Предстои ти половин свободен ден. Във втората му половина единият трябва да седне на компютъра, другият трябва да отиде в завода. Щом като е половин, да вземем малко от нощта, казваш си.
Лягаш си с уговорката, че утре ще станеш в пет.
Ставаш пет, отиваш на същата бензиностанция, пиеш кафе и си мислиш. Къде да отидем?
Имаме три важни задачи - да посрещнем слънцето, да открием нещо ново и да хапнем нещо вкусно. Към морето или в обратната посока. Към морето е мъгливо. Да тръгваме в обратната.
Пътуваш в посока Шумен, гледаш картата и си мислиш, къде не съм бил. Ха, тук има един манастир Патлейна, говори ли ти нещо? Май съм виждал една картичка. Да го намерим.
Слънцето започва да пробива мрака и първите му розови лъчи галят разорано поле. Щъркелите са по-ранобудни и от теб и вече са нагазили мочурляка на лов за сочни жаби. Върхарите просветляват, денят ще бъде топъл и ведър.
Ето, пристигнахме. Къде сме, тук няма жива душа. Има следи от живот отпреди около четирдесет години, когато някакви хора са започнали да строят я хотел, я църква, я курбанджийница и после изведнъж са се изпарили, зарязали всичко.. Какво казва тази табела, княз Борис Покръстител е прекарал последните си дни като монах в този манастир. Нагоре по хълма. Да го видим.
Дори и камъкът не може да надживее времето. Сред купчина от някога величествено подредени камъни се открояват отломките на олтар, слънцето навлиза заедно с нас и ето, огряна е една вълшебна ниша, където някой си някога е оставил икона на Свети Пантелеймон - покровителят на пътешествениците.
А това по-нагоре какво е? Огромна сграда. Прилича на семинария. Пише, че е манастир. Да го видим. Призрачен замък от обли сводове, огромни зали, площ за цял университет - изоставен на неволята на времето. Покривът се руши, дограмата продълена, само на приземния етаж сякаш живее някой. И плакатите на КПСС. Нима някога е било манастир. Какво е това в дъното - купчина неразпечатани книги на софийското университетско издателство. Година на издаване - 2004. Какво се е случило тук? Как тези книги са оцелели в дъжда и студа на тази пейка?
Въпросите отговор нямат. Слизаме надолу и отново по пътя. Този път към по-опазена старина - дворецът във Велики Преслав - и него за последно сме го виждали в ученическите си години. Камъните не говорят, ако хората не ги събудят. Ние не търсим камъните. Ние търсим тревичките, прорастли в основите им, цветенцата и пчеличките, които бърборят радостно около тях, ласкавите лъчи на слънцето, все още заспалите в зимна скованост, но пропукващи са за нов живот ароматни сливови дръвчета.
И сядаме. И се препичаме. И жужим. И се усмихваме. И греем. Още десет сутринта е, а сме видели толкова много.
Остава третата точка от плана. Да хапнем вкусно. В подножието на мадарските скали. С четири котки в компания хапваме най-огромната домашно набрана шопска салата на света.
И потегляме към началото на работния ден. Той започва в три следобед. Готови сме.
И да не ни каже някой, че не му стигало времето за чудеса. Те просто са се наредили на опашка и чакат да ги включиш в графика. Който, разбира се, не знае ден ли е, нощ ли
