Епичната индийска сватба - част първа с епични подробности

Венчалната халка в Индия не се поставя на ръката, а на вторите пръсти на двата крака.

Знаете ли защо? Разбира се, че е свързана с меридиан, който отива право в сърцето, биха казали посветените в холистичните теории. Или пък енергизира определена точка. Или пък е по-колоритно украшение.

Обяснението, което получих от индийските жени е друго. Когато жената сведе поглед надолу, да помни, че е взета. Да преклони глава пред мъжа си и да знае, че е негова до гроб. Да сведе свенливо поглед към земята, ако някой я загледа, и да си припомни на кого принадлежи.

Така започва голямата история за индийската сватба, която аз преживях, но тепърва предстои да се опитам да проумея.

Да започнем с това, че гостите бяха 2 500, сватбата продължи седем дни, а изборът на булката бе направен от майката на младоженеца. Виждам високо вдигнатите палци на противниците на церемониите, наострените уши на любителите на „Малката булка” и ококорените очи на майките, които тепърва ще трябва да женят децата си. Както каза една приятелка „Аз от две седмици не спя от притеснение, че още не съм организирала градинското парти за 22 те гости на дъщеря ми, а за 2 500 трябваше сън да не спя с години”. Тези хора как спят?

Ами спят си, хората. По пет, шест в креват и с дрехите, по двадесетина на земята на рогозки, на светло, на тъмно, на шумно, на тъпан, на зурли, спят си. Единствената, която не спи съм аз.

Не защото ще организирам сватбата или защото имам още три лели в кревата си и пет на пода, а защото умът ми не може да организира в директории хилядите неща, които минават през очите ми през деня.

Разбира се, аз съм в Индия, на сватбата на моя духовен индийски син, Саравана, само за десет дни и съм пропуснала годежа и единият месец церемониалност около него. Пропуснала съм и щателната проверка на астрологичните карти на булката и младоженеца, внимателното планиране по ден и час на благоприятните дни, и може би десетките пуджи около това предстоящо събитие.  Сега съм в навечерието на сватбата, вторник е, в къщата е тихо и спокойно, хората си лежат и хапват на земята, готвят непрестанно, но и всичко се изяжда на мига, вадят сарита, гиздят ме с тях, слагат ми великолепни златисти гривни на ръцете и украшения на главата и се смеят ли, смеят.

Аз съм малко на хикс. Няма кого да попитам стотиците въпроси в европейската ми глава. Какъв е планът? Къде ще е сватбата? В ресторант ли, в кой ресторант, в хотел ли ще спят гостите, в кой хотел, какви дрехи ще ми трябват … Никой не може да ми отговори, защото младоженецът търчи с мотор из целия град да раздаде още 1000 покани на гостите, а единствената, която знае 20 думи  на английски в къщата е Кауселия – млада жена, която аз наричам BOSS, защото с тези 20 думи прави по 200 заповедни изречения. Toni, eat! Toni, vegetables cut! Toni, silent, mummy phone speaking!

И преди да получа отговор на хилядите си бъгнати въпроси, трябва да се опитам да разбера, кой кой е в къщата, защото тук всички са big mummy, small mummy, sister, brother, small sister …. Единственият ясен е 92 годишния дядо на Сару – сух като клон, но и също толкова жилав. Вижда само с едното око, ходи с проходилка, загърнат е в чисто бяло лунги, но сам си хапва и се обслужва и явно всички поучава, защото добавя по две изречения на всяка женска словесна престрелка.Говорят си на тамилски и вярвайте ми, наистина непрекъснато се смеят.