Заразително Добро

Сумата, която събраха Делфините, само в първия ден на благотворителната си кампания в полза на старите хора, е четирицифрена и надминава всички рекорди досега.

Сумата, която събраха Веси Дамбова и децата от ЦНСТ Изгрев, в първия месец на благотворителната си кампания в полза на щастието и приключенията, е четирицифрена и надминава и най-смелите ни мечти.

Но това не са само пари!

Това е Събрана Енергия! Това е Колективно Добро! Това са Сплотени Сърца!

И ръце! И време! И умора!

Някои му казват Коледно чудо. Аз вече се уморих да го наричам чудо. За мен това е реалността на човешката добрина. А тя не е празнична. Тя е делнична.

И се прави с отдаване.

Какво значи да отдадеш? Значи просто да забравиш, че най-важния си ти, твоето спокойствие, благоденствие и свободно време. Да се огледаш и да разбереш, че докато не допуснеш хаоса на човешката нужда в сърцето си, то никога няма да бие в хармоничен ритъм.

Хаосът наистина е голям. Не се измерва с публични дебати за билборди, с мъдри цитати, сладки картинки или дълбоки въздишки. Хаосът е в Правенето!

В това да не се отказваш, когато хората около теб са намръщени. Когато те коментират с недоверие. Когато се пазят да не се ангажират, защото ще си създадат допълнително работа.
Когато те оберат. Когато ти прекършат ентусиазма. Когато си уморен.

Делфините го могат. Деница и доброволците на "Деца на Балканите" го могат. Веси и децата го могат. Диана и аз го можем. Всички наши приятели го могат. Защото нашата зараза ни прави по-здрави! По-силни и уверени. Не на думи. На дела!

Защо Адана? Заради Кебапа. Не само.

Когато имаш пет дни за пътешествие, избираш по три показателя.
Да има евтин полет. Да е топло. Да има хубава храна.

Разбира се, това биха могли да са Родопите. Но там не можеш да се изгубиш като хората, не можеш да си изключиш телефона изцяло, пък и риска да останеш неразбран го няма. А за ПопХипаровите стандарти, рискът е коефициент за благонадеждност. Колкото по-висок, толкова по-големи надежди за благи истории с неочакван край.

И така, след обилно хапване в турския ресторант във Варна, отворихме сайт на авиокомпания с евтини полети до Турция и я виж ти, Адана. Като кебапа. Я, че то полетът бил по-евтин от автобуса до София. Така си е в Турция. Вътрешните полети са уникално евтини на фона на огромните разстояния, но пък и самолетите не са малки. Много са хората, много са полетите, много са възможностите от Истанбул.

Разбира се, кацнахме в Адана като на Марс. Бяхме си наели хотелска стая на плашещо ниска цена. Хотелът, обаче, никак не бе мизерен, просто в този непознат за туристите град хостели няма, и Airbnb предлага хотелски стаи вместо частни. Лошо няма, да видим утре.

На сутринта се оказа, че май отново сме в Индия. Специфичният хаос на Ориента, в който всичко е неугледно, всички надуват клаксоните и всеки пресича, ако оцелее, не познава закони на уличното движение. Но не познава и толкова злополуки. Просто там хората сякаш имат други сетива за движение. Ние понеже нямаме, гледаме винаги да сме по средата на групичка местни. Мили боже, ами то и тротоари няма. Защото са засипани, я от баклави, я от топове пердета, я от бюреци, баници, симити и какво ли не. Дървета няма. Сянка няма. Едно кафе да седнеш да изпиеш на спокойствие няма. Извинете, ама ние сме туристи. Поне едно местенце ей тъй за снимка няма ли. Няма.

Добре, минаваме на план Б. Дошли сме на кулинарен туризъм. Да питаме местните. Три места. Едното било съвсем наблизо, въртяхме се в кръг около час, не го намерихме. Другото било доста надалеч. Ами ние дотам я стигнем живи. Я да видим третото - нещо като най-престижното - местния елит там ходел. Балкантурист, демек. Как се познава ? Ами по-лъскавата усмивка на сервитьора, който ти казва, менюто съм аз. Че ще ни ужилят, ясно, ама поне да хапнем прилично. На сакат турски с шест думи в речника успяваме да поръчаме по един кебап на всеки, по една бутилка йени ракъ за двамата и да отклоним набезите от мезета, които настъпват, но за които от личен опит знаем, че никак не са безплатни.

Никой не ти казва колко ще струва. И като почват тези хора да носят.... Разбира се, оказва се, че Адана кебапът от турския ресторант във Варна е минал покрай името си и се е разминал. Преди да ти сервират кебап в Адана ти сервират шест чинии с гарнитури. Първата - китки магданоз и гюзум с тънки резени сладка ряпа, втората - ситно смлени пресни домати с магданоз, после - карамелизиран лук, после - овкусена със сок от нар салатка, после лук с магданоз и най-накрая - нещо много люто. После идва балон екмека, после айранът в купи, после великолепният кебап и после отново мезета. През това някакви мазни зурли и тъпани раздират тишината, шумни компании от местни велможи разпускат, сервитьорът с драматичен жест разкъсва три рози и посипва листенцата им по бялата покривка на съседната маса. Само около нас се въртят около осем сервитьора. Един носи таблите, друг налива ракията, трети подшушва нещо на другите, другите слагат и вземат.

Айде, хесапа, моля, я да видим ще падат ли кожи сега. Ами, ок, не е евтино, ама така никога не сме яли. Естествено сметка няма, само листче със сума. Естествено, че не ни се спори, няма на какъв език да стане все пак, пък и кожата на стомаха ни така се опънала, че очите ни се затварят. А, да и чай ще пием, и после още един. С баклавата за десерт. Ох, че рахат, я дай още по една баклава.

Успяваме да се дотърколим до хотелската стая. На другия ден сме умрели до късния следобед. После идват кафето и чайовете и отново кебапа. А имаме и още един ден - той ще е в Мекката на турската кулинария - Газиантеп. Е, там вече разбрахме за какво сме дошли в Турция!

Геройският лагер - Мисията възможна

Трудно е да се намери началото на тази история. Затова ще започна от средата. Опитайте се да я усетите със сетивата си. За да разберете колко е истинска.

Направили сме лагерен огън. Малките момченца са носили пръчки и клони сред храсти и коприва, събирали са камъни от реката да оградят огнището, примолили са се за кашони за разпалка. Огънят в началото е малък, но тъмнината настъпва и всички се скупчваме около него, защото мракът идва с непознати крачки в планината. Някой пуска някаква чалга на тонколонката с телефона си, Джани подхваща ритъма с тарамбуката, Мухи започва да блъска с пръчки по едно пънче, Маринчо подхваща другата тарамбука, аз раздавам в една ръчичка дайре, в друга други дрънкулки и изведнъж Ритъмът ни понася. Всички скачаме около огъня, въртим дупета, пляскаме с ръце, на някой му хрумва идеята да пече шоколадови вафли на шиш, ядем вафли, инструментите сменят ръцете, но Ритъмът продължава, после се кротваме да си разказваме страшни истории, някой разказва за Дама Пика, друг изпищява, че го е страх, едната госпожа ни смъмря, че децата се страхуват, настъпва неловко мълчание и изведнъж се обажда гласчето на Стъни - "Абе, хора, искам да ви питам нещо, ама ми отговорете честно." "Айде казвай, ще отговорим" "Абе, вий като пръцнете, пристрастени ли сте към миризмата на собствената си пр...я, защото аз много си я харесвам".

Ей, за това истинското става дума. За залелия ни смях след това, за пикантните истории кой какви други миризми харесва, за прибирането в тъмното, когато всички се държахме за един телефон с фенерче, а други бяха избързали напред, за да ни стреснат. За сандалите на Златин, който се оказа, че нямал други обувки освен едни гумени чехли и Веси му завърза върви от тениска, за да ги направи на сандали и да качи върха с тях. За спорта, който измислиха "Хвърли надалеч обувка и после я вземи". За мазаните филии в полунощ, за разговорите след полунощ, за приказките, които само Маринчо не се измори да слуша, за петнадесетте задачи от Мисията невъзможна, които успяха да изпълнят ЗАЕДНО преди края на играта.

Ето за това ЗАЕДНО иде реч. "Не очаквах, че толкова много ще ми хареса да ходя на лагер с децата от дома", ми написаха няколко от тях след като се разделихме. "Аз бях много негативно настроен и не исках да ходя, защото си мислех, че ще е тъпо да сме големи и малки заедно, но съм много приятно изненадан. Вие и помощниците ви сте просто уникални!".

Не, не сме уникални. И това, което правим не е уникално. Нарича се team-building, сплотяване на екипа или просто опознаване. Фирмите имат огромни бюджети за това.  Варненската община не ни даде стотинка. И всъщност това беше чудесно. Защото отново разбрахме, че НЯМА НЕВЪЗМОЖНИ НЕЩА.

Когато Георги ме попита колко пари ще трябват, за да отидат десет деца на лагер, му отговорих около 1000 лева. Той каза "а това е невъзможно да ги съберем". Когато Веси започна да прави картините с вълната заедно с децата, те ме попитаха, Мис Тони, колко пари трябва да съберем с тези картини? Аз им отговорих, около 500 лева и те казаха, че това е невъзможно. Но Габи, Божко и Маги са Делфини. За тях невъзможното е просто докато не го направиш. Хрумката за фестивала Долфинленд се превърна в прекрасно събитие за радост на деца и родители, направено от най-прекрасните деца на Варна. Дарителската сметка, която Деси, Маги и Нели така пъргаво споделяха за един ден почти удвои сумата си. И ние удвоихме броя на децата!

Да, но това е НЕВЪЗМОЖНО, продължаваха да ни уверяват поклониците на сухия, здрав разум. С вас не могат да пътуват някои деца, защото тяхното поведение е просто невъзможно за възпитание. И това невъзможно прескочихме. Защото вярваме, че най-доброто възпитание се постига с радост.

И скалите изглеждаха невъзможни. И да плуваш в дълбокия басейн изглеждаше невъзможно. И да не казваш лоши думи три дни изглеждаше невъзможно. И на влака да се качиш изглеждаше невъзможно.

И за последно - да видим как стана възможно да се качим на влака. Гарата необитаема, перон няма, стъпалото на влака невъзможно високо. Но ние си носим стол от ресторанта. Фло катери стола по планинската пътечка, стигаме до планинската гара, поставяме гордо стола до релсите и виждаме ... група възрастни лелки с внучета, които тревожно чакат влака и се чудят как ли ще е възможно да се качат. Ами искате ли да ползвате нашия стол? Ама вие този стол за това ли го носите? Да, защото и на нас ще е трудно да се качим. А, много, много благодарим. Качихме лелките, после дойде и нашия влак, Фло, Дени, Божко и Афонсо ни качиха и нас, върнаха стола в ресторанта и потеглиха и те към Варна. Жотем, БДЖ!

Ще е възможно ли пак да ходим някъде заедно? Реторичен въпрос.

Всичко изглежда невъзможно, ДОКАТО НЕ ГО НАПРАВИШ!

Но, при едно условие .... да го направиш С ДЕЦА, ПО ДЕТСКИ, СЪС СЪРЦЕ!

Седем дни в Тибет - Ден 2

Нощта е минала трудно. Безплатният китайски доктор на рецепция е безплатен, но хапчетата му не. Веднага след разходката на улицата, кръвното ми беше 160 на 100, пулсът като на разгонена кобила и главата смазващо раздута. Явно все пак имам мозък, щом като страда за кислород, смеех се аз, но докторът ме гледаше с онази търговска тревожност, която ще рече "Ей тука в тези хартийки съм завил едни хапченца за височинна болест. Купете си ги, защото иначе не гарантирам. Купете си и кислородче, дишайте си честичко, и ако свърши пак си купете. Утре пак елате, може още хапченца да ви увия в хартийка". Какво да правиш - страх лозе пази, купихме хапчетата и кислородчето, легнахме си уж да спим, а то - стрес, леле боже кой ни караше да се качваме толкова нависоко, как ще се справим утре с преходите, ами после като трябва да се качваме на 5000 метра, ще гушнем ли букетчето в Тибет.

Денят дойде и мечка страх, нас не страх, изнизахме се от хотела, натоварихме се на автобусчето заедно с шестима други височинно зашеметени туристи от Канада и Япония и се предадохме изцяло в ръцете на Сонан, тибетсткият гид, който всячески се постара с шегички и лични истории да раздвижи малкото останал кислород в мозъците ни. Казвал се Тенсинг Темпъл, първото му име било дадено от лламата, второто значело храм. Преди всички деца носели по две имена, едното дадено от лламата - тоест името на самия ллама, а второто - на деня от седмицата, в който бил роден - например Тенсинг Вторник. Това нямаше как да ме учуди, защото си спомних за Индонезия, в която всички момчета се казват Първи, Втори, Трети и Кетут. В Азия сме - личността не е това, което е, хората живеят и умират с еднакви имена, еднакви дрехи ... еднакви бащи.

За бащите стана дума. Сонан има пет бащи и една майка. От кой точно баща е само майка му знае. Но това са обичаите в Тибет - една жена има до пет съпруга. Или казано иначе - пет братя открадват една булка и си я делят през целия живот. Първо защо до пет. Първият син пази родителите и къщата. Вторият учи. Третият непременно става монах. Останалите двама копаят нивите. Ако се народят още мъжки, ги пращат в семейства без момчета - подаряват ги. И какво става. Съберат се братята, харесат си някое момиче и ей тъй изневиделица я откраднат. Няма уредени бракове, няма споразумения. Сватбата я правят след третия ден, защото момичето още било като подивяло първите три дни. След третия се кротвало и кандисвало да се жени. От кого са децата, никой не знае и не пита. Децата са общи. Какъв е графикът на другите задължения не посмях да питам. Просто потреперих от страх да не взема да се преродя в Тибет.

Ще кажем - варварство. Има си обаче логика - земята е малко, не бива да се разкъсва, животът е труден, мъжка сила трябва, в къщата всичко ще се нареди, само сговор да има. А какво става ако има само сестри. Ами тогава им пращат нечия друга мъжка рожба, че и той да се задоми и да гледа старите родители като изпоизкрадат дъщерите.Разводи има ли? Няма. А ти, Сонан женен ли си? Да, с брат ми имаме една жена. А тя доволна ли е. Да, аз ходя на работа, пък брат ми си стои в къщи и помага в гледането на децата. Ами не се ли карате? Как ще се караме, и двамата ни е страх от жената, тя е генералът вкъщи. Хмм, че то намирал му се колая значи? Ти да видиш!

Мозъкът ни вече явно доста е понабъбнал от кислород, защото и главоболието и световъртежа минаха, Сонан е увлекателен гид и автобусът вече ни е спрял пред първата спирка на културната ни обиколка - манастира Drepung/Оризова купчина - най-старият манастир в Тибет, домът на монасите от ордена на Жълтите шапки - Цонкапа, мястото, в което са погребани втория, третия и четвъртия Далай Ллама, докато петият Далай Ллама решава да измести политическия и религиозен център на тибетския будизъм в Потала.

Поредицата от ллами и мъдреци с жълти шапки се оказва непосилна за моя обеднял на кислород мозък. Опитвам се да запомня поне половината от думите на екскурзовода, но в сега мога да възпроизведа следното.

Стените на десетките сгради на манастира са толкова бели, защото всяка година се боядисват с мляко от як, примесено с вар. Жълтите сгради се боядисват с мляко и куркума и са за властта, тъмно червените се боядисват с някакво друго естествено багрило и са за духовенството. Прозорците са черни, за да привличат слънцето. Над всеки прозорец се поставят молитвени пердета, които гонят лоши духове, пазят и закрилят.

Тук се разстила най-голямата в Тибет молитвена тханка - избродирано върху коприна огромно платно, което се разпъва веднъж в годината в подножието на хълма с небесните погребения. През останалото време стои грижливо завито заедно със стотиците свитъци и книги в оранжеви копринени покривала.

Тибетците не ядат морска храна, защото отнемат живот. Един як може да нахрани много гърла и струва само един живот, а много скариди не могат да нахранят и едно гърло и струват много животи. Кучетата са свещени, защото се вярва, че могат да видят смъртта като образ до тялото преди да е настъпила. Една от вратите в манастира стои затворена 364 дни в годината и се отваря само в навечерието на Новата година, но дори и тогава никой, освен единият от тримата свещени ллами няма право да влиза в стаята към която води.

Купчината ориз се топи под краката ни, посоката е или нагоре или надолу, равно няма, явно адаптацията е по-лека, отколкото се тревожихме, вече можем да вървим с горе долу нормална крачка, добре поне, че е хладно, цветовете ни радват и привличат - всеки праг на врата, греда на прозорец или врата греят в радостни, ярки и топли тонове, изпъстрени с наивни детски рисунки на слънца, дракони и чудовища, които се плезят и пулят, а ние пъхтим насреща им като булдозери и си казваме - Боже, къде попаднахме!

Седем дни в Тибет - Ден 1

Полетът в Тибет започва след като слезеш от самолета.

Буквално. Летял си над осемхилядниците, после си се въртял над огромна равна пустош с могъща китайска военна база, стюардесата ти се усмихва, кацнал си само на 3 900 метра надморска височина, вратата на самолета се отваря и ... краката ти се подкосяват.

Едно особено изтръпване на ходилата, леко замайване, аха май това е височинният синдром и вече си закичен с копринен бял шал и натоварен на джип, който трябва да те отведе на сигурно място.

Ние май никога не сме били нависоко, опитвам се да проумея защо тялото ми се чувства така странно аз, докато джипът профучава през четири контролни пункта, десетки китайски лозунги, пресушени корита на реки, статуи на позлатени якове на високи пилони и след час навлиза в шумната, прашна, пренаселена Лхаса, за да ни стовари в също толкова шумен и пренаселен хотел с всички изисквания на китайския лукс - фонтан на входа, килим до глезена, лекар до рецепция и ... о, да климатик. Момичетата на рецепцията са облечени във вълнени палта. Германците до входа са по шорти и карирани ризки. Китайският доктор в ъгъла е с пуловер под престилката. Всички местни носят маски на лицата и вълнени поли и престилки. Аха, тук май трябва да внимаваме с обличането. И не само.

В Тибет не можеш да пътуваш сам. Не можеш да си пътешественик с ограничен бюджет, който просто иска да се запознае с културата по свой си начин. Не може да искаш да ти разкажат за Далай Лама. Не може да разпитваш за политика, най-нова история или религия.

В Тибет си като луксозен куфар, разтоварен, поочукан и отново натоварен. Какво ще влезе в куфара - ей това е друга история. За началото е важна Товарителницата - листът хартия с осем пъстри печата, без който не можеш да излезеш на улицата. Така наречената "тибетска виза" или казано иначе - рекет на туристическа агенция, дисциплинираща мярка от ханското правителство или просто - бюрократична дрънкулка, която храни стотици. Издава се само от лицензирани туристически компании - разбирай една туристическа компания, управлявана от китайци, която се е разделила в няколко добре звучащи фирмички и си е поделила големите хотели, за да ги напълни с бледолики. Така и цените ще са винаги високи, и забележителностите ще са пълни и приближените до правителството ще са доволни. Добре, попаднахме в Тибетския Балкантурист, кимаме разбиращо ние. Ама какво става с главите ни? Ще се пръснат.

Оказа се, че онези малки червени буквички в рекламата на Тибетския Балкантурист, че екскурзиите не се препоръчват на хора с високо кръвно налягане, имали значение. Опитваме се да излезем на улицата, но всъщност не можем да направим и десет крачки без да се уморим. Казаха ни да вървим и говорим бавно, първия ден да си почиваме, утре щели сме да бъдем по-добре. Но първо сме гладни, второ навън е такова гъмжило от цветове и хора, че дори и да експлоадирам, пак ще е на улицата, но не и в хотелската стая.

Били сме в Индия, били сме в Непал, били сме в Китай. С хора не можеш да ни уплашиш. Излизаме на оживената главна улица в четири следобед, пресичаме я и краката ни повеждат към ... първия храм. Схлупената, обкичена в пъстри знамена и обляна от светлина старинна сграда изглежда приветлива и уютна, всяко едно цветно петънце се залепва за обектива в магично сияние, храмът е потънал в мистичен покой, нарушен единствено от жуженето на муха, мърморенето на мантра и ... онази миризма.

Онази миризма е едно от най-трудните за разказване неща в онзи свят. Казано с три думи - лой от як. Казано с мои думи - земната, тлъста плът на мощно животно, която просмуква дебелия слой на вълната, сухия, корав покрив на прахта и неподвластния на думите свят на вярата.

 Хората в Тибет ходят с термоси. И в тези термоси носят лой, за да поливат свещите в храмовете. С тази лой правят чая си. С тази лой мажат косите и телата си. С тази лой скрепяват молитвите си. Един от монасите в храма правеше следното: поставяше в устата си топка лой и после прокарваше насукан памучен фитил през зъбите си. Цял ден, цял живот. Един от най-величествените будистки празници е през септември, когато на улицата се изнасят високи три метра фигури от лой с филигранни мотиви от будисткия пантеон. Лойта е животоспасяваща в този сух и изложен на стихиите свят. За нас обаче беше животозастрашаваща.

Чай пих. Супа от кокали на як с каймак от лой ядох. Бонбони с мляко от як ядох. Също и момо - нещо като пироги - с месо от як. Всичко, което можех да поема вътрешно поех. Нали съм в Тибет, ще ям като тибетците. Но миризмата в храмовете. Стълпотворението от погълнати от вяра хора, мълвящи непонятни звуци, въртящи кандила и повтарящи без умора сложни физически движения.

 Прострацията на жени и мъже, старици и старци, деца и младежи по улиците - коленичиш, лягаш по лице, изправяш се на лакти, ставаш, правиш две крачки пак коленичиш, пак лягаш --- и ей така километри на ден, часове, с дървени подлоги на коленете и дланите, с обезличено от прах лице и дрехи, с потънал някъде в нищото поглед .. Ей това, не можах да осмисля. Куфарът ми остана със забила ключалка, на движещата се лента, плътно опакован в найлона на модерния западен свят.

Може би бе заради липсата на кислород. Може би клетките се бунтуваха, огладнели за гориво. Но шокът бе стабилен. И това беше само първият ден. Трябваше да оцелеем в този свят на други сетива, други ритуали и други енергии. И да изкачим около 700 стълби на другия ден.

Десет от десет

- Мис Тони, мъжката тоалетна е неизползваема! - пет тийнейджъра идват с широко отворени очи при мен, докато се препичам на пънче. Част от тях познавам от малки Вистянчета, част са Делфини.
- Защо? Запушихте ли я!
- Не! Просто някой е оставил лампата включена и всички комари са влезли вътре.

Така започнахме. За да завършим с якото цепене на дърва за огън, спането на Крис 10 дни под звездите, посрещането на изгрева всяка сутрин от Сашо на път за банята и още много други подвизи, част от които ще останат само в тайните архиви на семейство Балкански.

Но, кои са семейство Балкански? Знам, че Габи ще каже "Балкански Две" и затова бързам да уточня. Това са хлапетата, странстващи из евродрумищата с една вечно бърбореща, ухилена и в бойна селфи готовност учителка-майка-енергийна бомба, която вече цяло лято не си седна на четирибуквието, а прескача граници като квадратчета на дама, сменя куфари в движение и взема и връща хлапета на родители.

Променени. С ново самочувствие. С около петдесет нови приятели от цяла Европа в friend-list-а си. С толкова много истории в главата и толкова много спомени в сърцето.

Защо семейство? Ами защото - ВСИЧКО правим заедно. Ядем един пакет сандвичи на майката на Ванко, търсим митичните корнишони на Крис, мажем лютеницата на Митко, черпим с ракията на Петьо. Създаваме театро в последната минута, греем от щастие с българските тениски, минаваме швейцарската граница ей тъй за удоволствие да видим какво ще стане, вървим в тъмното към банята и обратно, пием бира заедно на летище с празнуващи пилоти, излежаваме се в центъра на Европарламента, търсим лични карти и бординг пасове и какво ли още не.

Никой досега не е спал на чувал в палатка. Мнозина не са летели със самолет. Никой не си е говорил с хора от Гозо. Никой не е скачал от мост. Никой не е крил нож в саксията на Европарламента. Никой не си е закачал памучна мешка на главата. Никой не е правил фокуси пред немски политици. Никой не е сглобявал пирамида в немска фабрика за авточасти. Никой не е пил немска бира. Никой не е имал таен приятел от Испания, Гозо, Германия, Унгария или Гърция. Никой не си е говорил със сирийски бежанци.

Никой не е попадал на летище без да знае в коя държава се намира - Германия, Швейцария или Франция тоест в кой от двата Базела е.

Никой не е стоял да посрещне изгрева до огъня. Не се е влюбвал в човек от друга държава. Не ...

Толкова много са нещата, които Балкански направиха за първи път. И ги направиха с толкова много прекрасна енергия, желание за успех, смелост, задружност и приятелство!

Затова сме семейство! Защото растем заедно. На нашия си език. Но преведен в езика на свободното общуване с всичко и всеки. Без много планове. Просто със самочувствие и доверие в семейството, което винаги ще те подкрепи! С Десет от Десет!

Право в  Десятката с Децата на Балканите!

Да пътуваш с дъщеря си

Да пътуваш с дъщеря си е като да имаш втори чифт крила.

Да се губиш в синхрон, да се рееш в синхрон, да се смееш в синхрон. Хубаво е!

И особено весело! Особено когато е без план.

Единственият план, който имахме с Еличето беще ... да се срещнем. А това не е никак лесно, повярвайте ми. С майка като мен, която както казват децата "ни вижда между куфарите", не се живее лесно, не се почива лесно...

Но пък се лудее лесно. Само да намериш отрязъка във времето, и времето спира. За един ден правиш повече от  месец, навакваш неистово усмивки, размисли, кафенца, бири и всяка лудост, за която се сетиш. И после се усмихваш блажено, чудейки се на щуротията си и на Късмета си.

Късмета да ходиш преди облаците, да не те покапе капка дъжд, да се разминеш на секунди със стадо глигани, да танцуваш като луда на монтанската духова музика, да спиш при Версаче от Смолян, да гризеш кашкавал от Забърдо, купен от единственият събуден обитател на заспало село по средата на нищото.

Как се поръчва късмет? Ами с доверие. Доверие в неизвестното. И с радост от известното.

И така, с Еличето си поръчахме Късмет.

И тръгнахме на път, срещнали се в Капана в Пловдив. По време на най-дългото за века лунно затъмнение. Еличе, маме, ами то в Пловдив няма луна. На морето имало, пращат ми снимки, пък тук, все гледам, гледам и няма. Айде мамо да се катерим на тепето, там след полунощ ще видим луната. А, ами какво е това насреща? Луната изгря точно над античния стадион в центъра на стария град. От едната страна джамия, от другата старинни ретро сгради, под нас каменен зид от преди новата ера, над нас - Небесен спектакъл от Луна, Земя и Марс. До нас - италианци, турци, гърци, всички зяпнали в удивление. Ех, че Късмет!

Вторият късмет ни споходи във вид на полицейска кола, паркирала точно зад нашата рано в събота сутринта. Добре де, ами снощи тук имаше и други спрели коли, значи може да се паркира. Е, да ама те си знаели да се изнесат навреме, пък ние с едно кафенце и една баничка да наваксаме една глобичка. Полицаите, обаче, любезни хора, усмивки се разменихме и ... повече няма да правим така, довиждане, какво да правиш!

Къде отиваме сега? Мамо, искаш ли да се качим на едни езера, да видим един водопали, да надзърнем в няколко села, пък чак тогава да спрем в Смолян и да се настаним. Искам Еличе, ама я да проверим за колко време. Еличето мъдро ми обяснява, че специално за нея в Бургас е измислено понятието "варненско време" - време, в което можеш за три часа да направиш толкова, колкото в Бургас правят за три денонощия" и щели сме да смогнем с времето, ама дай първо да видим какво е това на пътя. А, Бачковски манастир. Спираме ли? Спираме!

Час в омаята на Бачковски манастир, построен от грузински монаси, съхранил благодатната икона на Богородица, подслонил странни за ширините ни дървесни гиганти като джинджифирка и китайски бор, гушнал в пазвата си две черни котенца, пълен с хора, с глъчка, с кръщенета и слънчеви лъчи. Хапваме обилно от манастирските праскови, и хайде пак на път.

Май езерата ще отпаднат. Отиваме към Смолян да се настаним, че довечера ни чака джаз фест на родопско било. В Смолян валяло. Ами ако вали? Няма да вали, категорично отсичам аз и се обаждам по телефона на колегата горе да поръчам слънце. И ето го на, Слънчо надмогва облаците, минаваме Пампорово и слизаме към Смолян заобиколени от кълба небесен памук, гледката е магично красива, ние вече предвкусваме пататник и розови домати с местно сирене, обсъждаме бири или вино ще пием на върха и изведнъж джипиесът казва "Пристигнахте!"

Къде пристигнахме? Трябваше да сме до Водопадите, пък сме на улица Миньорска. Ами да питаме тогава. Звъним на човека, който по план трябва да ни подслони, а той - виждате ли една зелена дограма. Дограма виждаме, но водопади не. А, значи сте пристигнали, ей сегичка идвам, само полека. Усмихваме се блажено на мантрата "Полека" и ето го ... бяга към нас човечеца. Ей, момиченца, добре дошли. Няма да се притеснявате. Само полека. Починете си, поотпуснете се, само полека, продължава да напява той, а ние влизаме в зеления му палат със зелена дограма, на входа на който гордо е иззидан лика на Горгона Медуза, елинския гриф на Версаче и антична икебана от ранния пост-соц. Стаята е чиста, човекът е любезен, водопад няма, ама ние не сме задълго. Излизаме да гоним буса в центъра. И да напълним стомаха, разбирай душата с родопски благинки.

Разбира се, след понятието "варненско време", трябва да вникнем и в понятието "родопско разстояние". Оказва се, че второто е още по-разтегливо и десетте минути до центъра всъщност са повече от четирдесет, които пък на гладен стомах се равняват на два пъти по толкова. Ех, Еличее, не си попаднала на майка. Другите майки щяха да вземат сандвич, водичка, нарязана ябълка, солетки, пък твоята - само голямата усмивка за селфи приготвила. Ох, мамо, дано аз да храня децата си, въздиша дълбокомислено Еличето и продължаваме да дирим центъра и автобусите.

Да, автобусите са там, но щели да тръгнат като има хора. Ами да прещракнем пак на варненско време и да хапнем междувременно, кимаме задружно ние, сядаме в прекрасната механа "Родопчанка" и поръчваме местни специалитети - пататник, винце и суджук. На планина не се ходи гладен, знаем от далечни уроци, хапваме, пийваме, отиваме час по-късно към автобуса, пък той пак същия и пак там. Хора нямало достатъчно. Е, с нас стават достатъчно и автобусчето тръгва. Кой късмет се оказа това подред? Вече спряхме да ги броим.

В автобусчето ни чака следващият ... късмет. Бъдещите сватове. Милена и Стефан. Голяма веселба! Милена, курназ жена, с патерица и прясна операция на коляното, Стефан - търпелив и спокоен. Ще се веселим на балкански ритми, ще пийваме винце горе, че много поводи имаме за празнуване! Тръгва бусчето нагоре по криволичещата планинска пътека, наречена път, Еличето вече е заспало с първото подрусване, а аз нижа лакардии със следващия късмет ... иракчанин, живеещ в Германия, уличен музикант, проект мениджър на бежанци, полиглот, фен на българския фолклор. Обещава ми да ми пее "Йовано, Йованке" на върха, много хубаво я знаел, написал си фонетично българския текст с арабски букви и си го учел в метрото в Бон.

Качваме се на Перелик - уникално място, уникална сцена от бали слама и две огромни огнища, уникални изпълнители. Фестивалът е на световна музика и джаз, късметлии са огромни - само за една нощ е, сцената е открита, и дъждът току що е спрял. Студено е много, но хора също много - с коли, с деца, с палатки, с бири, с одеала, с усмивки. Пейките са пълни, сцената гъмжи от яки банди, и ... като почва онази ми Монтанска Духова Музика Вива Монтана, не времето, не мястото, не Луната, не ние с Еличето - а всичко, абсолютно всичко се мята в ритъма на сърцето! Месечина, джелем, джелем, хора, бела чао, бубамара, нема тебе нема мене .... не си спомням колко сме танцували, единственото което виждаха премрежените ми от щастие очи бяха усмивки, греещи лица и онова Голямо чувство за Благодарност за Тук и Сега!

В един и половина след полунощ иракчанинът ни пее "Йовано, Йованке", автобусчето успява да ни свали живи в Смолян, миришем на опушен свински бут, но утре вече е дошло, да поспим малко, пък утре ще мислим. Чао на Версаче и накъде - а, мамо, знаеш ли - тук има едно много хубаво селце, казва се Забърдо, аз съм ходила там, ,имаше едни много мили баби на площада, да отидем ли да го видим. Както кажеш, Еличе, ама ми се хапва нещо полезно. Една пъстърва, как ти звучи? Добре, това е пътят към Забърдо. Той с доста дупки сякаш е. Дупки, дупки, ама веднъж се ходи в Забърдо, върти уверено волана слабичкото ми геройче и яваш-яваш ето го селото. Само дето ни баби, ни дядовци, ни кръчма, ни пъстърва, ни кафе ... жива душа няма.

Само огромни гиргини, мушката, високи каменни зидове и измазани с кал горни катове на древни родопски къщи. А това човек ли е? Извинете, тук някъде може ли да хапнем нещо? А, вие за кашкавал ли сте дошли. Ами той човекът сигурно си е легнал, ама ей там е къщата му, има тилифон, звъннете му на джиесема и ще ви донесе кашкавал. Кашкавал, прекрасно, без дори да знаем, че Забърдовския кашкавал бил известен по цял свят. Идва сънен човекът, купуваме кашкавала, отрязваме найлончето с ножицата и я да хапна от тук, я аз оттам, я да изравня, мамо ама този кашкавал е много вкусен, ама трябва да оставим малко и за Ники, нали, пак върти волана Еличето, докато лакомо напада кашкавала. Табела "Чудните мостове" Отиваме ли? Отиваме! There is Game!, както скоро обогатих английския си с местния софийски жаргон за "Правим го!"

И коя е първата табела на пътя ни? Ресторант "Пъстървино сборище". Кой подред е този късмет? Отварям вратата на колата и пред крака ми огромна четирилистна детелина. Айде, Еличе, за теб е, поръчваме пъстървичката, хапваме я супер хрупкава и прясна, душичка, побъбрим малко със собственика на рибарника, заявил дълбокомислено "Държавата не ме заслужава!", той ни казва, че дъждът щял да ни "удави", ние му благодарим за позитивизма, мятаме се на колата, отиваме към мостовете и там ... ни капчица дъжд, едно слънце и ония ти ми чудни, велики, божествено магични скали, извили мощен гръбнак над каньона. Щастието от красотата може да бъде уловено само в снимки, дивим се и се опитваме да уловим магията на мига в снимки и я ... какво е това? Метално въже за въжен тролей над боровете и под свода на гигантските скали. Искаш ли Еличе? Искам. Ама ме е страх! Няма страх, айде правим го.

След няма и минути Еличето е екипирано, краката му треперят, но уверено защипва карабинера за въжето, аз се чудя на акъла си да я навия да го прави, треперейки държа телефона за видео, алее хоп, Еличето извиква възторжено и бръъъм надолу по въжето ... над боровете, над пропастта, под мостта, .... ура, стигна докрая. И това направихме! Геройче! Айде да се прибираме, че се мръкна, път ни чака.

Качваме се в колата щастливи и прещастливи, доволни и предоволни, засищаме адреналина с шоколад и тогава идва мигът, който наричам Късмет на Куб!

На три метра пред колата, с огромна скорост, префучава стадо от около .... двадесет .... глигана.
Големи, малки, много, шеметно бързо.
Никога не виждали глиган освен на снимка, ние стоим зяпнали, онемели, слисани, благодарни на Късмета. За който имаме само една формула.

Благодарност към неизвестното! Радост от Известното!

И двоен чифт Крила.

Пост-Лисабон / Saudate

Има една странна меланхолия по отминалата радост. Нещо като послевкус на горещ шоколад, който още размеква вените ти, но чезне в устата ти. Нещо като сладка умора след градинско парти, в което снимките не могат да съживят спомените, но всяка смачкана тревичка и листенце ти говорят повече от думите на хората. Нещо като отмит след буря плаж и една единствена стисната мидичка в ръката.

Португалците я наричат Saudate - тялото ми я нарича сладка умора, Габи я нарича "живеене без време", Андрея я нарича "свобода от контрола", Ванко я нарича "промяна на настройката", аз я наричам пост-лисабонска немога.

"Немога" като ин за ян на "Всичкомога".

Защото това бяха истински две седмици на "Всичкомога" с повече от четирдесет луди-млади деца с огромни сърца и неизчерпаема енергия. За добрини, за щуротии, за споделяне, за безсънни нощи край океана, за празнуване.

Българското семейство БалканХлапета бяха в центъра на жегата на "всичкомога". Няма как да се превърти лентата на  случки, работилници и семинари. Просто мога да насоча камерата към един момент само - българската вечер, за да възвърна поне за миг интензитета на случващото се.

В кухнята са българи, гърци и испанци. Испанците не са си доизмили чиниите от смяната за вечерята. Гърците са приготвили списък от поне двадесет традиционни гръцки ястия, които непременно трябва да сготвят и крещят гръмогласно подхвърляйки си тави, глави лук, лъжици и закачки. Българите успяваме да си намерим местенце и да извадим единствения си пакет кори за баница, които сме купили в последния момент, лютеничката, суджучето, кашкавалеца и сиренцето. Ще правим баница и кюфтета.

Кой знае как се правят кюфтета - ами май майката на Иван. Ок Ванко, мятай кюфтетата. Кой ще прави баницата - мис Тони. Да но с един пакет кори да нахраниш 43 гърла звучи доста интересно, почесва се мис Тони, взема най-голямата тава и за няма и две минути - ето ти тънка баничка на два пласта с българско сиренце и португалско кисело мляко, което ... не е същото. Гърците цъкат, че такова не били виждали, испанците снимат, българите се облизват, отваря мис Тони фурната да метне баницата и ... опс грешка в програмата - ами то тавата била два пъти по-дълга от фурната. Ами сега?

В кухнята настъпва гробна тишина. Всички гледат смаяно слисаната българка, страдаща от огромен недостиг на прагматичност и предвидливост. Но, предаване няма! Баница ще има - всички се втурват презглава по стълбите към втория етаж да будят Нуно - баш шефът, който трябва да изнамери отнякъде нова тава. Олелията е тотална. Кюфтетата са изоставени в тигана, дзадзикито е зарязано, спасяваме положението с баницата.

Идва Нуно, сънен, но отговорен. Носи тава, подава я на гърците, те я изплакват, избърсват и ни я подават загрижено и ... добре де, ами как да пренесем баницата, която е толкова тънка, че е залепнала и става на топаци, след като я изстържем. Мис Тони изведнъж ревва гръмоломно "Никой да не гледа!" , нарежда филии стар хляб в новата тава, полива ги обилно с останалата смес за баница, мята отгоре спасената смес с корите от първата тава, замазва ги грижовно, наръсва отгоре малко кашкавал и ... айде бум в печката. Ще ядем баница по лисабонски този път.

Кюфтетата вече са готови, но без сол. Няма страшно, овъргалваме ги в шарен сол. Гърците вече са сготвили двадесетте си гозби, ние сме направили шопската ,намазали филиите с лютеница, нарязали мезетата, наляли ракията и ... извадили лисабонската баница.

Гърците са се облекли с чаршафи като богове, ние сме се запасали с пояси и с китки като традиционна българска рода на трапеза, въртим халва, сучем мартенички, играем хоро, минаваме на сиртаки, пием узо и ракия на тостове и ... после отиваме към океана.

Та това е ритъма на "всичкомога" и на магията на Лисабон.

Мога да съм щастлив 24 часа в денонощието, мога да се смея дори и насън, мога да отварям душата си за непознати и да вярвам, че всичко е наред, защото съм си у дома. В дома на "всичкомога".

След такива моменти на интензивно живеене времето наистина спира. Но ние искаме да спрем онова другото ... интензивното време, нали!

Вистянският лагер - Тайнство запазена марка

Шест дъждовни дни в планината.
56 деца и една майка.
Трима международни доброволци.
Дузини стресирани родители в постоянна мобилна връзка с децата си.
Основен език за комуникация - чужд.

За нормалните хора това звучи като начало на филм на ужасите. За Вистянците звучи като начало на едно Славно Приключение. Приключението VISTA ADVENTURE!

Но как така? Как съставките, които могат да накарат всеки възрастен да въздъхне дълбокомислено и да каже, "Не знам как издържате!", могат да направят един низ от прекрасни спомени, една компания от нови и добри приятели и най-вече - едно детско самочувствие, че аз съм голям, аз съм самостоятелен и аз умея да се забавлявам и чувствам добре дори и без мама и татко.

Отговорът е само един: вяра в екипа! Ако трябва да изровим зрънцето на магията в този лагер, то е само то - екип! Всичко правехме заедно. В сряда вечерта плакахме заедно. Първо плака третият етаж, после се разплака и вторият, после се преместихме в залата, прегрърнахме се и престанахме да плачем. Започнахме да играем. След десетина минути само викахме възторжено, докато печелихме и губихме точки в играта Кахут. Защо плакахме ли? А, каквото е станало в Дряново, остава в Дряново. Важното е, че никой не заспа натъжен.

Във втория от дъждовните дни започнахме да снимаме филм по сценарий, дълъг осем страници. Имахме ли време да си научим репликите? Не, разбира се. Знаехме ли как се монтира филм? Не, разбира се. Само Теди знаеше. Но спря ли ни това? Не, разбира се. Много заставаха пред камерата за първи път. Някои имаха по три роли. Трябваше да сменим по четири костюма за един час и да снимаме поне по четири дубъла на различни места за една сцена. Изморихме ли се? Не, разбира се.

През това време другите нижеха приказки и рими с Роси Бърдарска, подреждаха спагети в кула с Калоян и говориха за екипа, за успехите и провалите, за изслушването и начините за даване на идеи. Или пък правиха портмоненца от рециклирани кутии за сок с Ирене и Невена, монтираха къщичка за птици с Антонио, играха на топка и правиха скечове с Флориан. Разбираха ли всичко, което става? Не, разбира се. Но си помагаха да разберат.

После говориха за любовта, за възрастните и за извънземните с мис Тони, стреляха с лък с Антонио, играха футбол с Фло, катериха дряновските баири с мистър Боби, влязоха в пещера и се поклониха на костницата на героите, задаваха умни въпроси след лекцията на доктор Евтимова за киселото мляко, пробиотиците и антибиотиците, търсиха перфектния грим с Ирене и какво ли още не ...

Това какво ли още не може да се нарече с една дума - ТАЛАНТ! Едно красиво момиченце трепереше от страх преди да излезе на сцената, но в момента, в който направи първото движение, публиката заехтя в аплодисменти и то възторжено изпълни перфектно целия номер. Едни веселяци бяха репетирали точно петнадесет минути, за да направят перфектно изпълнение от четири части с четири различни музикални стила, две балеринки ни смаяха с финес и изящество, едни супер стилни момичета взривиха публиката с модерен танц, две перфектни шоу-изпълнителки ни разсмяха със забавните си смешни новини, няколко гимнастички ни заплениха с грация и изящество, няколко красиви момичета пяха. Ами водещите, ами журито! Професионализъм, избликнал в последната минута. Без подготовка.

И какво да кажем за десерт. Десертът е само един: Във Виста няма невъзможни неща! Всяка мисия, изпълнена от Вистянчетата е възможна, защото знаят как да работят В ЕКИП.

Съставките на магията са много, но ние сипваме щедро само от три: Любов към децата, Радост и Смелост! И ги сплотяваме с думичката ЕКИП!

Вистянското тайнство! Запазена марка!

Приключение за Герои

- Аз ще обещая на кака Неда и на кака Петя, че няма да плача тази нощ в леглото, ама не знам дали ще успея да спазя обещанието - стиска ме за ръката десетгодишния Джани, докато наближаваме към последната спирка на нашето пътешествие.

- Няма защо да плачеш, Джани, радвай се, ние станахме приятели за цял живот! Ти направи толкова весели неща през тези три дни, толкова много геройски постъпки, които някои деца на твоята възраст никога не са правили. И всички те са записани в твоята геройска тетрадка, която "Делфините" попълваха в края на всеки ден. И ще продължават да попълват. Тази вечер просто си прочети тетрадката, разгледай снимките и си спомни колко добро дете си! - опитвам се да говоря философски аз, а пък гласът ми притреперва.

Ами нали точно за Джани спорихме дали да го вземем или не, защото бил най-непослушния, най-агресивния, най -.....

Най- добричкият сред най-добричките, оказа се. Сред най-добричките девет момченца от защитено жилище, с които отидохме на Приключенско пътуване до Дряново с пари, събрани от благотворителен обяд, дарителска платформа и коледна благотворителна кампания. Благодарение на помощта на много приятели, които заедно с мен, вярват в думите на Оскар Уайлд "Ако искате да направите децата добри, направете ги щастливи!".

- Тони, знаеш ли, някои от момченцата нощем се напишкват в дома. Бяхме се подготвили с материали, а за тези две нощи никой не се напишка. Това е защото са били спокойни и щастливи! - споделя ми едната от възпитателките.

Е, това вече ме разревава! Защото се сещам как

- за първи път в живота си нагазиха в рекичката. Всяко от тях с една пръчка и едно шишенце, в което са си подготвили топла водичка, че като хванат рибките да не им е студено,

- за първи път палиха лагерен огън и си разказваха страшни истории около него, а после си светеха с фенерчетата по сто и осемдесетте стълби нагоре и размятаха пръчки да уплашат евентуална мечка, ако се изпречи на пътя им,

- за първи път влязоха в хотелска стая, направиха си дискотека в ресторант, сядаха на бар и си поръчваха кола,

- за първи път пътуваха с влакове, сменяха гари, гледаха като хипнотизирани релси и заспиваха уморени от тракането на влака,

- за първи път повярваха в себе си, че могат като екип, ЗАЕДНО, БЕЗ ДА СЕ КАРАТ, да изпълнят Мисия с 15 трудни задачи само за 45 минути, да изиграят форум театър, който после да обсъдят и подобрят, да скрият и намерят съкровище, да скачат и правят салта на опъната лента, да изкатерят скали, да влязат в пещера, да ...

Да бъдат толкова щастливи без дори за миг да са тъжни! Да подскачат около нас и да ни гушкат всеки миг и да казват "Обичам те!" "Благодаря ти!" "Ти си ми най-добрият приятел!".

А нощем, да се омажат целите с фосфорна паста от светещите пръчки и да светят като съзвездия в тъмното. Завесите и стените на хотела също да светят, което е друга история.

А после ... като изпратихме Малките герои с Големите спомени, седнахме с Флориан - неуморният доброволец, да изпием една бира и да освободим напрежението.

И изведнъж разбрахме, че сме преживели може би едни от най-пълноценните дни в живота си! В които едни тъжни деца не бяха тъжни за миг! И създадоха спомени, самочувствие и приятелства за цял живот!

И какво остава - ами да съберем пари за НОВИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ, нали?

Започваме ОТ ДНЕС!

Децата, които подариха микробус

Децата, които подариха микробус не са богати деца. Те нямат родители с яхти, с фабрики или  с автосалони. Някои от тях дори са решили да спестят на родителите си една абитуриентска.

Те са от онези "обикновените български тийнейджъри", за които много хора пъшкат "то, днешната младеж", за които учители изпускат нерви и родители са се хванали за главата защо все още не са открили призванието на живота си.

Ами открили са го! Да правят Чудеса!

От нищото! С три неща само - и трите нематериални - ентусиазъм, усърдие и солидарност!

Някои ден тези младежи ще се явят на интервю за работа или университет и ще получат баналния въпрос: "Кое е най-смисленото нещо, което сте направили в живота си досега?"

И те без да се замислят ще отговорят: "Ами, аз и приятелите ми купихме микробус за едни деца с увреждания. Да ходят на екскурзия."

"Микробус ли", ще хлъцне интервюиращия. "Как така, цял микробус? Искате да кажете подарихте пътуване или пък помогнахте за купуването на микробус ..."

"Не, не, ние САМИТЕ купихме микробус. Само осем годишен, от висок клас, 20 местен, с два климатика, с нови гуми, с много здрав двигател .... с много екстри. За 23 хиляди лева."

"Е, добре разкажете ми тогава как се купува микробус? Спонсори ли намерихте? Концерт, звезди ли пяха за вас или пък футболисти ви дариха част от приходите си? Все пак това не са малко пари."

"Ами, не, просто правихме картички. И други хора ни помагаха да правим. И после ги продадохме и ... събрахме парите. Всъщност, ние събрахме много повече пари и помогнахме още на много места."

....

Ако някой ми разкаже тази история от първо лице единствено число, аз ще се просълзя, ще му стисна ръката и ще се прибера у дома летейки! Ако тези деца разкажат на съучениците си за микробуса, те просто ще свият рамене и ще кажат : Яко! Ако кажат на учителите си, може би някой ще ги чуе. Ако кажат на политиците, ще се снимат с тях.

Но, те не е нужно да казват. Ентусиазмът е заразен. Догодина други деца ще купят нещо още по-голямо. Защото хората ще им повярват! И ще ги подкрепят!

Е, и ако тези деца трябва да отговорят на още един банален въпрос само и той е "Коя е най-отличителната характеристика на българина?, то те биха отговорили "ЧовекоЛюбив".

Защото този автобус е магия с три съставки! Но магическата пръчица се казва ЧовекоЛюбие! Ние го задействахме! И то грейна!

Светло да ни е! На добър път на пътешествениците! И на тези по пътя, и на тези в живота! Първата спирка Смислено Постижение вече е премината!

Четвърта страстна история - HELL'S KITCHEN Тони прави козунак

Тони никога не е можела да прави козунак. И никога не се е опитвала. Защото винаги е смятала, че това е майсторлък за съвършени домакини.

Но, Тони наближава към попрището жизнено в средата. И реши тази година да се срещне с Козунака. Съвършената домакиня ще почака за следващото поприще.

Разбира се, Гугъл предложи "Най-лесната рецепта за козунак на конци". След Гугъл дойде ред на Боби, който бе изпратен спешно до магазина. Върна се Боби и Тони запретна ръкави.

Добре де, ами като е толкова лесна тази рецепта, защо да правя един козунак. Не може ли да направя два, загъделичка я Дяволчето на Лакомията. Престави си да станат някакви великолепни козунаци ... Колко ще я похвалят роднините! А децата! Каква добра майка ще се окаже. Я, вземи направи двойна доза.

Добре, но Тони не знае, че 1000 грама захар не са равни на 1000 грама брашно. Че домакинята, написала лесната рецепта е имала машина за хляб, а Тони има две ръце. Че Великденският заек-котарак ще реши и той да меси заедно с нея.

10 минути по-късно, кухнята е цялата в брашно, в купата за месене се точи нещо като лепило за плочки, Матьо грижливо ближе пръски по пода, а Шеф Никол критично напява, че в сладкарството се спазват пропорции.

Прилежната авторка на рецептата със задоволство е обяснила, как на първото месене тестото и е вече на конци, на първото втасване е удвоило обема си, на второто втасване го е очетворило, а на третото втасване е сплетено в моминска плитка. Тони, самата, е още на първото втасване, нещото в тавата няма шанс да се надигне и отчаянието започва да настъпва с безшумни котешки крачета.

Да го изхвърля или да го опека? Дилема, достойна за цяла готварска книга новопрохождащи в сладкарството. Съставките: угризение, самосъжаление и борбеност. Нещо като драмата на Гичка пред камерите. Да видим пък какво ще излезе, заканва се Тони.

И какво излезе - ами то това не било козунак, а Панетони, възкликна един интелигентен младеж при разрязването на сладкия хляб, който се търкулна от фурната.

Надеждата умира последна. Дори и при козунака.

Трета страстна история - Американецът без родина

Всъщност, той изобщо не беше Американец. Нищо, че имаше американски паспорт. Беше японец.

Всъщност, той изобщо не беше Японец. Нищо, че майка му бе японка и го бе родила в Хаваи. Не беше и хаваец.

Беше шпионин. Според мен, която разбирам от шпиони колкото от зеленчукопроизводство. Наех го като учител по английски. И на втората седмица го метнах с нас в Пирин. Заедно с учениците му. Естествено се получи някак.

Това, което не беше естествено е, че той дойде на гарата с найлонова торбичка и чадър. Малка, прозрачна найлонова торбичка, в която носеще тениска, четка за зъби и едни гащи. Бенет, но ние отиваме на планина за една седмица. Виж раницата ми. Времето там се променя. Ти с тази торбичка ли? Да, имам и чадър. Ако времето се промени и завали. Но Бенет, там като вали, гърми и трещи. С чадър не може. Ще те утрепе гръм. А, няма страшно, то човек никога не знае какво му е писано. Ами и нас ще утрепе покрай теб. Виж за вас не знам.

И така, пет дни този човек си носеше торбичката по баира, переше си тениската и гащите, не вечеряше след шест часа, правеше по хиляди снимки на ден и бе неимоверно спокоен. Дори и като затрещя около Безбог. Тогава си отвори чадъра. Светкавиците падаха около нас, а той най-спокойно с чадърчето хоп-подскок от камък на камък.

Единственото, което успя да го смути малко, бе чалгата в кръчмата в Банско. Бяхме го сложили до тонколоната и гърмеше Лепа Брена. Тогава извади от торбичката тапи за уши. Тях не ги бяхме забелязали през прозрачното найлонче. Сложи си ги и се усмихна блажено.

После изчезна. След като се прибрахме, слава Богу. След няколко години някой спомена, че май се бил оженил в някакво русенско село. Е, шерше ла фам, казахме си, може да не е американец, хаваец или японец, ама поне ще е русИнец! Или шпионин на русенската граница, да работи по-ефективно и с румънските тайни служби, добавихме многозначително.

След няколко години се появи. Каза, че вече е открил самоличността си. Бил източноевропеец. Защо? Ами защото живял две години в Молдова, после обитавал къщи в около десетина румънски селца и завзел територия и в около десетина български по някаква програма за доброволчество, която ти дава подслон, ако вършиш градинарска работа. Така овършал Босилковци, Тетово, Зидарци, Враниловци, Върбица и Иван Вазово. Подслонявали го в някоя къща и той помагал. Я тук нещо бодне, я тук нещо дръпне. За зеленчуци иде реч. Преподавал английски онлайн и с това се издържал.

Най-драматичната му история била като се заселил при едни англичани - пенсионери на над седемдесет, които били friendenemy - превод другароврагове. В два дни от седмицата били любовници, в два се карали като куче и котка, в следващите два не си говорели, а в последния разпивали заедно. Без Бенет. Той ензим за алкохол няма. Открихме това в Банско след Лепа Брена. Да де, ама единият от тях тръгнал да си ходи за оня свят и дъщеря му решила да продаде къщата. Нашият човек се заселил в друга къща.

И сега идва черешката на тортата. Съседът му имал бял ван. Добре де, какво от това! Ами, предал го на полицията - служба Миграция. Защо ли? Ами защото точно по това време станаха терористичните актове в Лондон със същия бял ван като на съседа и Съседът се притеснил, че онзи дръпнатия, дето живее сам в къщата в края на селото, може би е терорист, ще му открадне вана и ще ходи в Лондон до трепе хората по улицата. Ей, тъй от Руси.

Къде е сега този герой на адаптацията не знам. Но се надявам някой ден отново да науча! И да не е от новините.

Втора страстна история - Момичето, което се изтегли за косите - втора част

Слънчевото момиче се почувства сигурно. Започна да работи здраво в турския ресторант, да печели, да спестява. Турчинът я научи на работа. Английският и ставаше по-добър, самочувствието го следваше.

Но, Животът отново реши да я тества. Девет месеца по-късно, затвориха ресторанта и Момичето отново остана на улицата и тръгна да обикаля градове и ресторанти.

И тогава Животът реши да и подари Усмивка. Един англичанин с добро сърце, който бе идвал преди много години в сиропиталището в селото докато момичето бе малка, случайно я откри онлайн. Да, той и отвори собствения си Дом. Записа я на училище, помогна и да си оправи документите и я насочи към по-добра работа и заплащане. 

Три месеца по-късно Слънчевото момиче вече имаше собствено пространство и много приятели. Работеше в супермаркет, пътуваше, опознаваше света. Ходеше на латино-танци, усмихваше се всеки ден и най-важното - вярваше, че Животът и зависи от нея самата.

Разбира се, тя не забрави своите братя по съдба. Покани на гости едно друго момче, което също само стъпи на краката си, показа му Лондон, запозна го с приятелите си. Иска да помага и на момичетата, които все още живеят в трудна среда, без родители, че животът им може да е такъв, какъвто решат Те самите! Не улицата! Не мъжете в живота им.

Аз познавам тази млада дама! Щастлива съм от всеки слънчев щрих в нейното ежедневие и се гордея да бъда нейна приятелка!

Този разказ е съставен изцяло по нейните думи.

The Sky is the Limit!

Първа страстна история - Момичето, което се изтегли за косите - първа част

Момичето, което се изтегли за косите вече е добре! Живее в по-справедлива държава, има работа, има радости.

Момичето, което се изтегли за косите не потъна в Блатото, наречено Социална нехайност.

В това блато потънаха много други момичета. Аз ги познавах и сърцето ме боли за тях....

На момичето и казваха Слънчо. Когато се запознах с нея, беше една весела черноока палавница на 17 години. Жизнена, заливаща се от смях и енергия, много обичаше да танцува. Искаше да се радва на младостта си, на живота си.

Разказът по-долу е написан по думите на самото момиче.

Но по волята на съдбата, на осем години попадна в интернат. Ако тази дума трябва да бъде обяснена, това е - отворен затвор. Отгледана от баба си като талантливо и умно момиченце, тя загуби и нея. Настаниха я в дом за сираци в близко село. Там Слънчо отново бе център на внимание, отличничка но и "тарторка" - вдигаше всички на главата си като види нещо нередно. Порасна в селото, дойде време да си избира професия. Преместиха я в големия град. В друг интернат.

 В центъра на Варна има една зловеща сграда с решетки на прозорците, огромна метална врата, ръждив надпис с много букви и три изкорубени пейки на входа, на които пушат заедно възпитатели и възпитавани. Носеше гръмкото име "Надежда". Аз и казвах "Всяка оставете"

Та това момиче живееше в този отворен затвор от няколко месеца само, преди бе живяла в по-сносен интернат в някакво малко село, но сега вече е в голям град, благодарна трябва да е. Да, де, но в малкото село хората са се старали повече. Най-малкото - празнували са Коледа или рождените дни на децата. Логично е да се празнуват, нали?

Във "Всяка оставете" не празнуваха. Защото повечето празници бяха в извънработното време на Персонала и Директорката. Работното им време е до четири следобед.

Но, Момичето, което се изтегли за косите не знаеше това и наивно попита Персонала ще има ли нещо за Коледа. Тържество например. Не ме занимавай, не виждаш ли колко работа имам, хлопнаха и няколко врати.

И тогава Момичето само реши да организира Тържеството. Помогна на децата, повечето от които никога не се бяха научили да четат, да научат дълги стихчета наизуст, да научат песни, написа сценарий за пиеса, която децата разучиха, пяха Химна, пяха Лили Иванова. Момичето не се предаваше.

Тя направи Тържеството. Децата грижливо бяха написали покани и раздали на Персонала. Поканена бях и аз. Децата бяха подредили прилежно много столове в редици. На тържеството присъствах аз, една жена от църква и едно добро момче. Персоналът отсъстваше. Гостите с поканите ги бяха захвърлили в кошчетата.

И тогава Момичето се разплака. Почувства се захвърлено, неуважено, изоставено за кой ли пореден път. И избяга. Персоналът само това и чакаше. Обявиха тържествено на децата, че Момичето е вече на магистралата, че всички така свършват и да не ги занимават повече с глупости.

А тя не беше на никаква магистрала. Реши да се върне в родния дом. Не можа да се задържи дълго там, защото полицията я намери и я върна в "бунгалото до изтрезвителя" - малка барачка, където задържаха такива като нея, избягали от тук там и неготови да се справят сами. Там попадна на прекрасна жена, която искаше да и помогне. Даде и кураж. Че ще завърши, че ще може да си намери работа и да се издържа сама. Бяха и останали три месеца да навърши 18 и един месец да завърши десети клас. Беше си намерила работа в хотел. Завърши. Но не можа да продължи образованието си.

Беше останала Съвсем сама. Без покрив, без подкрепа. Реши да издири следите на баща си в София. Намери го, поседя при него три дни. И той я изгони. През нощта, в огромния град, сама на улицата.

Не познаваше никого. Най-близката и приятелка бе в едно село, близо до Пловдив.

Добре, че имаше поне телефон.

Обади се на приятелката и и тя я убеди да вземе такси и да дойде в селото и, ще платят таксито на пристигане. Слънчевото момиче обиколи петнадесет таксита в черната нощ и накрая един шофьор се смили да я закара.

Пристигна Слънчо при приятелката си, заживя при нея и съпруга и. Започна работа в селското кафене. Запознаха я с един младеж, да заживеят заедно, че да е близо до приятелката. Но майка му заяви, че ако искат сватба пари трябват и я прати да събира пари в Англия. Да миела чинии при някаква нейна приятелка.

Ми момичето чинии, мизерства, но един ден реши да напусне. Почувства се по-независима и реши, че място в България за нея там няма. И отново остана сам, сама.

Разбира се, нито майката, нито младежът в селото вече искаха да я видят, щом като не им праща пари, за какво им е. Да започва от нула.

За две нощи момичето престоя в денонощния Макдоналдс, а през деня обикаляше турски ресторанти и кафета. Добре, че поне говореше турски. Един турчин се смили над нея и я взе. Нае я на работа.

... срещаше Хора. И стъпи на крака.

Дзен за половин ден. Как се прави?

Пиеш кафе в бензиностанция сутрин, докато бързаш за работа. Появява ти се мечта. Как ми се иска да пия кафе тук рано сутрин, преди още да е изгряло слънцето, пътувайки за някъде.

Предстои ти половин свободен ден. Във втората му половина единият трябва да седне на компютъра, другият трябва да отиде в завода. Щом като е половин, да вземем малко от нощта, казваш си.

Лягаш си с уговорката, че утре ще станеш в пет.

Ставаш пет, отиваш на същата бензиностанция, пиеш кафе и си мислиш. Къде да отидем?

Имаме три важни задачи - да посрещнем слънцето, да открием нещо ново и да хапнем нещо вкусно. Към морето или в обратната посока. Към морето е мъгливо. Да тръгваме в обратната.

Пътуваш в посока Шумен, гледаш картата и си мислиш, къде не съм бил. Ха, тук има един манастир Патлейна, говори ли ти нещо? Май съм виждал една картичка. Да го намерим.

Слънцето започва да пробива мрака и първите му розови лъчи галят разорано поле. Щъркелите са по-ранобудни и от теб и вече са нагазили мочурляка на лов за сочни жаби. Върхарите просветляват, денят ще бъде топъл и ведър.

Ето, пристигнахме. Къде сме, тук няма жива душа. Има следи от живот отпреди около четирдесет години, когато някакви хора са започнали да строят я хотел, я църква, я курбанджийница и после изведнъж са се изпарили, зарязали всичко.. Какво казва тази табела, княз Борис Покръстител е прекарал последните си дни като монах в този манастир. Нагоре по хълма. Да го видим.

Дори и камъкът не може да надживее времето. Сред купчина от някога величествено подредени камъни се открояват отломките на олтар, слънцето навлиза заедно с нас и ето, огряна е една вълшебна ниша, където някой си някога е оставил икона на Свети Пантелеймон - покровителят на пътешествениците.

А това по-нагоре какво е? Огромна сграда. Прилича на семинария. Пише, че е манастир. Да го видим. Призрачен замък от обли сводове, огромни зали, площ за цял университет - изоставен на неволята на времето. Покривът се руши, дограмата продълена, само на приземния етаж сякаш живее някой. И плакатите на КПСС. Нима някога е било манастир. Какво е това в дъното - купчина неразпечатани книги на софийското университетско издателство. Година на издаване - 2004. Какво се е случило тук? Как тези книги са оцелели в дъжда и студа на тази пейка?

Въпросите отговор нямат. Слизаме надолу и отново по пътя. Този път към по-опазена старина - дворецът във Велики Преслав - и него за последно сме го виждали в ученическите си години. Камъните не говорят, ако хората не ги събудят. Ние не търсим камъните. Ние търсим тревичките, прорастли в основите им, цветенцата и пчеличките, които бърборят радостно около тях, ласкавите лъчи на слънцето, все още заспалите в зимна скованост, но пропукващи са за нов живот ароматни сливови дръвчета.

И сядаме. И се препичаме. И жужим. И се усмихваме. И греем. Още десет сутринта е, а сме видели толкова много.

Остава третата точка от плана. Да хапнем вкусно. В подножието на мадарските скали. С четири котки в компания хапваме най-огромната домашно набрана шопска салата на света.

И потегляме към началото на работния ден. Той започва в три следобед. Готови сме.

И да не ни каже някой, че не му стигало времето за чудеса. Те просто са се наредили на опашка и чакат да ги включиш в графика. Който, разбира се, не знае ден ли е, нощ ли

10 причини за ПопХипарово Бръмчене в Такт

1. Бракуването - като на майтап.
   Всъщност в онези стари времена, ние дори не сме се замисляли, че няма да се бракуваме. Бракувахме се с повод - в една обществена баня в Добринище ни искаха паспортите, за да ни дадат обща кабинка.

2. Правенето и гледането на деца - като игра.
  Какъв е продуктът? Отличен. Значи играта си е била наистина много добра.

3. За роднините - само добро.
 И двамата имаме разнообразни семейства. Те си имат своя живот и особености, ние нашия. Мир да има.

4. Касичката - винаги обща.
Докато живеехме в Студентски град имахме едни съседи, които живееха като семейство, но си даваха назаем пари за кашкавала и салама. Малко се уплашихме.

5. Куфарът - винаги полуготов.
Да плеснеш с ръце и да тръгнеш в непозната посока. Ако може, утре. Класика. Веднъж се върнах от работа в събота в осем вечерта и на вечеря решихме да тръгнем на палатка на Камен бряг. Измихме чиниите и три часа по-късно, разпънахме палатката на фарове.

6. Всички спорове - решени преди лягане.
Няма такъв филм като "Смятам да ти се сърдя поне още няколко дни, ама ти се сети защо." Палиш лампата и се обясняваш. Не гасиш докато не се сдобриш.

7. Щуротиите - споделени без много Ако.
Ако му бяхме мислили толкова, никога нямаше да обиколим южна Индия, да пилигримстваме, да мина по испанското мостче дори.

8. А ние двамата с Боби пием кафе - закон.
За пет минути да е. В най-мизерното кафе да е, обикновено тези са ни любими. Важното е да е.

9. Харесваме се. Все по-хубави ставаме.

10. Имали сме Късмет да имаме нормално здраве, работа, добри деца и здрави роднини! Чакаме внуци! Амин! Благодаря, Живот!

Аз съм Пътешественик ...

Аз съм Пътешественик!

И като пътешественик, вярвам в някои неща. Тези неща ме карат да шия ШАЛОВЕ И ТОРБИ ОТ ЦВЕТНИ ПАРЧЕНЦА ЗА БЛАГОТВОРИТЕЛНОСТ.

Това са нещата, в които вярвам:

1. Вярвам в Шала. За мен Големият, пъстър шал е Дрехата на пътешественика. Дреха, която можеш да си наметнеш като одеало, да си постелеш като чаршаф, да увиеш вместо възглавница ....
и да се преобразиш в Кралица, когато се налага.

Спомням си една случка, когато след дълго пътуване трябваше да вляза на тържествен прием. Завих се в пъстрия си шал и всички ми казваха, че изглеждам великолепно. Аз знаех, че изглеждам великолепно. И затова се чувствах великолепно, въпреки измачканите дрехи под шала.

Затова първото, което поставям в багажа си са Шаловете.

2. Вярвам в Силата на тъканите. Красивите тъкани не бива да бъдат изхвърляни, защото дрехите им са ни омръзнали или омалели. Някои тъкани са толкова здрави, че може и да ни надживеят. Зад тях стоят нечии женски ръце, може би дори детски. На тъканите просто трябва да се дава нов живот.

Затова ги преобразявам в Шалове.

3. Вярвам в Цветността. Мисля, че един шал от цветни парченца винаги може така да бъде завъртян, че да изглежда като нов и оригинален. Вярвам в изобилието от шалове, които трябва да има една жена. Вярвам в малката черна рокля с великолепен пъстър шал. И вярвам, че малко цветност никога не е в повече. Цветността е Радост.

4. Вярвам в Съчетанието на наглед несъчетани неща. На шал, скроен от мъжка риза, домашна престилка, калъфка на възглавница и още няколко други шала. Мисля, че така е и с хората. Съчетанието е в основата на всяко пътешествие.

5. И на последно, но не и по значение : вярвам в Енергията ,вложена в Добрина. Затова, всичко, което шия е за благотворителност. Имам време, имам енергия, ще я давам. Дано тези, които откликват на Даването с Даване да Предават нататък: да носят и споделят Радостта.

Даването Сега има Цел: даряване на средства за възстановяване на опожарения от зъл човек приют за улични котета и кучета във Варна.

First Investment Bank - Bulgaria
BIC: FINVBGSF
IBAN: BG56 FINV 9150 1215 7665 63
PayPal: animalhope.varna@gmail.com

А ако искате друга цел, просто преведете 30 лева по сметката и, изберете си шал и ще го получите.

Идва Женският Месец! Поводи за радост и подаръци много!

А с Доброта още повече!

Благодаря, че бръмчите на мойта честота!

Тони

Свободата, Мустаф и Ние с гайдите

В деня на Националния ни празник искам да разкажа една история.

За един сомалийски пират, с когото се срещнах в Швеция. Както си говорехме, спря колата на магистралата и се разрида като малко дете. Мъж на 40 години, избягал от ужаса на разпадащата си се страна, видял как пред очите му другата лодка потънала и с нея се удавили брат му и братовчедите му. Не виждал майка си от повече от 10 години без да има възможност дори за телефонен разговор с нея. 

Живее в Швеция, има дом, жена, дете, но тъгува. Решил, че ако не види майка си, ще умре. Наел кола, пропътувал нелегално Етиопия, наел хора да доведат майка му до границата да я види и да и каже последно сбогом. Майка му го заклела повече никога да не се връща да я вижда, защото щяла да умре спокойна, ако знае, че поне той е добре.

Той няма сомалийски паспорт. Защото няма родина.
Няма дом в Сомалия, защото роднините му са избягали или избити.
И не желае децата му да говорят за дома.

Ние имаме България! Много искат да я напуснат. Аз съм щастлива, че живея в нея. Щастлива съм, когато се завръщам, щастлива съм, когато посрещам. Децата ми живеят, обичат и работят в България. Но не разбирам патриотизма по празници! Не се чувствам обединена с хората, които ругаят, мърморят и в същото време са закичени с трибагреник. Мисля, че патриотизмът е действие.  И действието не е само да седнеш на маса, да слушаш каба гайда и да пиеш юнашко вино. Действието е да правиш промяната, която искаш да видиш. "Делфините", например, за мен са новите възрожденци.

Благодаря на Народа си, който се е съхранил и се моля за мир! Благоденствието зависи от нас!