Камък ми падна от ....

Има нещо интимно в посещението при зъболекар. По-искрено и лично дори от редовния месечен психосеанс при фризьор.

Да започнем с нервната напрегнатост и възбудена освободеност в началото и края.

Да преминем през точния като пръстов отпечатък зъбен статус в компютъра на Всевиждащия, който говори повече за твоята идентичност от всеки един детектор. Леко да надникнем в прелюдията "Ама какво точно ще ми правите и ооо, ама аз май се отказах ..."

И да се спрем на момента, в който ... зяпваш.

Тогава идва времето на Всевиждащия. Той надниква в устата ти и започва да разказва дългата и поучителна приказка какво е било, какво е сега и какво ще бъде. Но не само да разказва. А и да задава въпроси. Към себе си, разбира се. На които да си отговаря сам, защото с всичките оръжия за масово поражение в устата си, можеш единствено да се кокориш и да преритваш.

В един момент чуваш фразата "... ами то трябва да свикнеш, че хората не те обичат ...". О, говори нараненото ти его, какво ли ме чака в този свят на омраза. По-късно разбираш, че не теб не обичат, а Него НЕ ГО обичат. Никой не обичал зъболекари.

И тогава минаваш в друга тоналност. Машината вече не вие като бясно куче, а чурулика като ято врабци в устата ти. Прожекторът не те заслепява като полицейски фенер, а те грее като пролетно слънце.

И ти пада камък. От под небцето. Зъбен

За едно облаче

Товa е ненaписaнaтa история нa едно Облaче. Бяло, пухкaво кълбенце от кaпчици водa, събрaли се зaедно неизвестно откъде и неизвестно докогa, но притеглени еднa към другa от Силaтa дa бъдaт Зaедно.

И тaкa, Облaчето се къпело в слънчевaтa светлинa и вярвaло, че е злaтно, оглеждaло сянкaтa си върху тучните поляни и рaзбирaло, че имa знaчение, оглеждaло се в очите нa хорaтa и се обърквaло понякогa - едни очи го гледaли тревожно, други - сърдито.

Имaло и очи ..., които го гледaли Омaяни. Зa тях припкaло облaчето! И тук, и тaм! Искaм дa ме зърнaт, искaм дa ги зърнa, искaм, искaм, искaм, пеело си то, но не знaело Едно...

Облaчето не знaело, че е и тук и тaм, зaрaди Негово Височество Вятърa. То си мислело, че припкa сaмичко, но Вятърът нaпрaвлявaл крилете му.

Рaзбрaло товa, когaто веднъж, без дa знaе зaщо, към него се устремили тъмни, грaдоносни облaци. "Зaщо? Зaщо при мен?", пискaло с тънкото си глaсче Облaчето, но думите му били зaглушaвaни от грохотa нa гръмотевици.

И тогaвa ... дошлa Светкaвицaтa и го пронизaлa прaво в сърцето. И ... нaшето облaче се стопило. Превърнaло се в милиони безбройни сълзички, които бaрaбaнили по чaдърите нa хорaтa, тропaли по стъклaтa нa прозорците им, изтичaли с кaлнaтa водa нa кaпчуците.

Но, не товa е крaят нa нaшaтa ненaписaнa история. Пекнaло слънцето и Облaчето отново скокнaло нa небето. Почти същото ...

Само небото им е граница

   Натрупан държавен дълг за около пет милиарда евро, похарчен за споменици, разбирай паметници.
   Най-големият кръст в света.
   Най-големият в света паметник на  Александър Македонски, и най-скъпият, естествено - за нескромните 8,3 милиона евро.
   Три плачещи върби в реката, внос от Нова Зеландия, стрували 250 хиляди евро.
   Белият дом, редом с Белведере чакат новия си съсед London Eye.
   Айфеловата кула все още е в идеен проект, но за Испанските стълби от Рим трябва да бъде изграден специален хълм на малкото незастроено късче от големия площад. Ще ги почват тия дни.
  Бикът от Уолстрийт пред магазин за обувки.
  Два моста с повече от петдесет бронзови статуи на всеки. Включително и на Никола Вапцаров.

  Това ли е македонската идентичност? Това ли е истинската възхвала на комитите, дали живота си за свободата на родния си край?

  Не. Това е копи-пейст синдрома на крадливите политици-грандомани. Отива премиерът в Ню Йорк, вижда Развилнелия се бик, вдига телефона и заръчва докато се върне, да го има. Вижда остров с три палми в Париж и понеже остров не се прави лесно в немирния Вардар, поръчва три върби в саксии насред реката. И това е само отвън. Предполагам, че спи в саркофаг, Клеопатра му смига в банята, а Пикасо го зове от стълбите.

 Добре, а къде е истинската Македония? Разбрахме, историята е сложна. Смесена е. Все по-смесена ще става. И все по-сложна.

  Албанците искат двуезичие. Обагрени в ярки слънца младежи реват с мощен глас "Ма-ке-дония!". На чаршията извива глас към небесата мюезинът, под чаршията пеят дружно другарите от ВМРО. Гърците се захванали да строят по-висок паметник на Александър. И за повече пари сигурно. Ако сервитьорът в заведението те помоли да говориш на македонски, повтаряш думите си по-високо и отчетливо на чист български и си разбран. Цар Самуил те гледа смутено от ъгъла на площада с многото паметници, сякаш иска да ти каже "Поседнах за малко". Пред заведение за сръбски плескавици и италианска кухня.

 Аз я намерих в сърцата на приятелите си. В гостоприемността на хората, които те изпращат с повече подаръци, отколкото си пристигнал. В умилителните думи, които топлят сърцето като мекиците на баба. Дечкото ми е приятел, внучето ми е племенник, девойката ми е гадже, картичката ми е билет. В кебапчето с каймак, в баницата със сланина, в баклавата с турско кафе. В камъните и дупките по чаршията, в пламенните песни в кафаната.

 Но най-вече я намерих в историята на прадядото на приятел, който пет пъти сменил униформата на войската, за която се бил. Започнал с турска, минал през сръбска, българска, пак сръбска, дали навлякъл македонска не разбрах. В историята на главната улица, построена заради желанието на турския паша да мине по централна улица от гарата до моста и после сменила името си пет пъти за по-малко от век. В хумора на хората, които те питат "Защо конят стои на задните си крака?" и си отговарят "Да видиш добре за какъв к.. са отишли парите ни".

  В топлото и родно чувство, когато всички се хванем на онова бавното, тежко хоро и запеем "Македонско девойче, пиле шарено".

В това да ти е шарено и мешано.

По македонски.