кантон и ... огромният плувен басейн и комплекс за медитация и йога на квартала. Домът не Лин е в мрамор и нефрит, полускъпоценните камъни се търкалят по подноса му за чай, терасата на втория етаж е с езеро, в което плуват златни рибки, пълните бутилки с отбрани френски вина лежат постлани в свещена прах в шкафа му за вино.

Лин не говори английски. Но това не му пречи да опитва. "Но побъм" е отговорът на всяко мое изречение. Явно ме харесва. И ме кани на ресторант.

Идва шофьорът, отваря вратата на кожения салон на Ягуара и Лулу, аз и Лин се отправяме към специално запазена зала в заведение за отбрани гости, където само за нас, на кръгла маса се поднасят великолепно изглеждащи ястия в невероятна пищност и разнообразие. Смаяна от приема, аз скромно се опитвам да възспра желанието на Лин да пълни купичката ми, отговарям на неспирните му тостове и се опитвам да разбера нещо за бизнеса и живота му. Той ли е реализираната Китайска мечта? Как е стигнал дотук? Бил ли е беден? Много ли е богат сега?

Няма как да получа отговор на толкова много въпроси. Разбирам само, че жена му и малкият му син живеят в Сингапур, защото образователната система там е по-добра. Големият му син учи в Англия, баща му е починал като е бил малък и е живял в бедност в първите години от брака си. Богатството си натрупал в Кения, когато започнал да обработва специално дърво в китайски подноси за чай, после направил магазин за бижута, после фабрика за кутии за бижута, а сега строи детска градина в родния си град. Искам ли да посетя градината. Искам, разбира се. Той ме харесвал, защото съм се усмихвала красиво, приличала съм на китайка и съм говорела страхотно английски.ОК и аз го харесвам, но съм силно смутена как трябва да си отблагодаря за това гостоприемство ,може би ще трябва да наема хотел с червен килим и златни тоалетни в България.

Идва време да се ходи в градината. Нищо и никакви четиристотин километра. Преди това закусваме в специално фоайе на хотел в зоологическата градина, отделено със стъклена стена от три бели тигъра. Супата е от крокодил. Тигрите мърдат до стола ми и мислят може би за своята супа от бяла жена. Чичото пали цигара, поднасят му затоплени кърпи за подгряване на дланите преди чайната церемония. Пием чай дълго време. Идва шофьорът и потегляме за Хайфон - градът, чието име дълго не можех да разпозная и мислех, че ще говорим за айфон.

Влизаме в града и аз виждам електронен надпис на висока сграда вляво. "Добре дошла на психологическия експерт от България!". Бронзова плака на входа гласи на преведен с гугъл английски, че този образователен център е учебна единица на България и Китай. Смаяна, оставам без думи. Буквално. Вече никой около мен не говори английски. Лулу я няма- оставам аз и айфона, който има функция преводач и след дузина абсурдни опита, може да възпроизведе едно изречение. Предстоят три дни на невиждано гостоприемство от всичките роднини на чичото в този град, и най-вече от партийният председател Господин Мао, който е друга голяма история.

Какво правя аз тук? Питам се. Детската градина е на четири етажа, нарича се Любов, има огромно звукозаписно студио, зала за принцове и принцеси, магазин за бижута,
музей на стари фотоапарати. Нито мога да обясня за себе си, нито имам смелост - все пак и аз имам образователен бизнес ... в тристаен апартамент. Иска ми се да ми дадат работа, но основната работа е да ме показват. Да ме снимат. И да се снимат с мен. Добре, и това е работа, казвам си и вадя 24 каратовата усмивка. Чичото е на седмото небе. Във вестника ще пише за европейските му проекти.

Идва времето, когато маските падат и аз виждам чичото да пали неистово цигара от цигара, да крещи истерично на слугите си, но и на майка си, да потъва в неизвестност, да кара хората да страдат ...

Господарят Лин винаги трябва да е възседнал потока. Потока на парите, на взаимоотношенията, на славата.

Да, но потокът е неудържим. И може да смени посоката си. Кой знае!

Китайски статуси

Мисля, че вече съм изяла повече от 100 различни вида животни, 300 растения и не знам колко насекоми.

Коремът ми е като "Произход на видовете" на Дарвин.

Кракодилска супа за закуска, лелята на скаридата за вечеря и две дузини друти непознати за днес само.

От днес пътувам на посещение на частни училища в Китайската провинция.

Грешка 1: Оказа се, че провинцията било тримилионен град но 70 км от Хонг Конг.

Грешка 2: През цялото време ми казваха Хуанфон и аз си мислех, че ще правим нещо с айфон. То се оказа, че това било града. На входа му имаше светещ надпис, който посреща експерта по детска психология от България.

Грешка 3: Поканиха ме да избера какво да яде делегацията от осем човека и ме заведоха до един огромен аквариум. Аз не разбрах, че трябва да избирам и почнах да снимам животинките. Те поискаха да погледнат снимките, извадиха ги и ги сготвиха.

Грешка 4: Цял ден нямаше един човек, който да говори английски. Вместо това имах специално приложение на телефона, на което говориш и превежда. Аз му казвам:
"Може ли да си купя такива боровинки?", а то превежда "Имаш ли си гадже?" Познайте колко интересни разговори водих.

Грешка 5: В момента е 11 през нощта и отиваме на бизнес среща.

Закусих с крокодилско, до прозореца ми имаше три бели тигъра, ей хора ... от гъбите е май 

Моята китайска партньорка 💛 Жи Лу 💛, която ще бъде два месеца в България от октомври. 
Не си ли приличаме?
Вече ми измислиха и прякор - Шау Къ Ай, което значело Малката Сладуранка 
Че съм сладка, сладка съм 😉, ама чак пък ... малка ?!! 😀😀

А това е просто ... един китайски квартал. И златни рибки плуват в езерцето до всяко блокче даже ... За са си влезеш в апартамента, минаваш през седем контроли, а по улицата ако искаш, ходи и бос, едно камъче не е наопаки.
Никак не е зле!
Хората - елегантни. Колите - скъпи. Магазините - преливат. Заведенията - гъмжат.
...

Истината е, че колкого по-далеч от дома си, толкова хората са по-мили и щедри с теб. Те просто си мислят, какво би се случило, ако си сама.

Единственото което ти остава е и ти да правиш така със странниците в твоя дом.

Мис Тоо Нии Зен

Omg! This translation app is insane. I have to record my voice and it translates into Chinese. Then I read the English translation of what I said.
So, I said to a very respectable eldely lady "Welcome to Bulgaria!" and the app said in Chinese "You are born gay!".
Imagine how she looked at me ...

Днес ядох пчели. С тръстика ...

Това е Лелята на скаридата.
Чакам Чичото на хлебарката. ...

Too Many, Too Much but Not Enough

I have been in China for not more than three days but already have a story to share. It starts with a beach, moves into a typhoon and doesnt't end because there is so much ahead.

Having landed in Guangzhou on an international NGO Europe-China twinning project, I have had my mind clogged with grim expectations, mostly influenced by bothered relatives, sympathetic friends and old-fashioned travel guidebooks. The smog, the impossible traffic, the congestion - all these spelled trouble in my mind. Although I am a seasoned traveller and have just returned from Nepal packed with adventurous experience, I was uneasy about being alone in China.

As all good fairy tales go, miracles started to happen from the start. I was met by a charming young colleague, seated in a comfortable car and transported fluently to my accommodation. A trip in a boat down the glorious Pearl River and the mesmerizing night skyline of the Tower, the Bridges and the City Giants made me pinch myself to believe it was real. Much to my surprise, my hosts had already booked an excursion to me for the next day - to a city on the beach. My itchy feet were shivering with excitement. So much to see. Where was I going? Did not know, my hosts had not been there but the trip was recommended as interesting.

Off we went. A bus packed with Chinese tourists and me at the front, able to say only Ne-hao. The guide, an upbeat young girl did her best to translate herself into English, having such a curious traveller by her side, eager to learn not only about the 18 odds of the area, but about so much more. An abundant lunch with sea food that I had not seen in the largest Aquariums I had visited. A cosy, luxurious hotel. A minute to rest and ... there it comes - the highlight of the trip - the beach.

Seriously? My hosts did not know that I come from a sea city and going to the beach is a daily routine in summer months. I thought I would see a museum for a start. And then - imagine my utter disbelief when I saw the beach and the people on it. I had never ever seen so many people in the sea. Too Many! Young and old, some with their clothes on, all with inflated rubber rings into the water. Up to a line that nobody could cross. That is why all were attached to. A boat guarding the other side of the rope. All in bright flamboyant colours, beaming with pure happiness. Never in my life had I seen so much joy of being in the sea! It brought tears to my eyes. The excitement of the people of some remote inland areas that have the chance to see the wast water for a first time, the dream come true to entire families - granparents and grandchildren alike. So moving! So genuine!

And then - an announcement of an upcoming typhoon comes. No more beach pleasure. No protest too. If such a ban was ordered in my country few would have regarded it. Just the opposite. All go swiftly back to the buses and the big eviction starts. In a flash. I had never known what a typhoon is like, but when I had to wash out the water on the 25th floor flat for an hour I realized that it is Too Much! Now Nida is gone, life comes back to normal and what I am ready for will be ... the Not Enough.

The Not Enough of Chinese warm-hearted hospitality, the stunningly varied and delicious Cantonese cuisine and of the so many dips into a new culture that are ahead.

Do not trust guidebooks, they can never keep pace with China's fast forward today. Go and check for yourself. I bet it will never be Enough.

Как ме излекуваха със ... супа

Да споделиш за зачервено гърло в Китай е като да изследваш ефекта на упапване от комар върху слон.

Вече успешно бях преминала през Специализираната болница за традиционна медицина в Хуиджоу, където след като ми изследваха езика и ми направиха рентгенова снимка на врата, заявиха, че спешно трябва да забият десет игли във врата ми, за да регулират кръвното ми налягане. После ми извиха врата като на пиле и го опънаха така, че изтрещя, поставиха ме в едно легло с електрически пластири, които като мравки запълзяха по тялото ми, и най-накрая изпържиха дванадесет билки в шест вакуумирани пликчета с указания да не пия студено, люто и алкохол три дни. И така, бях готова да повярвам, че което и китайско хапче да глътна веднъж, цял живот няма да имам зачервено гърло.

Заредена с този ентусиазъм, бодро се запътих към най-близката аптека в петдесетградусовата жега в Чангша, и с огромна усмивка се хванах за гърлото пред милото момиченце там и почнах да пъшкам, да хриптя и да кашлям. Чаках хапче. Или сиропче. Или мазило. Нещо. От огромните рафтове с билки, шишенца, гъбки, коренчета и изцъклени оченца. Е, да ама не. Момиченцето не можеше да разбере точно какво е естеството на болката ми - огън ли е, вятър ли е, завет ли е ... и поради тази причина не можеше да ми даде лек. Вдигна рамене, усмихна се миличко, каза нещо дълбокомислено на китайски и аз разбрах, че хапче няма.

Върнах се в хотела и се заканих да си направя топъл чай, да изгриза един джинджифил и да забравя за гърлото. Освен това, на другия ден ми предстоеше пътуване със скоростния влак, обратно към Гуанджоу, а най-голям съюзник на жегата в борбата срещу здравето са климатиците. Във влака климатиците са с разкъртваш ефект върху кекави гърла и аз не можех да си позволя да бъда уязвима. Топъл чай не можеш да си направиш, защото чаят е церемония, той не се пие за гърло. Джинджифил да гризеш сам не е опция. И този план не се осъществи. Ще мине това проклето гърло, помислих си преди заспиване, за да се събудя останала без глас и с подути сливици на другия ден.

Прибрах се вкъщи. В китайското ми вкъщи - при майката на малката Лулу, която още от вратата видя, че имам проблем. Ей сега ще ми направи чай, помислих си, ще ме застави да накисна крака в гореща вода, ще ми направи един компрес и ще ме намаже с нещо огнено и айде, замина гърлото. Всъщност, май ще ми даде някое чудотворно хапче и готово. Да, но не. Жената ми донесе студено кисело млекце. В Чангша готвели със свинска мас и затова съм се била разболяла. Хванала съм много вятър и огън. Сега киселото мляко щяло да махне огъня, утре щели сме да гоним вятъра. Погледна ми ноктите и зацъка, че не е добре работата. Хвана ми дланта, намери три доста болезнени точки и ги масажира. И ме прати да спя.

На другата сутрин се събудих, за да видя, че в кухнята нещо ври. Казан със супа. Нито пилешка, нито за душата. Супа от зелени листа. Само от тях. С нещо като ситно нарязан черен дроб вътре. Това ми беше закуската. Целия казан. Докрай. Докато не я изядеш, няма да излезе вятъра. Какво да кажеш. Изпасох супата. Потъвах в парите на ароматните листа, предъвквах силните им жили и се чудех какво ли ям.

Нямаше и помен от червеното гърло след това. Можех да пея. Можех да забравя за всички филми, които бушуваха в главата ми. В този свят хората не се лекуваха с лекарства. А с храна.

Храна за моята объркана душа.

Сивото също е цвят /разказче от миналото лято/

Този ПилигРомски рaзкaз зa извървяния крaтък път из полите нa Бaлкaнa ще се състои от еднa сивa и две цветни чaсти. И противно нa основния зaкон нa лицеприятното говорене дa ги опaковaм в сaндвич с трудносмилaемaтa чaст по средaтa, aз ще зaпочнa с нея.

Тя е зa хижaрите и поповете. Поне зa ония, които срещнaхме. Пепел ми нa устaтa дa вaдя кaрдинaлни изводи, зaщото по времето, в което хижaрят нa Дерменкa си нaливaше рaкия след рaкия, нa Aмбaрицa се подготвяхa дa посрещнaт нaд 3000 ентусиaсти зa Прaзникa нa боровинките. Нa Дерменкa единственият отзвук от товa усмихнaто събитие бяхa тълпите от хорa, преминaвaщи през хижaтa, тръгнaли нaтaм. "Не съм стъпвaл нa Добрилa от седем години!", сумтеше хижaрят между чaшките, a хорaтa идвaхa и си зaминaвaхa без дори дa ги попитaт зaкъде сa тръгнaли и откъде идaт. През товa време поповете в Троянския мaнaстир бяхa свaлили знaменития стенопис нa Зaхaри Зогрaф със Слонa и Лъвa, зaщото пречил нa декорите нa някaкъв си филм без никой дa знaе къде е или кaкто един новопостъпил монaх рече "туй дa не е зоопaрк, госпожо!".
Дотук със сивотaтa нa липсaтa нa пълноценно общувaне, зaпочвaт цветните щрихи.

През плaнинaтa минaвaт шaрени хорa. Мaрaтонците, които прaвят невероятно трудното рaзстояние от Мaзaлaт до Ехо от 100 км зa по- мaлко от едно денонощие. Профучaвaхa крaй нaс и докaто се огледaме, бяхa стигнaли билото нa отсрещния връх. Мъже и урa, жени, млaди и стaри, с модернa екипировкa и със стaри мaрaтонки. Нямaло нaгрaдa, вaжното било дa финиширaш. През нощтa се вървяло нa челници ... Ентусиaстите от "Голямaтa хуркa" и "Родни Бaлкaни", преминaли през непристъпните дебри нa Стенето, нa възрaст 50+. Щурото семейство с момиченце нa 1 годинкa и огромно куче, които щяхa дa тръгнaт нa нощен поход, но се врaзумихa, зaщото момиченцето се провикнa: "Искaм горещa лещa!".

И нaй-крaсивият пъстър щрих - безкрaйнaтa пaлитрa от нюaнси нa зеленото, прошaрено със срaмежливи горски ягодки, скрити. сочни боровинки и дъхaви мaлини. Усaмотението и прекрaсните чердaци нa Бaтошевския мaнaстир, преливaщите от цветя дворове нa Подбaлкaнските къщи.

Животът е шaрен! Сивото също е цвят!

ЕкоУелнес по Нaшенски

Индивид със силует нa объл речен кaмък се е ситуирaл нa ръбa нa речния вир. Джипът е нa педя от крaйницaтa нa зaдните му чaсти, рaзтовaрен от кaсaтa бирa, двете сочни либеници и от телесaтa нa неговaтa Сподвижнa. Госпожaтa е опнaлa пищнa снaгa върху нaдувaем дюшек в центърa нa вирa и ... си лaкирa ноктите. С китaйско ветрило отвявa конските мухи и облaците дим от зaветнaтa скaрa - Олтaр нa уелнесa.

Единственият липсвaщ щрих в пост-Кaрaвеловото доволство е ЛокМaрухуто, което, кaкто с дълбокa въздишкa зaключи уредничкaтa нa Копривщенскaтa къщa нa Клaсикa "не е рaхaт локум"!

Елена - люлка на българското гостоприемство

Как усещаш дали едно място ще ти хареса? По гласа на жената, чийто номер набираш след чисто налучкване в интернет, решила в последния момент да откриеш перфектното спокойно и достатъчно комфортно местенце, в което да се усамотиш за два дни с порасналите си дъщери.

"Чакайти, ей сега шъ ви са обадя. Аз ни съм там, ама ши звънна на чорбаджиите и ей сегичка шъ ви намерим места." "Ало, ами да, чакат ви, кога да ви посрещнат? Вий само съ убадети като съ качити на автобусчето и те шъ въ чакат на автогарата. Ни съ бойти, няма да съ изгубити. Само не съ притеснявайти, щот вий кат съ притеснявати и ний съ притеснявами. Много щъ ви хъреса!"

Ама ние не се притесняваме хич да се изгубим, засмивам се наум и си казвам. "Там сми. Шъ ни хариесъ." Срещаме се с Еличето в най-прекрасния ресторант на Търново - на потънало в рози и дантели диванче в "Щастливеца". Макар и озаглавен подобно на вездесъщото Happy, разликата от него до последното е точно колкото от Алеко  до Доналд Тръмп. Автентичността на храната в това гнездо на уюта е разнежваща. Всяко едно ястие е поднесено с изящност, простота и съвършена комбинация от подправки.  Чувстваш, че си хранен от хора, които искрено обичат всяка една съставка на магията, която творят. Просто казвам - половин килограм пита от хрупкав блат, плътно покрита с пушен бут и кашкавал, с натрошени бадеми и ароматен розмарин и сочни праскови за ... 5,60.

Напълнили стомасите с удоволствие, се насочваме стремглаво към автогарата за Елена, където трябва да хванем автобуса в 3 часа по разписание. "Дааа, ъмъ ний ни пътувъми", казва ни жената от автогарата, "почакъйти ду 5". Да, какво да правим, като сме тръгнали на пътешествие, бърза работа нямаме, просто ще се насладим на всеки един миг заедно дори и на Селската автогара, където има три пейки и една степенка за Мишеморков хан. Решаваме да посветим ценното време на преглед на литература, която иначе никога няма да докоснем и си купуваме вестниците "Строго секретно" и "Златна възраст". Разбираме, че "Силви Вартан ще прави кьопоолу", че "Сливата страда, когато пуска смола" и че самолетите не са се разбили в небостъргачите, а са прожектирани с проектор, небостъргачите са се движили на колелца и е имало ядрена експлозия, за която никой не е разбрал.

В автобусчето за Елена все още усилено коментираме новия вид литература и привличаме вниманието на завеян метъл, който в една ръка стиска бира, а в другата книгата "Не пипай тази книга!". Ами ние сме побратими, щом като четем "Строго секретно", възкликва той и се представя "Виктор. Викат ми Сатаната. От Костел съм". "А, ама ний може да ви дойдем на гости в Костилково", радва се Еличето, която отново не е дочула величието на едно име.

След приятно лъкатушене из горите на Балкана, спираме на автогарата, където гол до кръста в Лада ни чака нашия любезен домакин. "Това е бащата на чорбаджията", казва ни и посочва шофьора. "Чорбаджията сега е в Палма де Майорка и дублира Джейсън Стейтън. Ама знайте ли каква ръка има? 56." Еличето възкликва одобрително, аз не отбирам какво е това, дължината на дланта ли, то било бицепс, но аз допълвам топлата атмосфера с "Е, той сигурно е много красив! На баща си прилича!" После разбрах, че Джейсън бил грозничък.

Къщата за гости е перфектното място за отдих. Сами сме в цялото имение, на две крачки сме от гезмето, джакузито готово ни чака. Човекът казва "Ако имати нужда от нещо, дори и през нощта да е, само звъннете! Веднага идвам." Вярвам му и записвам Петьо в любимите си номера.

И после започва голямото гостуване по еленските механи, където свинският бут по еленски е по-сочен и ароматен от най-майсторския хамон, ракийката е пивка като млада булка, катъкът е тлъст от сирене и пиперки, а основното ястие "Вълчо мезе на сач" е толкова огромно, че не можем да го унищожим дори и сред сочни лакардии. Цените са два пъти по-ниски от Варна, хората са усмихнати и спокойни, въздухът е приятно хладен, а децата ми не спират да ми пълнят душата с радост от споделеното време.

На другия ден откриваме, че отново сме имали късмета да попаднем на точното място в точното време - точно на площада за финала на ралито Твърдица - Елена. Край нас профучават турботата на облепени с всевъзможни надписи лади и мицубишита, разни яки батковци излизат от возилата, дават интервюта, Ниньо не е привлечена от славата, но ние с Еличето си правим селфита и се печем на знойното слънце, щот не е като всеки ден да си до турбо герои.

И после - хайде пак огладняхме, ама първо малко разходка. Аз намирам една потънала в зеленина синьозелена престаряла красавица, решавам да се снимам в едно кьошенце сред копривата, "Мамо, внимавай, не ходи в копривата!", викат децата и докато го кажат, аз, дум по дупе с шалварите нагоре в копривата. "Въх, таз суетност, пак ме порази!", смея се аз, докато децата цъкат изумено. После решавам да довърша приключенството и ги прекарвам по една пътечка покрай реката, ама не пътечка за хора, а за гъски може би, защото храстите под които пролазваме са като тунел. "Тук, деца, еленчани правят любов", заключавам по хипарски дълбокомислено, докато изведнъж пред нас се изпречва желязната ограда на моста, която трябва да прескочим. Опа, да не повторя номера с копривата, мисля си и запретвам шалвара, който отново се оказва невероятно практична дреха - и по ширина, и по дължина и по дълбочина.

И пак сме на точното място - пред дома на Иларион Макариополски, където току що е подредена ... еротична изложба. Картините са ведри и весели, разбираме, че жената е порта без ключалка, че женският гръб е приказка с щастлив финал, и че фолклорът си е служил с разнообразие от термини за услуги като Дуфла, Мантарка, Шантарка и по-цветисти дори. Дали Дядо Иларион би се възрадвал на тази изложба? Защо пък не. В къщата му ни развежда усмихната, приказлива екскурзоводка, която не се дразни да и задават въпроси, готова е да отвори всяко долапче, предлага да ни разкаже и за екологичното строителство на възрожденските къщи, научаваме ме Иларион се е казвал Стоян Михайловски, а Стоян Михайловски му е бил племенник.

После отиваме в храма Свети Никола, зографисан от Захари Зограф, в който друг екскурзовод с прякор Йоан Златоуст близо час ни просвещава за църковния канон, разказва ни защо градът се зове Елена, учи ни как да се кръстим, как да докосваме икона. После сядаме да пием турско кафе с бяло сладко в кафето зад къщата на Яворовата Мина - домът на стария щедър чорбаджия Хаджи Юрдан и повече от час ханджията ни разказва за историята на града, за несподелената любов, за драмата в живота.

Има дух на това място! Хората говорят с радост за миналото си, с щедрост посрещат и хранят гости, цветята виреят като пощръклели и най-важното .... има толкова нови местенца за откриване.

Ние с Еличето и Николчето отново пооткрихме себе си една в друга. И открихме радостта от красиво споделеното време.

Благодарим ти, Елена!

Хипи, хипи, колко да съм хипи ...

За човек, роден на датата, в която е започнал Уудсток - много. За бяла жена, с кръв на индийска циганка и дух на донски казах, направо предостатъчно. С роднините се шегуваме, че тъй като съм "джипси" и "хипи", съм си направо "джипи". За огнен човек, намерил половинката си във вятъра на зодия Близнаци, таман.

Започвам с това въведение, защото за ден и половина с Гошито направихме толкова хипарско пътешествие по северното Черноморие, че бързам да го опиша, за да не забравя чудесата на пътната магия, на свободата да си "където те отвее вятъра" и "където не го сеят, там никне" и на ...  радостта от цветовете.

Цветовете ли казах? Открихме, че вместо да си носим плажните кърпи и пъстри индийски шалове в торба е по-лесно да си ги облечем и овържем. Резултатът бе яростна фотосесия,  няколко подплашени кучета и един гневен барман, който ни изгони от празното си селско заведение, защото сме били прекалено "цигански изглеждащи". Ами да, това бе единственото заведение с телевизор в Камен бряг и сблъсъкът на цивилизациите ни захвърли обратно в дивото ни гнезденце до Огънчето, където не гледахме мача, но гадаехме резултата му по звездите, хапвахме салатка с ракийка, потъвахме в Млечния път и в плисъка на вълните и опиянено доплувахме до самотната си палатка в черната пустош.

Камен бряг е нашето късче от Рая. Безбрежната поляна, продължена в необятната синева на море и небе, слети в едно, захвърлените като късчета пяна канари в подножието на стръмния скат и скалите, ах, тези скали, обагрени в яркожълти лишеи с малки дупчици, приютили милиони различни листенца, цветенца и тревички, паячета и песъчинки, охлювчета и туфички мъх. Жуженето на бръмбарите, упойващият мирис на мащерка и смокинови листа, кристално чистият контраст на бяло, синьо, зелено и жълто и сливащото се розово небе и море. Енергията на земята, която попива цялата ти умора, топлината на вечно горящото огънче. Няма друго място по света, което да е по-любимо, по-вярно, по-прегръщащо за душата ми от тази степ.

А в близост до него, толкова много други дивашки красоти! Нефтените сонди, неспирно потапящи глави в огнения пожар на залязващото слънце, черните варели, фарът на Шабла, изгнилите железа на пропадналия мост, отломките от потъналия кораб в далечината, митичната кръчма на Бай Пешо, градините на хотела в Крапец, орехите по пътя натам, старите, продънени лодки на Кария, безбрежните дюни на плажа в Шабла. Това са стари познати, верни другари на хипарската ми душа, крайъгълни камъни на нашето удоволствие.

Но старите хипари не вървят по утъпкани пътища. Преди половин дузина години може би в къмпинг Космос на Дуранкулак, ни казаха "Ми ний кафе тука нямами". Сега не само, че кафе имат, ами и наблизо да открили достъпа до един магически остров през папурите на блатото, където е разкопана една от най-старите цивилизации преди Потопа и лека-полека наяве излизат тайните на Богинята Кибела в нейния пещерен храм. Енергията на това място е толкова магнетична, че се чувствам призована от един плосък камък в склона към блатото, сядам там и замлъквам. После виждам една зелена змия да се промушва в дупките на камъка до мен. Богинята!

Другото ни ново откритие - тръбата с бясно течаща сярна минерална вода в Кария. По тези места дрескодът е ... кожа и евентуално малко бански. Потокът гореща вода масажира тялото ти, на тръбата до теб има дядо, който сигурно също се масажира, но нищо няма значение, защото ти си тук и си за малко. А после отиваш и бум ... в мазната, лепкава, черна, знойна шабленска кал. И после - бум върху горещия пясък, докато се спечеш като асфалт в августовска жега, докато кожата ти започне да съска със соления дъх на пресъхнало блато, а корите кал, отлюспени от бедрата ти за падат като керемиди. И тогава - бух в хладното, бяло-лазурно море. То отмива всичко. Кожата ти е мека като на пеленаче, но сивкава, като пепелянка. И хайде - отново бух на тръбата.

А по пътя, ах по пътя! Слънчогледи!

Това е то - ПопХипарови за 300 километра със спомени за 300 мига, спрели дъха!

Хепи е да си Хипи!


-

Непалската жена

"Съпругът ти е твой преди брака. След брака вече не е твой". А на кого е? На майка си и баща си, на цялото си семейство и най-накрая на теб. Когато момичето влезе в дома на свекърва си, тя не сяда с тях да вечеря на масата. Първо им сервира, а после хапва. Момичето излиза от дома си и родителите и поемат разноските за цялата сватба, купуват необходимото за младото семейство, дават пари на съпруга, ако е завършил образование. След това вече нищо. Момичето излиза от дома и заживява в друг свят. Тя вече е Баузу - новата жена в къщата, която трябва да спазва железните закони на традицията. Ако съпругът и почине, става страшно. Тринадесет дни трябва да е облечена в бяло и да яде само бял ориз с гхи без сол. После една година никой не бива да я докосва, а тя не бива да влиза в храм. Обикновено обръсва главата си в знак на траур. После става старица.

Толкова ли е лошо всичко това? И да, и не. Това е един друг свят, в който жените рядко работят извън дома, а ако го правят никой не им отнема тежестта на домакинската работа. Момичетата от малки са научени, че мъжът не бива да докосва нищо в кухнята. Те се учат да шият и перат от малки, но учат и много други неща ...

В женския свят. Жените живеят в общност на жени. И всяка е майка на всеки. Сестричките гледат братчетата и сестричетата си от малки. Лелите и съседките помагат. По време на бремеността и половин година след нея всеки ден специална жена идва да разтрива родилката и бебето. Бебетата се къпят само веднъж на няколко седмици, но всеки ден се извеждат голички на слънце и се обтриват с масло от синап. Със специални движения, които се знаят от посветени жени. Всички знаят какво да пият жените за кърма. Всяка жена пази кръста си с пояс. Няма една жена в този свят, която да ходи с гол кръст. Момченцата са  Бабу, а момиченцата Нани. Това им е името. Кръщават ги чак на единадесетия ден. И са деца на общността.

Тази жена винаги е красива. Тя е с прекрасно оформени с конец гайтанени вежди, блестяща обица на носа, пъстра курта сурвал и много гривни по ръцете и краката. Косата и е гарваново черна и всяка неделя и я разтриват със специални масла в продължение на час. Много късно побелява. Знае изкуството на готвенето и магиите на подправките в съвършенство. Готви с много семена и треви. Пази пречистеното си масло, има семена и подправки за всяка болест. Става в пет, премита къщата, измазва пода с червена кал и  отива с меден съд до чешмата на селото да си налее вода. Косата и е винаги идеално сресана на плитки, а зъбите искрящо бели.Ръцете и нозете и са обрисувани със сложните и невероятно красиви защитни символи в плетениците на менди. Често там е скрито и името на съпруга.

Тази жена носи невероятно тежки кошове като самар на главата си. На строежите можеш да видиш да работят основно жени с кошове препълнени с тухли или камъни. И това не са някакви корави, яки жени, това са едни дребнички,, жилави красавици или старици. Стариците винаги ходят с един сърп в ръката и събират в коша трева за кравата. Огромни, препълнени кошове с трева или съчки.

В света на жените съществува огромно изобилие от бижута. И злато. За всички части на тялото, пъстри пискюли за вплитане в гарваново черни плитки, звънчета за глезените, точки за челата. Тиката - червената точка се слага в пътя на косата като знак за омъжена жена и в средата на челото за красота и защита.

В света, в който властват мъжете, жените са намерили своя начин за закрила. Той работи от дълбока древност досега. Разказах ви го.

Moonlight Children's Home in Lalitpur, Nepal - the Facts

Through the eyes of a careful observer, a passionalte children lover and a professional teacher

Background

I met Bimal Osti at a seminar, organised by European Forum of Youth in Poland after a really rewarding job shadowing opportunity in Dejavato Indonesia I had had with them just a few weeks earlier. I had already experienced my first glimpse on Asia and its wisdom of community life.  In our Indonesian project we had lived in a small village, helped restore a Unesco Heritage Hindu Temple and worked in the local school. I was enchanted!

It was at this pivotal event in my life that I also met Saravana, Hannah, Prithvi who later made my stay in India so unforgettable. I was touched to be called Mother by them, to be warmly invited, to be cared for. I found this Motherly experience something really deep to comprehend as in Europe although I am a teacher and mentor to many I am mother only to my own daughters. Much had I to discover ...

In closely knit communities like the ones that I find in Asia, each woman is a mother to many and each child can be sheltered under the care of many mothers. This was the stepping stone to peep into the life of this Children's Home. But this will come later. Now about Bimal.

Having raised two girls with the support of my loving husband, I know what  the demands of taking care of girls are. Clothes, toiletries and shoes are never enough, to say the least, Thus, I found it compeletely incompehensible how one family can cater for 21 small girls. What if some gets ill? What if food and clothes are not enough? What if they get into the tantrums of difficult puberty? What if they don't get on with each other? What if, what if ...

So, I started following Bimal. Out of curiosity and out of admiration. I carefully browsed through the highly informative website of the organisation. I adored the colourful pictures of the girls, I lived though their eyes the joy of their special moments. And also helped. When the terrible earthquake happened, our amazing young volunteers - People to people International The Dolphins hosted a big charity lunch and transfered 400 euro to the Nepali Chapter of PTPI, part of which supported Moonligh with toiletries, blankets, school materials and food. Luckily, all the girls were unharmed, the house was stable and the worst was over.

And then Bobby and I decided that since visiting Nepal is on top of our bucket list, it would be a wonderful opportunity to combine it with volunteering for the girls, supporting them financially and teaching English for 20 days during my holidays. Nothing could work better than this. All exceeded my expectations.

To begin with the support. I hoped I would be able to raise at least 200 euro by handmaking colourful bags from all clothes and selling them to friends trough my FB page Toni's Bags for Charity. Well, the final sum was 600 euro! A friend donated me plenty of material, so many other friends were interested in buying bags, a friend who has just come back from Nepal donated the money she had not spent there. I was so grateful for all this positive energy that was the fuel of my joy even before my arrival. With the donated money the charity bought supplies for the new school year.

So, in a nutshell, this is how we packed our bags with positive thoughts before we dived into the experience of Moonlight Children's Home.

The Real Experience

The 21 girls are brought up in excellent living conditions and in the loving ambience of a true family.
They all have really troubled background, some have lost one parent, others both, all have suffered severe neglection and malnutrition while living with relatives in remote areas with meagre sanitation or even completely abandoned in the street, but it is all .... Past!

And the children have the amazing quality to live for the Present. They thrive when surrounded with love and care. They grow up when educated in the principles of solidarity and sharing, affection to the younger and respect for the elder, They have Education as their own priorirty and all without exceptions excell at school. They take excellent care of their hygiene, help in the household, the organic farm and the poultry farm. They are curious to learn about the world, eager to be awarded the opportunity to travel and live life with self-respect and aspiration.

But above all - they are tremendously polite, kind and united with each other. In this home exists no rivalry, no grudge, no anger. And it is due to the two families who make it - Ms and Mr Juna and Ganesh Osti and Ms and Mr Kalpana and Bimal Osti. Supported by an active Protestant Christian commiunity and church.

If you look at the basics you can always find things that their European peers would grumble about - they have only one TV and are allowed to watch it twice weekly for a short time,they have no mobile gadgets, their school shoes are old and ruffled, their space is alwayes shared, new clothes are not a must but a celebration. But this coins a unique synchrony with true values that I have hardly observed anywhere else.

Are they properly fed and bred? Yes! The food is abundant, varied and none is refused a refill. The younger ones are even sublect to a special treatment as some effects of malnutrition need to be overcome with time. School? All go to a private school with all subjects in English end excellent study habits. They have four sets of uniforms which are changed and washed each day. The racks for clothes and shoes were of particular interest to me as each girl has her name written creatively and clothes and socks neatly arranged. English skills? Fluent.

How to help?

The best is financially. The charity has a separate bank accounton its website Moonlight Children's Home  and all expenses are managed transparently, diligently and honestly. The best is to sponsor a child or a number of children monthly. Compared to our European standard, the sum is affordable.

By volunteering. Bobby and I did it and it was worth every second of it.

We can devote time to spend with girls and teach them valuable skills for the world outside, we can fund their entertainment, you can collect resourses in your home country and send them. But make sure that this is what they really need1

Or you can support their further education and life!

Or boost their self esteem by making the world know how brilliant they are!

I thank you with my heart if you decide to do any of these. I can always be a contact or referee or you can contact my great Moonlight family directly at their facebook page

Непалски пътешествия Част 3 - Хинду Тайнства

Нашата ПопХипарова фамилия винаги е била нетрадиционна в празнуването на годишнините си, пък и те не са малко, но да отпразнуваш годишнината от сватбата си с тълпа, ликуваща около две кремации, бе доста откачено, трудно за осмисляне и наситено с мощна символика.

Разбира се, както повечето магии и тази започна по най-обикновения начин. За един ден трябваше да обиколим трите най-големи храма на Катманду - Храмът на маймуните, Великата ступа на Буда с най-голямата мандала в света и Пашупати - един от седемте най-свещени храма на хиндуизма. Амбициозно, нали? Особено като се има предвид, че изобщо не знаехме какво ни очаква - непалският трафик, за който изпях не една оди досега.


И като във всичките ни непалски истории, ако не беше пухкавата ни, гласовита спътничка Доли, която завързваше оживен разговор със шофьора във всяко претъпкано возило, нямаше да успеем да намерим дори първият.

Неописуемо е колко кълбета прах изгълтахме докато стигнем до Маймуните. И с първата крачка, която направихме по този свещен хълм, усетихме, че тук вече е друг свят. Зелено, красиво, цветно, Маймуните ти се зъбят на всяка крачка, и трябва да си нащрек за отделимите части от облеклото си, защото я са ти задигнали камерата, я очилата. На Боби му свиха банана. Ей, я тия на задните редове да не се подхилкват. Гошито си бе пакетирал едно бананче за зор заман в страничния джоб на раничката. Маймунякът му го извади от торбичката, най-преспокойно обели и похапна. Е, маймуни с банани ли ще залъгваш.

Етествено Мис Тони не пропусна да се нареди на опашката пред Големият Гадател на Храма на Маймуните. Особено дискретно е чувството, когато седнеш на кашона пред всевиждащото око на мъдреца, той вземе лупата, вторачи се в гънките на ръката ти, после започне да брои буквите от името ти една по една и да ги пресмята по дебели книги с таблици, мърморейки нещо, преброи ги няколко пъти на кокалчетата на ръката си, а през това време около теб се е скупчила голяма тълпа от зяпачи. В този миг гатателят те поглежда в дъното на зениците ти, облещва бялото на очите си и започва да нарежда дълги оди на непалски. Тълпата я охка, я пъшка, я се залива от смях - ооо, това е май твоя живот, а през това време преводачката ти на странен английски успява да ти преведе две три изречения. Мммм, да, разбрах, че се занимавам със социална дейност, че пътувам много, че ме чака дъъълъъъг живот и че с Гошито сме уникално добра комбинация. Стига ми. Шоуто обаче, бе за другите и те, естествено, разбраха много повече. 

И така, това бе само началото на деня - мис Тони вече бе прочетен вестник за непалския народ, но толкова много предстоеше пред Попхипаровите ентусиасти - чакаха ги още цели два храма - Голямата Ступа на Буда и свещения индуски храм.

Трудно ми е да говоря с ясни изречения за хиндуистките храмове. Остави че, боговете са 33 лакха, което ще рече милиони, или повече, но и всеки от тях трябва да бъде омилостивен чрез ... нахранване и разкрасяване. Това е буквално. Хранят ги с варени яйца и ориз, оставят им панички с лакомства - бисквитки, цветя, какво ли не. Поливат ги с мляко. Помазват ги с цветна пудра. Посипват ги с цветчета, окачват им гердани от цветя и плодове. Всичко това е органична материя. което ще рече, че хиндуистките храмове имат силен органичен аромат. И както всичко, в този многолюден свят, където единствената почистваща сила е Природата, така и индуските божества преспокойно носят следите на разрухата, наслагването на прахта, остатъците от разложението. Изглеждат страшни, първични и могъщи. Казват, че някои били добри, макар и да не си личи много.

В сравнение с Храма на маймуните, Голямата Ступа на Буда изглежда от друго поколение. Макар и разрушена от земетресението, силата и красотата на мястото омагьосват с влизането ни. Току що, окъпана от краткия, пороен дъжд, ступата ни привлича с тълпите поклоници, дошли от Тибет, Китай, Монголия и къде ли не, за да я обиколят тържествено по посока на часовниковата стрелка, мърморейки Ом Ма Не Пад Ме Хум и задвижвайки с длани 108те молитвени цилиндъра. Някои правят крачка и се просват по корем, после пак крачка, пак корем. Други само вървят с огромна усмивка на лицето си. Ние сме от последните, но ние и щракаме. Толкова е огромно разнообразието от цветове и лица тук, че душите ни тържествуват от щастие .Вижте сами.

Оставили зад гърба си едно от най-силно енергийните места в Непал, се отправихме ... към неизвестното.

Казват, че Храмът на Пашупати е един от седемте най-свещени места за хиндуизма. Посветен е на най-почитания от всички богове - Шива и свързан отново с неговата оплодителна сила, но по особено интересен начин. Шива се усамотил с любимата си Парвати във вековна гора и толкова много се наслаждавал на компанията и, че изчезнал за дълго време от света на боговете. Разтревожени, те тръгнали да го търсят по целия свят и го намерили в гората във вид на овен с лъскав рог. В момента, в който хванали  рога му, обаче, той се счупил на три парчета. Едно от парчетата полетяло в небето, другото се забило в земята, а третото останало в ръцете им. Те го заровили на този свещен хълм като знак на божеството. Символът на мъжествеността останал заровен с векове, но една крава го открила. По най-баналния кравешки начин. Просто се качвала на хълма и изливала млякото си там. Когато се опитали да открият защо, намерили заровен в земята огнен фалос.... 

Сега се казва, че този огнен фалос е толкова могъщ, че превръща всичко в злато. 

Разбира се, ние нямаше как да се докоснем до свещения атрибут на Шива, първо защото е защитен с Линга, второ защото е защитен с религиозна позиция и трето, защото е защитен с много висока цена на билетите. С Гошито решихме да направим намаление, той да остане с овена и неговия рог пред стените на храма, а аз да вляза, да щракам изобилно и после да разказвам. Но, явно лицето на моето момче е направило една от онези гримаси, тип мокро коте, че мустакатият полицай го съжали и му махна да влезе с нас гратис!

Знаел е човекът, че имаме годишнина от сватбата. Какво обаче ни чака там, ние не знаехме ...

Влязохме в храма по залез слънце. Тогава светлината е наистина специална и оранжевото става по-искрящо, ръждиво-кафявото сияе с мека топлина а аромата на жасмина, на тамяна и сладникавия привкус на франджипаните създават довеждат сетивата до чувствен екстаз. Казаха ни, че сега щяло да има специална церемония.

Първото, което видяхме бяха няколкото клади, на които изгаряха щастливците, успели да издъхнат тук. До храма има старчески дом и индусите смятат, че е истинска привилегия да  завършиш тленния си път в огъня на Пасапутри. Тогава душата ти се освобождавала от допълнителни прераждания и отивала директно в Рая. къде се намираше душата на клетия човечец, чието дребно тяло бе обвито в бял саван, застлано с оранжеви копринени шалове и украсено с цветя, не знаем. Видяхме само как го разголиха, за да го измият лицето му в свещената река, поставиха свещ в устата му и започнаха да опяват. Той бе на отсрещния бряг на реката докато ние, заедно с хилядите насъбрали се хора, облечени в тържествени дрехи седяхме и очаквахме жреците да подготвят нещо важно.

Когато съпругът индус почине, овдовялата жена обръсва главата си, облича се в бял саван и в продължение на тринадесет дни не може да яде нищо друго освен сварен ориз без сол и да пие вода. Още повече, никой не бива да я докосва. След това в продължение на една година не и е позволено да влиза в храм и да има посетители. Синът пък, също обръсва главата, но и веждите си и потъва в бяло. За него, обаче, няма такива забрани. Странен начин за утеха...

На нас, абсолютно непосветените в страстите на тези хора, ни се струваше напълно непонятно, защо тълпата всъщност е много възторжена. Мислихме си, че празнуват кремацията, защото всички бяха седнали като на телевизор и наблюдаваха мълчаливо какво се случва на отсрещния бряг. После се оказа, че двете събития нямат нищо общо помежду си. Това, на което сме станали свидетели, било вечерният поздрав към Слънцето и Бог Шива, който се извършва ежедневно в храма и заради който от цяла Индия се стичат поклоници.

Ние бяхме сред най-привилигированите. Оказа се, че сме седнали точно до металните свещници, в които тримата жреци разпалиха огньовете си. След това зазвучаха жизнерадостни мантри и със съвършени движения на ръцете тримата високи, снажни мъже завъртяха вихъра на огнения танц. Това не може да се разкаже. Мога да кажа само, че това не просто бе танц на огъня, това бе пир на ароматите, на упойващите миризми на кандилата им и най-вече на напълно спонтанния, първичен танц на групата момичета, които изпаднаха в екстаз и затанцуваха пред нас.

Нищо не може да се опише. Благодарни сме, че го изживяхме. На 26-тата годишнина от сватбата ни на 27 май. Това бе дар!