Денят, в който изядох 38 нови неща

И не мислете, че не можех да ям повече. Очакваха ме още шест вида супички за вечеря.

Китайската храна има свойството да се намества някак гъвкаво по всички части на стомаха ти и да не остава в килера от тлъстинки, а бързо и плавно да освободи място за нова храна.

Ако съм открила едно нещо сигурно в Китай досега, то е, че винаги има закуска, обяд и вечеря.

Независимо къде е - в банка или на строеж, на полето или в магазина, китаецът закусва, обядва и вечеря топла, сготвена храна. Супата е нещо като чай, като ти се изпразни купичката, непременно ти наливат още бульонче, нудълса е основата, а какво плува около и над нудълса, никой не може да каже. И ако преди китайците са яли основно ориз, сега те ядат всичко друго с ориз - в едно ястие има поне три различни вида месо.

Та като казахме за месото, да се върнем на деня, в който хапнах всякакво месо.

Отивахме към фермата на бащата на Джилу. Водихме в багажника едно кученце. Малко, сладичко, беличко, не лае. Кученцата в Китай не лаят. Може би защото не искат да се набиват на очи.

Е, не да го ядем, спокойно. Това точно нямаше да го ядат. Защото било на една приятелка, пък тя била бременна, пък трябвало да махнат кучето. Бащата на Джилу обещал тържествено, че няма да го готви. Аз също тържествено обещах преди за първи път кракът ми да стъпи в Империята на Уникалните Готвачи, че всичко друго може да ям, но котка и куче няма. Но, за плъх нищо не бях обещала.

Още докато беше в България малката китайка ми беше разказвала, че баща и готвел някакви плъхчета, много вкусни. Оризови плъхчета били, нещо като жабки, месото им било като пилешко. Ами ок, жаба съм яла, змия съм яла, пчели и скакалци съм яла, да взема да опитам и плъхче, казвам. Ама наистина ли искаш? Амии, даа, защо не ...

Влизаме във фермата, кученцето с надпис "Не ме яжте моля" си намира местенце до друго другарче, което явно няма такива протекции и аз виждам майката на Джилу с един голям нож да разфасова нещо от което стърчи дълга, ама много дълга опашка. Оооо, нееее, това котка ли е, изстенвам аз, но Джилу казва, спокойно, това е плъхът. Кааакво, той нали беше плъхче. Това какво за бога е? Ами иди да ги видиш ей там, смее се майката.

Отивам и виждам купчина нутрии. Скупчили се едно върху друго душичките, знаят какво ги чака. Да ме прощават всички вегани и месовтрещени мои приятели, но ако ми домъчнееше за нутрийките, защо да ми домъчнява и за пиленцата и за всички други сладки някога същества, които държим във фризерите си. И така, затварям си очите за скрупули и казвам, поръчала съм го, трябва да го ям.

Всъщност месото има вкус на патешко. Силно, червено месо, запържено с обилен джинджифил да скрие всякакъв възможен аромат. Хапнах. И от опашката хапнах.

Кои бяха другите 37 неща ли? Ами поне шест вида различни плодове, на нито един от които не знам и няма да науча името, защото са непреводими. Таткото си ги гледа. Поне десет вида различни зеленчуци - непознаваеми, само по цвят може да ги оприличиш я на спанак, ама се оказва, че е листа от тиква, я на картоф, ама се оказва, че е корен на дърво, я на патладжан, ама се оказва, че е някакъв пъпчив роднина, който расте по дърветата, но не е плод. И после - поне десет вида различно тофу. Тази работа с тофуто е вече съвсем извънземна - виждаш нещо като хартия, пък то се оказва, че било тофу, някакви хора дъвчат нещо като катран, пък се оказва, че било тофу, я кисело млекце, не това е тофу.

За да допълня списъка, включвам и видовете чай, с които непрекъснато поливаме всяко ядене.

И така, това беше обядът. Всичко, без куче.

Сметката с 38 беше преди вечерята. Вечерята вече е друга сметка.

И истината е, че от ядене в Китай не се пълнее. Само умствено.

Камино - Дулсинея и шивачницата за ходила

Ден четвърти

Ето ни вече в Имението с мулетата – Мантила де лас Мулас. Никой и да не си помисля, че наистина става дума за мулета, а не за едни луди със самари, които никога не свършват, вървят винаги само в една посока, изпреварват се и пак се настигат, винаги се усмихват един на друг и си казват Буен Камино! 

Ние вече сме едни от тях, започнахме да опознаваме хората, с които се настигаме в албергите – вече свикнахме със загорелия грамаден германец, който прилича на викинг с кървясал поглед, гълта бира след бира, върви като тиранозавър и носи като слон, или с бабата и дядото испански хипита – бабата с прекрасна дълга, права, бяла коса, дядото – с дълъг мустак, къдрава коса и шавлив поглед , с няколкото рижави маратонски бегачи, с елегантните, побелели французи и претенциозните английски дами, които в най-големия пек се припичат като гущерици на площада. 

В този ден сме в един затворен двор на голяма хасиенда, „хижарката” и дъщеря и прегръщат всички сякаш са им стари познати, а ги виждат естествено за първи и последен път. По средата на двора има нещо като хирургическо столче, на което дядовците си вдигат ходилата, а хижарката, да я наречем Дулсинея, им пука мехурите, маже ги с някаква вълшебна мас и любовно им слага лепенки. През това всички ние си пием бирата, кафето, виното и какво ли не, от време на време от публиката се чува едно Ауу, Йък и всеки се надпреварва да носи мехлеми и да си ги предлагат един на друг. Слава Богу, нашите крака все още са в отлично състояние – нито един мехур, милите ми червени вседеходки, толкова си ги обичкам , те всъщност вече са бели. Всички побеляваме от праха по пътя. Е,  повечето пилигрими са трайно побелели, но то не е от праха.

Отвъд селото е заспало – днес е неделя и е грехода да се работи, няма нищо по-заспало в света от испанко село в сиеста в неделя. Ооо, ами сега, Дулсинея взе един трион, а дъщеря и- сопа и започнаха да ни обикалят един по един, оглеждайки крайниците ни. Аз, страхувайки се, че моите са идеални за хамон, се успокоявам, че тлъстинките ще се постопят и в Сантяго ще остане само месце.

За пътя днес – ами беше дълъг и равен – лудите пилигрими тръгнаха в четири часа просреднощ, а ние като малко-по-малко-луди - в седем, с това темпо до Сантяго може да спрем да си лягаме. По средата на маршрута стигнахме до едно каубойско селце със странното име Религеоз – може би религията е виното, защото всяка къща бе изба – землянка с няколко комина. 

По средата на селото бе цъфнал уестърн бар – най-пъстрият, който бях виждала в краткия си ийстърн живот – сламена къща, направено от глина, отвън боядисана в турско синьо, с две грамадни очи, а отвътре облепена с вестници, всеки милиметър от която, включително и таванът е изписан от пилигрими. Когато човек стъпва на такива места, осъзнава, че хората са като палноводна река, която никога не свършва, оставя наноси по бреговете си, носи златна жила за обитателите на коритото си и освежава, обновява, съживява!

И последно, но не и по значение, днес имаме 22 години от сватбата – типично в наш стил – на път, по хипарски, с бутилка вино от супермаркета, но и с най-вкусната хижарска супа с русенско, щедра салата с много маслини и онова негласно разбирателство, което ние с Гошито си знаем. Нали той е най-добрият мъж по света, под Млечния път и над него. Гошито се просълзи камо му прочетох писанието, сега пък аз се просълзих, значи е време за … вино!

Да не забравим да споделим, че вече сме екипирани не като пилигрими, а като „пилигроми”, защото пилиг идва от мидите, с които сме се закичили, а роми от всичко останало.

Камино Начало

Започвам разказа за нашето ПилиТониБобиГримо от Бурго да Ранеро – малко селце по Камино, в което къщите са направени от изпечена оранжева земя, небето и капаците на прозорците са синьо-зелени, а хората – ведни и усмихнати. 

Нашият малък алберг е като дядовата ръкавичка във Вавилон – побрала хора от много народи, езици и краища на света. Обединяват ги доста сходни неща – всички са усмихнати и си казват Ола!  Буен Камино!, стъпват като в паници, след като току що са свалили тежките туристически обувки и нахлузили сандалите, лицата им са обгорели и всички носят огромни бели миди с червен кръст. Повечето са са побелели коси, вървят сами или по двойки, по пътя ни задминават баби, които стъпват бодно и отривисто като офицери, докато ние, естествено сме с най-големите раници. 

Балканската ни суета ни е повелила да понесем цял гардероб, цяла торба с лекарства и пет, шест консерви Русенско и китайски макарони. Боби е достатъчно мил да ми носи втория чифт обувки и сандали, още в първия град – Леон, ще изпратим колет с блузи, рокли и поли до Сантяго и ще се снижим до две тениски,  панталон и шорти,  риза с дълъг ракав,  яке и  суичър, както правят патилите и опитни туристи. Истината е, че тук дори може и да се облечеш по пътя тъй като хората оставят зад гърба си неизползвана храна, но и торби с тениски и обувки. 

Аз, естествено съм облечена като клошар – с кърпа на пират, пет шест ката шарени дрехи и шалчета, общо взето, опитвам се да възмездя носенето с обличане. Истинските пилигрими, обаче, изглеждат различно . туристически панталон, шапка и суичър, това е модата тук. Всички спим в спални чували, сутрин хората излизат от грездото на алберга по изгрев слънце и тръгват по „Дългият път не е кратък, не е кратък, затова … бързат пилигримите!”

Шантавото е, че и в двете селца, в които влязохме, на входа на селото ни чакаше по един Фисьо, когато тръгнахме от Мадрид, на първата крачка от хостела намерих малко ключе с надпис  Made in China, а днес пътят се разделяше и не знаехме на къде да тръгнем, а точно тогава дойде малко автобусче с двама мъже в жълти тениски и шапки, които се оказа, че са гидове по Камино и разбира се, работата им беше да ни покажат верния път. Другото са щъркелите – тук на всяка камбанария има по четири гнезда на щъркели, вечер тракат с клюнове по много мелодичен начин, напомнящи шевна машина и зъболекарски стол едновременно.

А сега, да разкажа за първата ни спирка, древният, полуразрушен замък Сахагун. Ние просто влязохме в първата отворена врата в селото  и попаднахме в манастира Санта Круз.Посрещнаха ни две монахини бенедиктинки, които услужливо и задълбочено ни говориха пет минути на испански, заведоха ни до една стая като кибритена кутийка с четири легла на два етажа, показаха ни най-ниската цена – пет евро и явно сме им изглеждали твърде гладни, за да ни поканят на вечеря за осем евро и специална служба за пилигрими.  Да, тези монахини пяха вълшебно за нас, пилигримите, после мъмриха молитви, аз се просълзих, Боби каза, "Тончо, представяш ли си каква енергия има по тези места", накрая се сгушихме на по биричка в малкото уютно дворче на манастира и ето ни – сутринта на път, със звън на камбани в осем часа. 

Този ден вървяхме осемнадесет километра със средна скорост 4,5 км/час, направихме само една почивка, нямаме пришки но краката ни са малко разнебитени. До нас имаше едно френско семейство, което върви от 43 дни, тръгнали са някъде в недрата на Франция, бабата вече е изминала 380 километра , ние сега почваме. 

Хубавото е, че този път приема всеки, направен е за младо и старо, албергите са навсякъде. Сега вървим по равно, но след Леон ин чакат височини, има 375 километра до Сантяго, така че, Бог с нами!

Кулинарната КаминоМагия на Боби

Това са нахвърляни записки на една задоволена пилигромка, която току-що е напълнила празния си стомах с най-вкусната КаминоСупа, сготвена в условия, близки до марсианските.

април 2014, Сан Мигел де Кастела, на около 200 километра от Сантяго

... За пореден път преоткривам съкровището, на което се натъкнах през далечната 1987 година. Носи очила, изглежда сравнително интелигентно с побелялата си брада, мекичък е на гушкане и е бог на импровизираното хижарско готвене. Обича да пазарува в супермаркети! Аз се осмелявам да подхождам пренебрежително към това опиянение от рафтовете с пакетирани и тънко нарязани колбасчета, познавачески поглед към грамажите на сиренцата и маслинките. Да не говорим за пакетираните китайски спагети и консервите с Русенско от родината, които мъкнем в пилигромските си раници. И стигаме до Апотеоза на нашата КаминоГотовност - бързоварчето!

Завистливите погледи на всички каминосеньори и сеньорини са насочени към Гошито, когато преди още да им е мигнало окото, той е приготвил кафе, миш-маш и хижарска супа с китайски спагети. За последните пречка не бе дори и фактът, че нямаше съд, в който да заври водата. Моят мъж-химик разряза една пластмасова бутилка от вода на две, пъхна бързоварчето в долната докато загрее водата и смали бутилката наполовина, накисна нудълса, покри прилежно с капачето от горната половина, задуши ги и заедно с всичките сигурно супервредни феноли и всякакви оли, сервира хижарска каминосупа, сготвена в пластмасова бутилка с бързоварче.

Вземам си всички възражения за хлебчетата, кашкавалчетата и спагетите, които стоически носи в раницата си, защото дори и сега, в средата на нищото, в което има много крави, но няма откъде да си купиш хляб, Гошито вече е приготвил обяда и за мен остава единствено да измия чиниите.

Буен Камино! Бон апети1