Да се хванеш за Зелено

Наближават Великденските софри и аз събирам смелост да призная защо "Не бива да правите като Тони!". Хайде сега, посмейте ми се!

Разхождаме се с приятелка. Току що сме отишли на Мадарския конник, всичко е раззеленено, птичките и пчеличките шеметно се нижат около току-що разпъпилите глухарчета, маргаритки, треви. Душата ти пее! Приятелката ми е силно ангажирана с прабългарски бойни изкуства. Аз, като недостоен плужек, търся начин да се усамотя на слънчице и да се припичам царски.

Намирам една скала, която има странни стъпала нагоре към плоския си като тепсия връх. По-късно, за нуждите на разказа, ще споделя, че била жертвена скала и там имало път нагоре, но не надолу. Е, аз пък намерих и двата. Поизлежавах се, поумувах си и тръгнах да слизам. Опиянена от пролетно щастие. Толкова тучно зелено бе всичко наоколо. Така ми се дояде ... зеленинка.

Тръгнахме по пътечката и аз, като изпаднала в пристъп на булимия коза, жадно поглъщах зеленината и си представях как ще си я хапна скоро на салатка, с ракийка и всичките му необходими мурафети. Докато не видях ... Лапада!

Ами да! Лапад! Толкова обичам Лапад! Нахвърлих се стръвно, откъснах едно парче и Лап - Лапнах Лапада! Ей така, да го пробвам. Див лапад ще е сигурно! И разбрах, че ако нещо е диво, то не е лападът....

Ами фантазията ми. В един миг устата ми се вдърви. Хранопроводът ми се парализира. "Тоооо май не биооо уапад", избоботих, докато две жени смаяно ме гледаха, погълнала листото. "А, ама, Тони, ти изяде ли го?" "Сдъвкааах гооо и гооо глътнах! Какво е тоаа?" "А, ами то имало едно змийче в него!" Оказа се, че едната от жените е биолог и дълбокомислено заяви, че това не е лапад, ами ... Змийска хурка. Леле, като е змийска, май малко е отровна, нали.

Даа, не върви да се обадя на Бърза помощ от Мадара и да кажа "Извинете, сдъвках един лапад, кога се очаква да се спомина?". Не върви и на майка ми се се обадя и да помоля да се информира в интернет бързо ли се умира от Змийска хурка. Остава да чакам. Приятелката ми учтиво предложи да ми пробие трахеята с химикалка, ако почна да се задушавам.

И така, отровна била хурката, ама не достатъчно, за да ме свали. Просто да парализира вътрешностите ми, било от страх, било от билето си поне за два дни.

И така, не бъдете на Зърнена Диета- "да хапнеш всичко, което зърнеш", цитат от друга смаяна приятелка, нито пък Лапайте Лапад като моя милост.

Просто стойте от безопасната страна на зеленото! За всеки случай!

Попътен наръчник по приложна магия

"Попътен наръчник по приложна магия" е от онези филми, които може да се гледат без субтитри, но да хълцаш от смях, да се просълзиш от умиление и да си плюеш в пазвата против уроки. 

Като всеки уважаващ себе си suspense, и този започва горе-долу нормално. Качват се две ентусиастки - Роси и Тони, в средна и близка до средната възраст в миризливо превозно средство, наречено трансевропейски автобус, заизвиват едни лакардии, не могат да се надприказват. По едно време автобусът спира за малко, Роси става, ръкомаха разпалено и ... изчезва между седалките. В цял ръст изчезва. И докато камерата я е заснимала вертикално, сега я снима хоризонтално. Тони полита към нея, но вече е късно, Роси пъшка между седалките. "Край с пътешествието", мисли си Тони, но Роси най-небрежно отърсва праха от бедрата и раменете си и казва, "Докъде бях стигнала ...".

Следваща сцена - румънски нощен влак. Пътниците са обект на щателна проверка за идентичност. Е, като във всяка история с неочакван обрат, тук пък се оказва, че само първото име на Роси съвпада с документа. Нито е Бърдарска, нито Попбърдарска. Но Роси уверено се тупа по гърдите "Аз, аз", кондукторът инспектира дълго време снимката, за да се увери, че такава хубавица друг път няма да срещне и я пуска да преспи във влака му. 

Действието започва да се развива стремително напред. Със същата скорост се разцепва и ципът на раницата на Роси. Тя, обаче, си поръчва млад мъж да я чака на гарата с пет, забележете, пет големи безопасни. Младият мъж, разбира се е там, но безопасните не са пет, а цели петдесет и той, разбира се, чака безропотно повече от час, за да ги посрещне.

Бърз fast forward и вече двете магьосници са посетили мечтата на живота си - Веселото Гробище и са на път да се връщат. На път, буквално. Чакат и спират коли. Роси си мисли, че в стопа е като в живота, веднага ти се връзват, и започва силно да страда, че са ни отминали. Нее, Роси, не се тревожи, успокоява я Тони, и нашият ред ще дойде. Правят лесна магийка от типа на "Ако тази кола не спре, ей тази кокошка ще се превърне в реактивен самолет". Колата не спира, кокошката вече е изчезнала, но файда никаква. И тогава Тони вдига опитен палец нагоре и .... скърц .... пред тях набива спирачки един Поп. 
Поп във ван. 
Носи топъл хляб. Попхлебарова кима одобрително.Отваря вратата - да ама седалката сал една. Набутва безцеремонно дупето на спътницата си, после възкачва и своето. "Да, де но седалката е една", възкликва божият служител. "Болгар, болгар", отговаря му Роси и къде да ходиш "И двете, дядо попе". 

При споделяне на английски за приключенията после, Тони споменава Роси и hitch-hike. Опитното журналистическо ухо, обаче, разпознава думата Inch High и пита многозначително "Тони, аз вярно, че съм нисичка, но защо да съм детектив?".

И сега - драматичната развръзка.  Магьосниците чакат на гара румънски влак с нормално балканско закъснение. Роси придиря да чакат на перона, а Тони учтиво и обяснява, че е фокусирала букурещки интелигент и щом като той тръгне, те ще го последват. Интелигентът е млад костюмар с лаптоп, от онази възрастова група, която Роси най тачи.
Отиват на перона, идва пичът, качват се във вагона, качва се и той, влизат в купето, влиза и той. Сяда. До Роси. Откачалките са  избухнали в неистов смях. Хилят се като четвъртокласнички дълго време, обсъждат младежа и стратегия за опознаването му. Най-сетне Тони казва., че не говори английски и ще стои в тоалетната, докато тя го свали. Секунда по-късно чува, как кънти звънлив смях, връща се и Роси вече разказва притча. 

И после става човекът, сваля куфар, вади тога и почва да облича Заподозряната. После я закопчава нежно, откопчава я, съблича я.Тя му обяснява, че правят магии и са го призовали...
Красавецът и той разплита магията около себе си и раздава тлъста адвокатска визитка с гравиран надпис Magic Law Circle.

Финалът е леко банален - въшливият трансевропейски автобус на тръгване се е превърнал в тъмносин мерцедес на връщане, кочияшът чака нетърпеливо на гарата, феите се качват и дий ... магията се в облак вий!

....

История за един човек, който променил света. На живите, чрез мъртвите.

Вече споделих мечтата си да надзърна във Веселото Гробище в Марамуреш, Румъния. Е, и я осъществих.  Мислех си, че ще пътувам към страховете си, към себе си, към тайните си. Всъщност, пак запътувах към мечтите си.

Защото видях разковничето на тази магия.

Това е едно малко селско гробище. Каменните легла са на милиметри едно от друго, толкова е търсено. Над всяко има комикс книжка. Във формата на кръст. Богато украсена в цветове. С фигурата на главния герой в действие. И неговия едноличен разказ за дирята, която е оставил.

На мъжа, който разказва как строил къщи и колко хора живеят сега в тях. На момичето, оставено от родителите си, което излязло на улицата да припечелва, но се надява, поне чрез смъртта си да е влязло в сърцата им. На жената, останала вдовица млада и нивга вече не видяла мъж, която намирала утеха в своя стан. На момиченцето, блъснато на пътя, но запечатало на надгробната си плоча колата и номера на своя убиец. На мъжа с едното ухо, за който се говорело, че му го отрязали, защото си врял носа, там където не му е работа. И толкова много други.


Единни в многообразието. Издялани от един резбар, лицата на повечето хора си приличат, облечени са в народни носии, рядко ще срещнеш портрет в униформа, повечето жени носят забрадки на главите си, мъжете са предимно тъмнокоси и мустакати. Някои кръстове са загубили цветовете си с времето, други явно се пребоядисват честичко и цветовете на комикса стават все по-ярки.

Ярки. А не е ли това светлината, която искаме да оставим след себе си. И не е ли това един от начините да променим света. Един човек решил да пробва и да го направи. Почнал е да създава, вплитайки в едно наивна поезия, трогателна живопис и умело резбарство.

И е променил света. Създал мода, тренд, практика. Доста устойчива, по всичко изглежда. Сега това малко селско гробище е една от най-посещаваните забележителности в страната. Но преди всичко, е променил Нагласата! Че ...

По делата им ще ги познаете! Всъщност, вече ми се прави още повече!