Охлювени откровения

Охлювът е мъж първите петнадесет дни от месеца, а следващите петнадесет е жена.

В първите петнадесет дни, на шията му набъбва "любовна стрела", а в следващите - малка торбичка, готова за образуване на хайвер.

Охлювите заспиват при седем градуса по Целзий и хибернират до пролетта.

Охлювите могат да плуват.

Охлювите са ИЗУМИТЕЛНО ВКУСНИ!





Как да научиш толкова много хипнотично интересни факти за бавноподвижните произведения ала Фибоначи, освен ако не се озовеш във ферма за охлюви насред унищожителна градушка.

Така и направихме с Боби. Преплувахме през облаците от ледени късчета, за да прибягаме до по-защитената черупка - покрив на изискан ресторант в провансалски стил в село Българево.

Градушката бе съборила мрежите, изпочупила коловете на угоителния парк от бяла детелина. Младото семейство, което е в този бизнес от 2007 година, бе видяло много неволи, както във всеки един малък семеен бизнес в тази страна, но твърдо е стъпило в пазарната си ниша - износ от поне 20 тона за Франция и Белгия.

И охлювите им са различни.













Видът не можах да запомня, но черупката е по-малка и кафява. Месото е плътно и крехко с вкус на ... дъхава трева.

Поръчахме си охлюви по бургундски - сервират се в черупки, запечатани с сос от билки и масло. Процесът на подготовката преди готвене е дълъг и трудоемък - вади се ядката от черупката, чисти се, вари се отделно, черупката се стерилизира, ядката се маринова, пълни се, пълни се и черупката, задушава се. Резултатът? О, миг поспри!

Поръчахме си и охлюви по провансалски - без черупки в сос от зелени вкусотии.

Кристалните чаши с бяло вино и розе бяха допълнителен щрих в рая.













Бяхме в Рай след Градушка. Много ни беше ... охлювено, повярвайте!

После, разбира се, пак пекна Слънчо и си показахме рогцата ....

Текето в Оброчище

"Абе момиче, какво е туй дето излиза от тебе? Грееш!", усмихва ми се леля Невянка, когато а с Боби съвсем неволно сме решили да се отбием до текето в Оброчище да разгледаме и сме попаднали и на двама други неориентирани германски туристи. Леля Невянка и тя случайно била минавала в неделя да нагледа музея и ето на - тя разказва, аз превеждам, германците ахкат - перфектната комбинация.

Ще грея, ами как няма да грея. Обожавам места със светла енергия! Места, в които Бог е един, макар и да има много имена. Места, нагиздени от човешка любов, но сияещи с вътрешна красота.

Като това алианско светилище. Алианско и християнско - на Ак Язълъ Баба и на свети Атанас. Алианите се молят в понеделник, четвъртък и петък, а християните - на празници. Алианите палят свещи, обикалят гроба на исполина светец три пъти и поставят ръката си в магическия отвор за здраве. На прозорчето в ляво има оставени дарове за размяна - разделяш се с любима вещ, оставяш я там, вземаш друга и казваш "За здраве на този, на когото е била!". Така хората с доверие се и сродяват енергийно. Ще кажат - знаеш ли кой е бил този, който я е носил. Ще кажа - доброто намерение е важно. То пречиства.

Мястото наистина е вълшебно. Седемстенният каменен имарет - магерница, с невероятна акустика, където някога са се въртели в транс пътуващи дервиши, превръщали са телата си в проводници на божествена енергия и са лекували с нея. Три дни безплатно е можел да престои и похапне странникът на път, после деликатно са обръщали чехлите му с лице към изхода и са му подсказвали, че път го чака. Подът е бил покрит с изписан мрамор, в средата е имало бликащ фонтан, огромен котел е висял на верига в огнището, а димът му се е извисявал от седемстенния комин, подобен на минаре. Магията е бумтяла като буен огън и хората са стопляли душите си около него.

Моята душа е вече бълбукаща от щастие! Тайнството на СедМИцата, мистериите на хуруфизма, връзката с родните на сърцето ми места в Азербайджан, седемте благородни отвора на лицето, щастието да видиш кръст на едната греда на прозореца и полумесец на другата, вярата, че хората са едни и Бог е един. В ушите ми сякаш нахлуват любими мелодии на сас, сякаш виждам как съм там и съм с тях.

Такива чувства трудно се описват. Те те карат само едно. Да знаеш, че си на Пътя си. И да искаш да продължаваш да вървиш по него.

https://www.youtube.com/watch?v=kYTyH-Wx9Lg

Секретарят и цигулката

Да те поканят един час преди полунощ в Дома на Партията, в кабинета на партийния секретар, за да ... пиеш чай и да ти свирят на цигулка.

В Китай.

В малко провинциално градче от един милион души.

Не, не е интимно. Не, не е грандиозно. Малко е страшничко!

Лимузината спира пред огромен метален портал. Домът е осветен на върха на хълм, което явно и в буквалния и в преносния смисъл е най-високото място в човешката йерархия. Осветен и призрачно тъмен. Въоръжен полицай разпознава Секретаря и разтяга най-любезната си усмивка. В колата сме трима - моя милост европейското хипи, облечена в пъстри шалове и дрехи, чичото милионер и Председателят. Отиваме да събеседваме над чаша чай.

Какви мисли се въртят в главата ми ли? Ами например, кой знае какви подземия има в този хълм. Кой знае какви уреди за мъчение на сгрешили в откровеността си европейци има. Дали някой ще разбере за изчезналата мис Той Нии в малкото провинциално градче от един милион. Не може ли да слушам цигулка друг път. На светло, ако може.

Истината е, че в Китай на гостоприемство не се отказва. Те влагат толкова много смисъл в жестовете на любезност и благоприличие, че е грубо дори да се прозееш. След индонезийските си пет грамадни културни гафа за един час, вече много внимавам с коя ръка посягам, колко дълбоко се покланям и как връчвам и поемам визитки с две ръце и име, насочено към четящия.
"Да не изгубиш лице" - това е оста на въртене на китайския манталитет. Да не изгубиш лице значи и да не попречиш на някого да запази лицето си.

В този случай "лицето" е официално. Този човек е най-каненият гост. Визитката му е с позлатени букви на червено знаме и малцина имат привилегията да я имат. Преди минути са му подарили стенен часовник с кристали Сваровски - може би струва колкото автомобил.

Но той е обикновен човек с карирана риза, сандали с чорапи и душа на поет. Водили сме четиричасов разговор на маса с приложение на мобилен преводач "В България има ли поети? Да, има? А, чудесно, а планини има ли? Да, има и планини. Как се нарича това животно, което е в чинията ми? А, това ли - това е Лелята на скаридата. ...", разговорът става все по-абсурдно формален, докато очаквам чичото на хлебарката.

Но дори и да не може да сглобим една свястна мисъл в комуникацията си, ние се харесваме. Той обича цветя и ми показва многото снимки на рози. Аз му показвам снимки от Индия, от българските красоти. Междувременно трябва да пълним и празним купичките си с храна в грандиозни мащаби.

И така - чаят бе много приятен. Цигулката бе вълнуваща. Аз се почувствах приветствана и поласкана.

Разбих още едно табу. Партийните секретари всъщност били и хора. В Китай.

за Европа

"Майко, не се притеснявайте за мен. На фронта съм. Омъжих се за Евтим. Много е хубав, ще ви запозная.", написала баба ми Мария на родителите си след като от десет дни си била тръгнала от къщи.

Баща ми би казал "върла македонка". Аз бих казала, ентусиастка от времето си.

Но тази история не е за чепатата ми Мама Мария, на която дължа отглеждането си, отхранването си и отрастването си. Като и кажех, че имам шестица, тя казваше "седмици не дават ли?", като тъпчеше в устата ми мед с кисело мляко, казваше "то все на едно място отива", като я засипаха няколко бели наведнъж, гордо отсече "аз гледам философски на нещата". А куките, а преждите, а плетките и цветовете, които излизаха под ръцете и - те бяха една друга вселена.

Тя даже не е и за войната, на която баба ми се записала за самарянка, защото как така ще стои със скръстени ръце като може да "свърши нещо полезно". Не е за ордена за храброст на дядо ми Евтим, нито за бурната им, страстна войнишка любов.

Тя е за Европа и за усещането да си част с нея.

Когато дошли немците, седемнайсетгодишната ми баба хванала малкото си братче за ръката, качила го на влака и пътувала с него на стотина километра, за да отиде до немския полк и да си упражнява немския. Защо с него ли? Ами защото и бил поверен да го гледа пък как така ще изпусне възможността да побъбри на чужд език, дори и с въоръжените до зъби германци.

Когато майка ми и баща ми за първи път отидоха на екскурзия, повтарях държавите като мантра, която още се е набила в главата ми  - Турция - Гърция - Италия - Франция - Испания, а албумът за Рим, който ми донесоха го бях разгледала с лупа многократно преди да видя величието на живо. Донесоха ми и флумастри, които не използвах, за да не се изхабят, а само подреждах и преподреждах по цветове.

За първи път минах желязната завеса на 23 години. За да си извадя виза за Великобритания, чаках в бункер в английското посолство два дни. Когато самолетът излиташе, плачех на глас от щастие, че мечтите се сбъдват.

И после мечтите започнаха да се сбъдват една по една. Светът ставаше все по-достъпен, самолетните билети все по-безумно ниски, понякога беше по-евтино да отидеш до Виена отколкото до София. Преди няколко дни Еличето бе в Осло, Никол - в Амстердам, аз - в Брюксел, Боби - в Девня. Куфарите ни са винаги в бойна готовност.

За това говоря. За космическия скок от мечтата на баба ми да си практикува немския, който сам по себе си е бил странна прищявка до невероятния микс от приятелства, някои от които много истински, които аз имам с хора от всевъзможни кътчета на света.

И после да не говорим дали имаме нужда от Европа или тя от нас. Това не е нужда. Това е живот.