Децата, които подариха микробус

Децата, които подариха микробус не са богати деца. Те нямат родители с яхти, с фабрики или  с автосалони. Някои от тях дори са решили да спестят на родителите си една абитуриентска.

Те са от онези "обикновените български тийнейджъри", за които много хора пъшкат "то, днешната младеж", за които учители изпускат нерви и родители са се хванали за главата защо все още не са открили призванието на живота си.

Ами открили са го! Да правят Чудеса!

От нищото! С три неща само - и трите нематериални - ентусиазъм, усърдие и солидарност!

Някои ден тези младежи ще се явят на интервю за работа или университет и ще получат баналния въпрос: "Кое е най-смисленото нещо, което сте направили в живота си досега?"

И те без да се замислят ще отговорят: "Ами, аз и приятелите ми купихме микробус за едни деца с увреждания. Да ходят на екскурзия."

"Микробус ли", ще хлъцне интервюиращия. "Как така, цял микробус? Искате да кажете подарихте пътуване или пък помогнахте за купуването на микробус ..."

"Не, не, ние САМИТЕ купихме микробус. Само осем годишен, от висок клас, 20 местен, с два климатика, с нови гуми, с много здрав двигател .... с много екстри. За 23 хиляди лева."

"Е, добре разкажете ми тогава как се купува микробус? Спонсори ли намерихте? Концерт, звезди ли пяха за вас или пък футболисти ви дариха част от приходите си? Все пак това не са малко пари."

"Ами, не, просто правихме картички. И други хора ни помагаха да правим. И после ги продадохме и ... събрахме парите. Всъщност, ние събрахме много повече пари и помогнахме още на много места."

....

Ако някой ми разкаже тази история от първо лице единствено число, аз ще се просълзя, ще му стисна ръката и ще се прибера у дома летейки! Ако тези деца разкажат на съучениците си за микробуса, те просто ще свият рамене и ще кажат : Яко! Ако кажат на учителите си, може би някой ще ги чуе. Ако кажат на политиците, ще се снимат с тях.

Но, те не е нужно да казват. Ентусиазмът е заразен. Догодина други деца ще купят нещо още по-голямо. Защото хората ще им повярват! И ще ги подкрепят!

Е, и ако тези деца трябва да отговорят на още един банален въпрос само и той е "Коя е най-отличителната характеристика на българина?, то те биха отговорили "ЧовекоЛюбив".

Защото този автобус е магия с три съставки! Но магическата пръчица се казва ЧовекоЛюбие! Ние го задействахме! И то грейна!

Светло да ни е! На добър път на пътешествениците! И на тези по пътя, и на тези в живота! Първата спирка Смислено Постижение вече е премината!

Четвърта страстна история - HELL'S KITCHEN Тони прави козунак

Тони никога не е можела да прави козунак. И никога не се е опитвала. Защото винаги е смятала, че това е майсторлък за съвършени домакини.

Но, Тони наближава към попрището жизнено в средата. И реши тази година да се срещне с Козунака. Съвършената домакиня ще почака за следващото поприще.

Разбира се, Гугъл предложи "Най-лесната рецепта за козунак на конци". След Гугъл дойде ред на Боби, който бе изпратен спешно до магазина. Върна се Боби и Тони запретна ръкави.

Добре де, ами като е толкова лесна тази рецепта, защо да правя един козунак. Не може ли да направя два, загъделичка я Дяволчето на Лакомията. Престави си да станат някакви великолепни козунаци ... Колко ще я похвалят роднините! А децата! Каква добра майка ще се окаже. Я, вземи направи двойна доза.

Добре, но Тони не знае, че 1000 грама захар не са равни на 1000 грама брашно. Че домакинята, написала лесната рецепта е имала машина за хляб, а Тони има две ръце. Че Великденският заек-котарак ще реши и той да меси заедно с нея.

10 минути по-късно, кухнята е цялата в брашно, в купата за месене се точи нещо като лепило за плочки, Матьо грижливо ближе пръски по пода, а Шеф Никол критично напява, че в сладкарството се спазват пропорции.

Прилежната авторка на рецептата със задоволство е обяснила, как на първото месене тестото и е вече на конци, на първото втасване е удвоило обема си, на второто втасване го е очетворило, а на третото втасване е сплетено в моминска плитка. Тони, самата, е още на първото втасване, нещото в тавата няма шанс да се надигне и отчаянието започва да настъпва с безшумни котешки крачета.

Да го изхвърля или да го опека? Дилема, достойна за цяла готварска книга новопрохождащи в сладкарството. Съставките: угризение, самосъжаление и борбеност. Нещо като драмата на Гичка пред камерите. Да видим пък какво ще излезе, заканва се Тони.

И какво излезе - ами то това не било козунак, а Панетони, възкликна един интелигентен младеж при разрязването на сладкия хляб, който се търкулна от фурната.

Надеждата умира последна. Дори и при козунака.

Трета страстна история - Американецът без родина

Всъщност, той изобщо не беше Американец. Нищо, че имаше американски паспорт. Беше японец.

Всъщност, той изобщо не беше Японец. Нищо, че майка му бе японка и го бе родила в Хаваи. Не беше и хаваец.

Беше шпионин. Според мен, която разбирам от шпиони колкото от зеленчукопроизводство. Наех го като учител по английски. И на втората седмица го метнах с нас в Пирин. Заедно с учениците му. Естествено се получи някак.

Това, което не беше естествено е, че той дойде на гарата с найлонова торбичка и чадър. Малка, прозрачна найлонова торбичка, в която носеще тениска, четка за зъби и едни гащи. Бенет, но ние отиваме на планина за една седмица. Виж раницата ми. Времето там се променя. Ти с тази торбичка ли? Да, имам и чадър. Ако времето се промени и завали. Но Бенет, там като вали, гърми и трещи. С чадър не може. Ще те утрепе гръм. А, няма страшно, то човек никога не знае какво му е писано. Ами и нас ще утрепе покрай теб. Виж за вас не знам.

И така, пет дни този човек си носеше торбичката по баира, переше си тениската и гащите, не вечеряше след шест часа, правеше по хиляди снимки на ден и бе неимоверно спокоен. Дори и като затрещя около Безбог. Тогава си отвори чадъра. Светкавиците падаха около нас, а той най-спокойно с чадърчето хоп-подскок от камък на камък.

Единственото, което успя да го смути малко, бе чалгата в кръчмата в Банско. Бяхме го сложили до тонколоната и гърмеше Лепа Брена. Тогава извади от торбичката тапи за уши. Тях не ги бяхме забелязали през прозрачното найлонче. Сложи си ги и се усмихна блажено.

После изчезна. След като се прибрахме, слава Богу. След няколко години някой спомена, че май се бил оженил в някакво русенско село. Е, шерше ла фам, казахме си, може да не е американец, хаваец или японец, ама поне ще е русИнец! Или шпионин на русенската граница, да работи по-ефективно и с румънските тайни служби, добавихме многозначително.

След няколко години се появи. Каза, че вече е открил самоличността си. Бил източноевропеец. Защо? Ами защото живял две години в Молдова, после обитавал къщи в около десетина румънски селца и завзел територия и в около десетина български по някаква програма за доброволчество, която ти дава подслон, ако вършиш градинарска работа. Така овършал Босилковци, Тетово, Зидарци, Враниловци, Върбица и Иван Вазово. Подслонявали го в някоя къща и той помагал. Я тук нещо бодне, я тук нещо дръпне. За зеленчуци иде реч. Преподавал английски онлайн и с това се издържал.

Най-драматичната му история била като се заселил при едни англичани - пенсионери на над седемдесет, които били friendenemy - превод другароврагове. В два дни от седмицата били любовници, в два се карали като куче и котка, в следващите два не си говорели, а в последния разпивали заедно. Без Бенет. Той ензим за алкохол няма. Открихме това в Банско след Лепа Брена. Да де, ама единият от тях тръгнал да си ходи за оня свят и дъщеря му решила да продаде къщата. Нашият човек се заселил в друга къща.

И сега идва черешката на тортата. Съседът му имал бял ван. Добре де, какво от това! Ами, предал го на полицията - служба Миграция. Защо ли? Ами защото точно по това време станаха терористичните актове в Лондон със същия бял ван като на съседа и Съседът се притеснил, че онзи дръпнатия, дето живее сам в къщата в края на селото, може би е терорист, ще му открадне вана и ще ходи в Лондон до трепе хората по улицата. Ей, тъй от Руси.

Къде е сега този герой на адаптацията не знам. Но се надявам някой ден отново да науча! И да не е от новините.

Втора страстна история - Момичето, което се изтегли за косите - втора част

Слънчевото момиче се почувства сигурно. Започна да работи здраво в турския ресторант, да печели, да спестява. Турчинът я научи на работа. Английският и ставаше по-добър, самочувствието го следваше.

Но, Животът отново реши да я тества. Девет месеца по-късно, затвориха ресторанта и Момичето отново остана на улицата и тръгна да обикаля градове и ресторанти.

И тогава Животът реши да и подари Усмивка. Един англичанин с добро сърце, който бе идвал преди много години в сиропиталището в селото докато момичето бе малка, случайно я откри онлайн. Да, той и отвори собствения си Дом. Записа я на училище, помогна и да си оправи документите и я насочи към по-добра работа и заплащане. 

Три месеца по-късно Слънчевото момиче вече имаше собствено пространство и много приятели. Работеше в супермаркет, пътуваше, опознаваше света. Ходеше на латино-танци, усмихваше се всеки ден и най-важното - вярваше, че Животът и зависи от нея самата.

Разбира се, тя не забрави своите братя по съдба. Покани на гости едно друго момче, което също само стъпи на краката си, показа му Лондон, запозна го с приятелите си. Иска да помага и на момичетата, които все още живеят в трудна среда, без родители, че животът им може да е такъв, какъвто решат Те самите! Не улицата! Не мъжете в живота им.

Аз познавам тази млада дама! Щастлива съм от всеки слънчев щрих в нейното ежедневие и се гордея да бъда нейна приятелка!

Този разказ е съставен изцяло по нейните думи.

The Sky is the Limit!

Първа страстна история - Момичето, което се изтегли за косите - първа част

Момичето, което се изтегли за косите вече е добре! Живее в по-справедлива държава, има работа, има радости.

Момичето, което се изтегли за косите не потъна в Блатото, наречено Социална нехайност.

В това блато потънаха много други момичета. Аз ги познавах и сърцето ме боли за тях....

На момичето и казваха Слънчо. Когато се запознах с нея, беше една весела черноока палавница на 17 години. Жизнена, заливаща се от смях и енергия, много обичаше да танцува. Искаше да се радва на младостта си, на живота си.

Разказът по-долу е написан по думите на самото момиче.

Но по волята на съдбата, на осем години попадна в интернат. Ако тази дума трябва да бъде обяснена, това е - отворен затвор. Отгледана от баба си като талантливо и умно момиченце, тя загуби и нея. Настаниха я в дом за сираци в близко село. Там Слънчо отново бе център на внимание, отличничка но и "тарторка" - вдигаше всички на главата си като види нещо нередно. Порасна в селото, дойде време да си избира професия. Преместиха я в големия град. В друг интернат.

 В центъра на Варна има една зловеща сграда с решетки на прозорците, огромна метална врата, ръждив надпис с много букви и три изкорубени пейки на входа, на които пушат заедно възпитатели и възпитавани. Носеше гръмкото име "Надежда". Аз и казвах "Всяка оставете"

Та това момиче живееше в този отворен затвор от няколко месеца само, преди бе живяла в по-сносен интернат в някакво малко село, но сега вече е в голям град, благодарна трябва да е. Да, де, но в малкото село хората са се старали повече. Най-малкото - празнували са Коледа или рождените дни на децата. Логично е да се празнуват, нали?

Във "Всяка оставете" не празнуваха. Защото повечето празници бяха в извънработното време на Персонала и Директорката. Работното им време е до четири следобед.

Но, Момичето, което се изтегли за косите не знаеше това и наивно попита Персонала ще има ли нещо за Коледа. Тържество например. Не ме занимавай, не виждаш ли колко работа имам, хлопнаха и няколко врати.

И тогава Момичето само реши да организира Тържеството. Помогна на децата, повечето от които никога не се бяха научили да четат, да научат дълги стихчета наизуст, да научат песни, написа сценарий за пиеса, която децата разучиха, пяха Химна, пяха Лили Иванова. Момичето не се предаваше.

Тя направи Тържеството. Децата грижливо бяха написали покани и раздали на Персонала. Поканена бях и аз. Децата бяха подредили прилежно много столове в редици. На тържеството присъствах аз, една жена от църква и едно добро момче. Персоналът отсъстваше. Гостите с поканите ги бяха захвърлили в кошчетата.

И тогава Момичето се разплака. Почувства се захвърлено, неуважено, изоставено за кой ли пореден път. И избяга. Персоналът само това и чакаше. Обявиха тържествено на децата, че Момичето е вече на магистралата, че всички така свършват и да не ги занимават повече с глупости.

А тя не беше на никаква магистрала. Реши да се върне в родния дом. Не можа да се задържи дълго там, защото полицията я намери и я върна в "бунгалото до изтрезвителя" - малка барачка, където задържаха такива като нея, избягали от тук там и неготови да се справят сами. Там попадна на прекрасна жена, която искаше да и помогне. Даде и кураж. Че ще завърши, че ще може да си намери работа и да се издържа сама. Бяха и останали три месеца да навърши 18 и един месец да завърши десети клас. Беше си намерила работа в хотел. Завърши. Но не можа да продължи образованието си.

Беше останала Съвсем сама. Без покрив, без подкрепа. Реши да издири следите на баща си в София. Намери го, поседя при него три дни. И той я изгони. През нощта, в огромния град, сама на улицата.

Не познаваше никого. Най-близката и приятелка бе в едно село, близо до Пловдив.

Добре, че имаше поне телефон.

Обади се на приятелката и и тя я убеди да вземе такси и да дойде в селото и, ще платят таксито на пристигане. Слънчевото момиче обиколи петнадесет таксита в черната нощ и накрая един шофьор се смили да я закара.

Пристигна Слънчо при приятелката си, заживя при нея и съпруга и. Започна работа в селското кафене. Запознаха я с един младеж, да заживеят заедно, че да е близо до приятелката. Но майка му заяви, че ако искат сватба пари трябват и я прати да събира пари в Англия. Да миела чинии при някаква нейна приятелка.

Ми момичето чинии, мизерства, но един ден реши да напусне. Почувства се по-независима и реши, че място в България за нея там няма. И отново остана сам, сама.

Разбира се, нито майката, нито младежът в селото вече искаха да я видят, щом като не им праща пари, за какво им е. Да започва от нула.

За две нощи момичето престоя в денонощния Макдоналдс, а през деня обикаляше турски ресторанти и кафета. Добре, че поне говореше турски. Един турчин се смили над нея и я взе. Нае я на работа.

... срещаше Хора. И стъпи на крака.