Та Пи Ку или Таран по Китайски

Добре запознатите с прелестите на Мис Тони, знаят, че има една особена характеристика, която я доближава до Ким Кардашиан и всички други представители на средиземноморско-балканското телосложение - голямото --пе.

Или както казва духовитият и съпруг, "това е най-големият пън в семейното огнище".

Пън, пън, но докато по нашите ширини това е норма, в азиатския свят, това е голяма атракция. Във всеки салон за масаж жените възкликваха Оооо, Та Пи Куу, цъкаха многозначително и на Мис Тони и се искаше да си мисли, че е възторжено "ооо, голямо ..пе!". Може просто да са си мислили, че ги чака тежка работа, може ...

Няма значение, истината е, че това ТаПиКу свърши отлична работа в един проект за оцеляване, за който върви това кратко разказче.

Мис Тони и малката Джи Лу се самозаключиха извън апартамента на милионера Лин, за когото може да прочетете на друга страничка. Първата входна врата в луксозната кооперация, ок, отключва се с ключ, но втората, ооо втората е залостена. И какво да правят двете самотни момичета в големия град? Отидоха да нощуват на хотел. Чичото Лин потънал в дълбоката китайска провинция, никого друг не познават, най-близката приятелка е на два часа път с метро. Това е кармата на големия град --- когато си в беда и си сам - си сам.

На другата сутрин двете приятелки отново се помолиха на вратата на чичото милионер, която бе така здраво залостена, че дори и ключар да извикат, щеше да им обере джобните за следващите две седмици. А и китайският закон не разрешавал да се наемат услуги да се отключват чужди апартаменти, особено пък на милионери.

И в този момент на пълна безизходица, Силата навлезе в Мис Тони. Тя решително тръгна към вратата и ... мощно я подпря със страничен тласък на известното ТаПиКу. "Сезам, отвори се!" Дори и магичната фраза не бе необходима. Малкото китайско момиченце отвори широко малките си дръпнати маслинки...  ""You broke the door!" смаяно промълви тя.

Мис Тони пооправи полата, вдигна дясна вежда като Скалата и каза гръмко "ТаПиКу - КунгФу!"

Не, че след този тържествен момент на навлизане във Вавилон не последваха по-прозаични такива като ремонт на брава с ножица и треперене на летище да не бъде свалена от самолета по обвинение за Та Пи Ку Вандализъм.

Но, надяваме се Чичото Лин да не чете български блогове, китайските тайни служби още да не са се възстановили от шока и най-вече ТаПиКуто да е живо и здраво! Че още много работа го чака!

С китайци на море

Започвам с края на историята.

Седнах на пясъка и се разревах... Никога не бях виждала толкова хора. И толкова възторжени. Мъже с дрехи и детски пояси през кръста. Лелки с възглавнички на ръцете и рокли. Всички с телефоните си. В морето. През това останалите половин милион загряваха на плажа с гимнастика, за да ги сменят. В заградените от въжета петдесет квадратни метра вода. И всички бяха неописуемо щастливи!

Това бе краят на историята ми. Как седя на пясъка и не вярвам на очите си. 

А началото? Началото е обикновено. Записаха ме на екскурзия. 

Още в третия ден на китайското ми гостуване, любезните ми домакини се досетиха за немирния ми туристически нрав и решиха да ме почерпят с екскурзия до хубаво крайбрежно градче. Ооо, дааа, екскурзия ... обичам! И какви са забележителностите? Не знаете. Няма проблем. Сигурно е старо рибарско селце, сигурно има стари къщи със занаяти, сигурно изсушени като пергамент китайски баби ще нижат рибарски мрежи и оооох, какви снимки ще направя! Ще има ли екскурзовод! Прекрасно! Ама на китайски ли? Говори английски! Само на мен ще разказва! Какво повече да кажа! Шей Шей и Мис Тоо Нии е на ход!

Разбира се, че ако имах Гугъл щях да направя проучване на този уникален град, който ми предстои да разгледам. А ако имах фейсбук, ехей, ако имах фейсбук как щях да се похваля предварително колко интересно пътешествие ми предстои ... Но, това е Китай и Мис Тоо Нии още не е срещнала хакер, който да промени живота и. Това ще се случи чак на следващия ден.

И така, щастлива и ухилена Мис Тоо Нии е изпразнила паметта на телефона си и се е строила за екскурзия след като малката и китайска приятелка грижливо я е поверила на екскурзоводката и инструктирала да не се отделя от групата в никакъв случай. О, ами ако искам да отида на музей? Хм, ок!

И ето, започват да пристигат туристите. Мъже, жени, баби и дядовци. Всички с огромни гумени пояси през кръста. Надути! И сламени шапки. Ама то и на плаж ли ще се ходи? Е, аз ще пропусна плажа, ще наблегна на културната програма, цъкам си възторжено аз и сядам на първата седалка до екскурзоводката готова за индивидуална беседа.

Два часа момиченцето с микрофона чете имена и попълва декларации. Явно за да отидеш на екскурзия трябва много декларации да изпишеш, но какво да се прави, Китай е това, кога ще стигнем? Сега ще ядем ли? Добре, слизаме. Още два часа по магистралата. Може ли да подремна? Да не изпусна нещо важно. Добре, няма да изпусна.

Добре, пристигнахме ли! Ще ядем, добре. Ами кога ще ходим на музей. Няма ли да ходим. Ще излезем за вечеря да ядем ли. ОК, какви са забележителностите? Една миризлива сушена риба, която се продава само тук. Ами, добре, ще я пропусна. Ще си се разходя сама. Защо да не се разходя? О, спокойно, няма да се изгубя. Да, ще дойда за да отидем с автобуса на плажа.

И така, след като целият автобус дружно е седнал на кръгла маса с въртящ се поднос по средата и е унищожил огромно количество морска храна и най-вече прочутата миризлива риба заедно с мен, следват инструкции за два часа сън. А на когото не му се спи? Ще спи. Китай е това. После отиваме на плаж.

Добре де, ще спя. И на плаж ще отида. Ама като нямам пояс. Ще ми дадат декларация за липса на пояс. Добре, подписах я. А за липса на бански има ли декларация? Тук вече чувството ми за хумор бе в повече за горкото момиченце и аз чинно се строих на опашката пред автобуса, докато шофьорът лично инспектираше един по един пътниците дали имат пояси. Надути.

И ето го плажът. Първа гранична контрола. Военни с автомати. Втора гранична контрола. Военни с автомати. Будка за билетчета. Инструктаж как да познаят автобуса на връщане. Хайдее! В морето!!!

Ама къде е морето? Не се вижда! Защото в него има китайци. Вода не се вижда. Има един отрязък от воден басейн заграден с три въжета на дълбочина максимум до кръста, в който са влезли десетки хиляди китайци с дрехи и пояси. От другата страна на въжето кръстосват катери и лодка на бреговата охрана. Останалите половин милион може би са на плажа, отделени по автобуси и предприятия. Инструктор им показва загряваща гимнастика преди мокренето. Ръкомахат. Викат. Смеят се. Заливат се от щастие. И си правят снимки.

Някои от тях са дошли от хиляди километри, за да видят морето. Може би никога няма да го видят друг път. Някой са тук само за два дни. Като мен. И това са най-прекрасните два дни в живота им, за които ще се похвалят в предприятието.

А аз - любознателната варненка, която само до преди два дни се наслаждаваше на пустите дюни на Крапец и печеше кълките с бутилка изстудена бира в ръка, сега трябваше да отиде на другия край на земята НА ПЛАЖ.

За да разбере как хората са щастливи от това, което имат. Поне докато не дойде Тайфунът! Сирените завиха. Идва Тайфун! Бегом към автобуса. Връщаме се.

Непал - пътешествие с мисия

Думата Мисия е голяма. Предполага усещане за избраност. За изключителност.

Но аз не мисля така. Мисля, че всеки от нас има мисия да прави най-доброто от себе си. Без значение къде и с кого. Просто - да даде това, което може на света.

Какво мога аз? Ами, да преподавам английски. Да развеселявам деца. Да разказвам истории. И да споделям възхищението си от щедростта на света, от разнообразието на хора и съдби, от богатството на багри и образи. Аз съм учител.

И ето, опаковала в раницата на сърцето си всички тези инструменти за мисионерстване, тръгнах към Непал. Имах две задачи - да пътешествам и да помагам.

Пътешествието бе заедно с Боби - небезизвестната фамилия ПопХипарови вече бе потънала в магията на Изтока от странстванията си в Индия предната година и отново не направи един предварителен план или проучване, а се гмурна в дебрите на Катманду, готова да си начертае маршрут и да го изпълни. Храмовете в Катманду - джунглата в Читуан - люлката на Буда в Лумбини - магнетичните осемхилядници, видяни от Покхара - и отново - Къщата на Ангелите в Лалитпур. Коя е тази къща? За нея след малко - във втората част - за помагането. Сега за скитането.

Скитането е точната дума, защото дори за да хванеш автобус в Непал трябва дълго да скиташ из рововете на невъзможните им пътища, провирайки си път между крави, огромни тирове, автобуси от каменната ера и мотоциклети. След като бях се постарала да науча как се изписва името на дестинацията ни и няколко часа се взирах в табелките на минаващите и бибипкащи возила, установих, че това, което съм мислила за надпис, всъщност е препоръка да си купиш билет в автобуса. За номера също не може да се говори, защото техните цифри са други, да не говорим, че и годината бе 2076. Как извикахме неволята ли? Ами просто разбрахме, че вместо пътниците да търсят автобус, автобусът си търси пътници. Спряхме на едно място и зачакахме. Скоро се зададе едно флинтстоунско возило, от което стърчеше момченце и трескаво крещеше името на нашата дестинация. Натовариха ни. И тръгнахме през девет планини в десета. За да преминем разстояние от 200 километра за девет часа.

В Непал се роди смешката "Въпрос: Как може да прекараш два тира през иглено ухо? Отговор: Ако помежду им проплъзнеш пътнически автобус." Игленото ухо е планинското пътче, с надвиснали огромни канари от ляво и бездънна пропаст от дясно, по което нашият безстрашен шофьор лъкатушеше девет часа. Един познат ми бе казал, че някъде на картата пътят бил белязан с точки, а не с права линия. Е, помислих си аз, може би е в ремонт. Не - там просто път няма. И така си пътешествахме ние. Седем дни. С всичко, разбира се се свиква. Особено когато си заслужава да стигнеш.

Да започнем с Читуан - вратата на джунглата, изходния пункт за прочутото сафари на слонове и срещи отблизо с леопарди и носорози. Носорогът бе в храстите от другия бряг на реката. Леопардът спал предната вечер под терасата на наколното ни бунгало. Какви са тези чернички топчета на чаршафите ми. Ами, нищо особено - продукти на местното гущерче геко, което си живеело в бунгалото. Тази буря циклон ли е? Да, това е просто един проливен мусонен дъжд, който продължава неспирно и реката прелива, но няма страшно, ще спре някога. Как се качва човек на слон. Първо по стълбичка, а после в кош.

Да продължим с Лумбини - пъпът на будистката вяра, родното място на Гаутама Буда. Едно от най-магичните и добри места в света. Средоточие на девет приказно красиви будистки храма, построени от различни нации. Земя на мир и изобилие, на мощни огромни дървета. И най- свещеното от тях. Дървото, за чиито клони се е държала майката на Буда при раждането му. Силата и магнетизма на това дърво заслужават неволите на всяко едно странстване. Под клоните му коленичат босоноги будистки монаси от цялата земя, а сред тях се реят пъстрите знаменца на стълбата към Небето.

И да завършим с Покхара - хипарската столица, вратата към Хималаите. В това пътешествие нямахме време и подготовка за трекинг. Повечето маршрути изискват поне пет дни сериозно ходене, а и хванахме дъждовния сезон, в който това не е лесно. Не пропуснахме, обаче, да запечатаме гледката с масива на Анапурна в сърцата си и да знаем за какво да мечтаем следващата година.

И сега - най-важното! Завръщането у дома. Но не в България, а в Къщата на Ангелите - домът за изоставени деца, в който моят приятел Бимал Ости и неговото семейство вече седем години отглеждат като свои двадесет и едно момиченца. Всяко от тях е със съдба на зловеща драма зад гърба си, но с най-светлата усмивка и най-звънливия смях в момента. Аз се запознах с Бимал преди три години в Полша, повярвах му и сърцето ми ме поведе към него. Да опозная децата, да им помогна с английския, да им занеса пари. Да дам най-доброто от себе си.

Първо - като шия чанти от стари дрехи. Създадох си страница във фейсбук - Toni's Bags for Charity и поканих приятелите си да подпомогнат таксите за училище на децата като си купят шастлива торба. Успях! Уших повече от петдесет чанти и събрах много пари. Занесохме ги с Боби всичките на децата, подкрепихме ги в началото на учебната година. Таксата на едно дете на месец в училище е 25 евро. А те са 21. И всички се питаме? Как успяват тези хора да ги гледат? Богати ли са? Държавата дава ли им пари?

Отговорът е НЕ. Просто има и други хора, от всички части на света, които са решили да помагат. Семейството на Бимал е голямо международно семейство. В центъра му са - Момиченцата. Не можех да повярвам, че двадесет дни ще работя в среда с деца с трудно минало, в която няма агресия и стари травми. Бях се подготвила с материали за начинаещи, мислех си, че тепърва ще учим елементарни неща, че ще поема много болка в сърцето си.

Какво бе учудването ми, когато разбрах, че децата учат изцяло на английски в училище, че са напълно грамотни и прилежни в заниманията си, че са способни да пишат домашни с часове, да стават сутрин в пет, за да срешат косите си и изгладят униформите си, да работят в екипи - голяма кака, средна кака и мъниче, и най- важното ... да са напълно отговорни за успеха си и отзивчиви за помощта в домакинството. Първият ми час започваше в шест сутринта. След това имах втора група от седем. В девет ги водех на училище. В четири ги прибирах, помагах в готвенето, ходих с тях на църква, играх, правих театър и филм, гушках се! Научих се на толкова много неща!

Дадох най-доброто от себе си! И получих най-доброто в замяна.

Но любовта е грижа. И тя не е за един ден. Иска постоянство. Затова пак шия чанти. И моля хората да ги купуват, за да помагаме на децата. Помагайте и вие!

Светът е широк и ... твоята мисия те чака навсякъде!