Да играеш с деца е забавно.
Да играеш с възрастни е предизвикателство.
Да играеш с възрастни като деца е Мисия. Възможна или не, ще разберете в края.
Когато се зароди идеята да направим обучение за 50 социални работници, детегледачи, педагози и психолози от големия и пъстър екип на осемте Центъра за настаняване от семеен тип във Варна, основните задачи бяха - да им създадем радост, да се опознаят, да се почувстват ценени и обичани.
С Дарина Стоянова - пъстра и щура приятелка, с която често си играя на детската житейска площадка, решихме, че ще имаме материал не за един ден, но за цял месец игри. Подготвихме много стегната и леко напрегната програма, която включваше: рисуване на портрети, ловене на буболечки, измисляне на стихотворения, живи статуи и дори .... будене на заспала мечка. Дари нарами една голяма тонколона, един миксер, пълен с музика лаптоп и няколко микрофона и ето ни - росни, пресни, готови за забавления в комплекс Шерба.
Когато започнаха да пристигат участниците в игрите, обаче, ни обхвана лека сценична треска. Повечето бяха с прошарени коси, не че ние не сме, с едно леко напрежение какво ли са им замислили. Един попита къде е сцената, от която ще ги забавляват, друг поиска да седнат по-към края. Всъщност, те не знаеха, че на сцената ще бъдем всички, а край няма, защото основната форма на всички наши игри беше кръгчето.
И като се започна - Мешена салата "Всички, които имат бели маратонки, да си сменят местата", Всички, които са по шорти, всички, които ..... И още в първия миг вече нямаше "това е моето местенце, само тези до мен познавам, аз само ще ги гледам как играят". Всички се хвърлиха в играта с много смях и хумор, кръгчето се оживи от бягащи и борещи се за свободно столче деца. След това пък трябваше да представят името си чрез животно, действие и звук и започнаха един вълчи вой, котешко мяукане, кълчещи се игуани, дори Росиците - Риби трябваше да заявят присъствие, макар и със стиснати устни и ококорени очи. Играта ставаше все по-буйна, но никой не знаеше, че най-интересното тепърва предстои.
В два отбора събудените деца трябваше да осъществят цели тринадесет задачи само за четирдесет минути. Мисията изглеждаше Невъзможна. Задачите бяха колкото чудати, толкова и различни - да съчинят стихотворение, да снимат някого във въздуха, да ловят четири насекоми в различен цвят и други такива щуротии. Едно пораснало момиченце заяви "Не ми се играе", но приятелките и бързо я убедиха да не се дърпа. И така - в един момент всеки се щураше насам натам, правейки нещо странно - я събираше листа, я ловеше мравки, я се катереше по пързалки или се правеше на мечка. Времето за играта изтичаше и ... изненада! Оказа се, че и двата отбора изпълниха всички задачи преди указаното време, тоест победители със сигурност имаше.
Да, но каква игра ще е тази, ако не си поговорим за нея вече като възрастни. Да обсъдим стиловете на лидерство в нея, да поосветим стратегията и тактиката, да споделим личната си мотивация или притеснение. Или, както Дари каза: "Дали у дома, дали на работа, или на пясъчника, ние си оставаме същите хора и играем същата игра по един и същ модел. Но често забравяме да се погледнем отстрани и да видим дали този модел ни служи правилно. И най-вече - дали прави нас и другите щастливи". И тогава това пораснало момиченце, което не искаше да играе каза "Всъщност, сега разбрах, че от игрите много може да се научи и това много ми хареса".
И какво заслужават едни сърцати, разиграни, весели деца след вечеря, ако не Една ама наистина Голяма Забава с ДжуДжей Дари и невероятния и репертоар от игри, песни и предизвикателства на дансинга. Купонът беше на макс до малките часове на нощта, а дивите животни в резервата Шерба се свиваха в дупките си притеснени, че наблизо има купон в една по-щура зоологическа градина.
Утрото настъпи по-бързо от очакваното, кръгчето вече се напълни много по-лесно и енергично и започнахме следващата игра, от която може да се научи нещо. Играта за обратната връзка. За хамбургера на споделените факт, лична емоция и предложение за промяна, които не провокират излишна агресия, не могат да бъдат оспорени и практично могат до доведат до смислен диалог, вместо до излишно конфронтиране. Времето, обаче течеше напред, а имахме още толкова важни неща - Детските снимки.
Бяхме събрали от прашните албуми на порасналите деца стари, поомачкани и пожълтели снимчици на момиченца с огромни кордели, с кукла до Дядо Мраз, с опашлета и надпис за осми март, с москвич на заден фон и с автомобилче на фона на морската. Повечето с огромни усмивки и светнали очички, някои кривички, че не искат да ги снимат, други смаяни от светлината на светавицата. Открий детето в очите на другия, познай кой кой е. Толкова мили и трогателни спомени се споделиха. Кой бил при баба, кой още си пазел одеалцето от снимката ....
И тогава децата, които в последните години се бяха правели на възрастни, сериозни и напрегнати хора, получиха най-трогващия си подарък. Пликчето с изненади от Тайното другарче. Защото през цялото това време някой от групата ги бе наблюдавал, беше им се радвал и беше оценявал радостта им, беше търсил блясъка в очите им и чупките на дансинга. Мила, лъчезарна, възпитана, добра колежка, много голяма купонджийка, имаш невероятна усмивка, бъди себе си.
Нишките на благодарността, които се споделиха, вече бяха вързани на китките им , в пликчетата имаше едно сърчице с мисъл за любовта, написано на ръка от младежите от Делфините и по една шоколадова жълтичка за благодарност от нас.
Но най-голямата благодарност дойде от самите върнали се към радостта от играта деца, от които едното заяви "Аз съм запазила детето в себе си, но за първи път от петдесет години се почувствах спокойна, че ще мога да си играя с други деца".
Така че, Мисията не само се оказа Възможна, но се оказа и "семенце от глухарче, което може да полети във въздуха и да създаде много други цветенца", както каза Валя.
