Капри в мъгли

Да стъпиш на най-екологичния остров в Европа във време, когато няма туристи - безценно. Дори и едната забележителност да е затворена, а другата - в ремонт. Дори и слънцето да се опитва да се процеди през облаците, за да озари водата с прочутото лазурно синьо. И дори да подсмърчаш жалостиво, защото цената на разходката в Лазурната пещера е повече от билета ти до Италия, тоест може да я пропуснеш.

Защо това бе един от най-смислените дни в Неаполското ни преживяване? Защото цял ден вървяхме надолу-нагоре по широките метър пътечки покрай красиви вили и цветя без да чуем бръмчене на кола - на Капри единствените разрешени возила са електромобилчетата, защото без да разберем се оказа, че сме изкатерили и слезли половин остров, защото не видяхме един натруфен хотел, не видяхме една реклама, не ни замириса на бърз оборотен туризъм и не попаднахме на един пластмасов боклук. Единственото, което галеше душата ни бяха петстотинте нюанса зелено и още толкова синьозелено и синьо, аромата на цветя и бръмченето на щурци. И усмивките на хората, които ни подминаваха.

Всъщност, ние разбирахме, че не им е лесно да живеят в рая.На уличката, на която могат да се разминат само двама, може да минат две пазарски чанти и нищо повече. В този рай равно място няма - всичко е или нагоре, или надолу. Връзката с така-наречената цивилизация е през ферибота, който струва 12 евро в едната посока и пътува час и половина. А парите все още съществуват - тук те са синоним с армии азиатци.

Може би и Раят иска жертви. Хайде, тогава - бегом обратно в ада!

Помпей - Краят на света.

Да го наречем Корнелиус. Хлебар. Разпознали са името му от предизборен плакат, залепен на стената на къщата му. Лицето му говори за амбиция, сила, страст. Облечен в тога, за да заяви аристократичната си позиция. Държи свитък с папирус - може би за да покаже, че е грамотен или да докаже собствеността си. Съпругата му - красива млада жена с нежна, модна прическа, гордо държаща восъчен таблет и небрежно докоснала до устните си писалка, подобно на друга модна икона на времето - уникално красивата Сафо. Тя също е грамотна, знатна, образована. Лицето и е наистина реалистично, малко асиметрично, очите - големи и дълбоки.  Юпита на своето време, семейство предприемачи, млади хора с амбиция.

Животът им е отрязан само в един миг. Както и този на двадесет хиляди като тях. Живели в рая. В Помпей. Само за четири часа Краят на света ги е погребал живи под шест метра цимент. И заедно с тях - несметни богатства и уникалната красоти. За да бъдат изровени 2000 години по-късно. И дребни, но любознателни туристи като нас да осъзнават, че всъщност светът върви назад.

Мозайките на Помпей - създадени с ювелирното изящество на микроскопично изработен гоблен в огромни размери - петнадесет разноцветни плочици на един квадратен сантиметър и реализма на великолепна фотография, ни зашеметиха с осъзнаването, че единственото, което се е променило две хиляди години по-късно не са нито лицата на хората, нито житейските им навици, а само възприятието на красотата и умението да я създаваш. Желанието да изработиш съвършенството със собствените си  ръце. В сравнение с майсторите на Помпей, днес ние сме неандерталци в творенията си.

Да, ще кажете - лукс, разточителство, суета. Бедни, мизерия, робство.Наказани били. За мен истината е, че това е бил един свят от друга цивилизация, много по-фина от нашата, която е надживяла Края на Света с изкуството си. Какво ще остане след нас?

Кафе, Лава и Целувки - просто Неапол

Кафето в Неапол може да си го нарежеш с нож, намажеш на филия или просто сдъвчеш. Гъстотата му е несравнима с всичко, което съм пила досега - а аз друго не пия. И в най-малкото кафене има поне трима ниски мъже, обслужващи клиента - сервитьор, касиер и бариста. Машината за кафе е с огромни размери, винаги безупречно излъскана. А кафето, ах кафето. Това е лава!

Светофарите в Неапол са нещо като коледна украса. Светкат си, но никой не им обръща внимание. Нашият индийски приключенски дух ни подсказва да се закачим на някой, докато пресичаме, но после бая плюем в пазвите.

Днес във влака до мен седеше младо момче със слушалка на телефон в ухото си, което едновременно се караше с някого, най-вероятно с майка си, защото Мамма мия бе всяка втора фраза и говореше с непозната жена на отсрещната седалка, на която обясняваше за някакво намаление. Имах чувството, че седя до перки на хеликоптер - ръцете му. Жестикулацията бе толкова интензивна, че от време на време ме перваше, плясваше и сръчкваше без изобщо да забележи. Темпото на говорене бе нещо от типа на Формула 1, а смяната на интонацията - българска ръченица. Много бих искала да присъствам на женски скандал, на политически спор или поне на пререкание на пенсионери на пазара. Тогава ще съм с каска, записващо устройство и зарядно за батерии - сигурна съм, че ще се заредят.

Мъж в асансьора срещна приятел - целунаха се за поздрав по двете бузи, на излизане от асансьора пак се целунаха. Пред асансьора срещна друг мъж - целунаха се, казаха си две думи и пак се целунаха. Гъстотата на живеене, интензивността на общуването, близостта създават съвсем друг език на тялото, в който е нормално да видиш мъже под ръка, момчета, прегърнати през рамо - изобщо онзи начин на нормално общуване и оттъркване на хората, който догмите на морала, студенината на етикета и предвзетостта на снобизма са ни накарали да загърбим.

И последно - сутринта целият град миришеше на сяра. Имаше мъгла. Да си спомним за ефекта на серните изпарения на Сулфатара. На вулкан, бейби, на вулкан!

На вулкан, бейби, на вулкан!

"Абе, Тончо, на вулкан сяда ли се, бе!", възкликва изнервено Боби, когато аз ставам от залегналата за снимка поза и на чисто новия ми панталон се изрисува избеляло сърце на задните части. "О, ама това май било киселина, сярна киселина", възкликвам учудено аз и награбвам няколко горещи камъчета, за да доукрася на петна останалата част от панталона.

Дааа, сяра! Любимата ми миризма. Намираме се в един от кратерите на най-големия в Европа Стратовулкан - Вулкани Сулфатара - национален парк в Неапол, на ръба на който се намират най-баровските квартали, плажове и курорти. Около нас - бяло, жълтеникава каменна почва, земята пуши отвсякъде, бълбукат кални езера и бъка от френски вулканолози.

След като преодолявам първоначалния си потрес, се втурвам към Адската кухня - двете купчини от яркожълти камъни, от които със свистене се издигат облаци пара. Има и табелка 150 градуса по Целзий. "Опасно ли е, Боби?", питам аз с респект химика-геолог, който задълбочено ръчка с пръчка земята и от там започва да пуши - прави си вулканчета.

Преди да чуя отговора, виждам, че точно до камъните има пейка и се мятам на фотосесия. Само на крачка от нас е интересен надпис - "Щастлив секс и сулфатари". Хааа, подсъзнанието си знае работата, още по-окрилено заподскача Мис Тони и започва, "Ей Зайо, я вземи поседни тук, я сега иди там в парите, я сега постой малко!"

Оказва се, че най-грамадният вулкан си има и собственик, някакъв италианец, който се радва на три жени и 18 наследници, че на това място се правят сватби, че има огромен сватбен комплекс наоколо и кооперациите са с висока цена именно заради вълшебните пари на естествената виагра. После намираме древна римска сауна, в която са се лекували не само болежки, но и се е отслабвало. Разбира се, за да влезеш в нея, трябва малко да се посъблечеш, защото от капките ти стават на точки панталонките.

Хмммм, интересно как мога да се запозная с вулканолог?! Утре ще потърся на Везувий!

Неапол е Малка Индия!

Моята циганска душа има силна привързаност към шарените, бъкащи от хора, разнообразие и микроби кътчета на планетата. А днес с гордост установих, че отново съм си у дома.

Откъдето и да го погледнеш - пренаселените малки улички - това е най-гъсто населеният град в Европа, ятата от мотопеди и мотоциклетисти, грандиозните паметници на минала слава и величие, многогласието от улични търговци, препиращи се хора, клаксони, музика, фойерверки. Самите неаполитанци наричат града си "красива жена с мръсни крака". Аз бих добавила - и изпълнена със суеверия. В този огнен град основен сувенир е лютото чушле, въздигнато в култ като рог - корно, срещу зли очи ... и полова немощ.

В един от туристическите справочници прочетох, че само две заведения в града са се осмелили да сервират храна, която не е неаполитанска. Все още не сме възторгнали небцата си със съвършенството на простотата - Неапол е майка на пицата, а единствената призната тук пица Неаполитана има само три основни съставки - доматена паста, моцарела и босилек. Но все пак, открихме гурме експедицията с пица Фрита - пържена, биволска моцарела и супер добро червено вино по две евро бутилката. Утре ще нападнем прочутите сорентински ньоки и лимончело, а за шкембето - там индийското ни вдъхновение трябва още малко да поотлежи.

А над Неаполис - "новият град на хората от гръцко време" безпристрастно се въздига Вулканът  - гордият символ на непроницаемата карма,  накичен с пъстроцветието на живот за мига. Хотелчетата и къщите са плъзнали почти до кратера му, около мощния му купол са накацали най-красивите градчета на южна Италия - носи се музика, пие се лимончело, прославя се живота! Философия Неаполитана са томове по Философия на Оцеляване.

За нас с Боби, в Неапол това оцеляване е пътешествие с мисия. "Да заредим батериите с щастие!". Щастие за лъвското ми сърце първо е слънце, после е радост от живота и от красотата и многообразието му! А многообразието включва глъчката, суетнята и шаренията на улицата.

Утре ни зове Соренто. В главата ми вече звучи "Карузо" на Павароти и "Върни се в Соренто!" Съзерцаваните някога като блян шарени къщички на Амалфийския бряг ще станат реалност.
О Соле Мио!

Широко отворени очи. НА ТЪМНО.

На страха очите са големи. От тъмнината. От съзнанието, че има хора, които тази тъмнина е обгърнала завинаги. И днес ти трябва да си един от тях, поне за няколко часа. Да вървиш като тях, да се храниш като тях, да се справяш с препятствията на ежедневието като тях. Да общуваш пълноценно като тях. И  с тях.

Стискам здраво белия бастун, широко отварям очи да намеря поне една сянка в тъмното, но колкото повече се вторачвам, толкова повече осъзнавам, че очите могат спокойно да останат затворени и да разчитам на всичко друго, освен тях. В случая на нашия социален експеримент, организиран от Дружеството на незрящите,  на гласовете на хората и на тяхната съпричастност. Звуците започват да преизпълват тъмнината, защото сред хората от екипа ни има журналисти. Още повече - репортери, които отразяват всяка своя крачка с порой от думи, може би за да преборят собствената си несигурност.

И най-маловажното в света на зрението може да се окаже от огромно значение на тъмно. Например, да осъзнаеш колко е широк палецът ти и колко е важно това, за да обясниш размер. Да прецениш как да налееш гореща вода без да прелее чашата. Да бъдеш безупречно точен в думите си. Да не се притесняваш да докосваш и да бъдеш докосван. Да мислиш за другите точно толкова, колкото и за себе си. Да се доверяваш на инстинктите си, но да се доверяваш и на хората.

Излизам от света на тъмнината без да имам самочувствието, че съм прогледнала. Мисля, че има толкова много за виждане в тъмнината.

МОНОЛОГ НА ЗИМАТА

Здравейте,

Какво ще кажете за новия ми лифтинг? С два-три градуса може да е, но си струва. Уморена и повяхнала съм била, с изразен мимически контур и тъмни кръгове съм излизала на селфитата. Друг път! На бабина ти зимнина!

Нямало вечно лято! Айде пък да видим! Няколко химически пилинга с киселинни дъждове, няколко парези на температурите и ето на ... снежни човеци от пясък на плажа, препичащи се и нищо не подозиращи хора по Коледа, мохито посред зима и всякакви следооперативни психози, хипнози и монолози.

Следващият въпрос, моля? Какво съм  искала да кажа с нищо неподозиращи? Хахаха - ами, гледали ли сте "Ледена епоха"?  С онази озъбена катерица, която място не можеше да си намери да си скрие желъдчето. Ами, пазете си желъдчетата, драги мои. Да не станат на камъчета. Я вижте, какви температури се задават. Минус при минуса отива. Дааа, то и с  температурите е като в секса, колкото повече отлагаш, толкова по-бурно преживяваш. Бурно, ама кратко. И после пак - на сухо
.
Още един последен въпрос? Дали ме е хванала критическата? А, климатическата ли искате да кажете! Ами, честно казано, и още как. Тези горещи приливни вълни все повече зачестяват. С обилно наводняване. Доста специалисти работят по въпроса, ама аз не им давам много надежди.

Благодаря за вниманието! Имам час за маникюр. Ще драскам ледени снежинки по прозорците.

Подменената история

В час по английски направих интересен експеримент. Избрах една кратка история.

"Вървял един сляп човек по пътя, с каскет на главата, празна бутилка в дясната си ръка и свещ в лявата. Друг мъж го срещнал и казал: 
- Човече, какво става, накъде си тръгнал?
Слепецът отвърнал:
-Отивам до реката да си налея вода.
- Добре, но защо имаш свещ в ръката си? Грее слънце.
-Защото съм сляп и не знам дали е тъмно навън. Затова държа свещ в ръката си, за да ме виждат хората."
Разказах я тайно само на едно дете и после го помолих също така тайно да я разкаже на друго. После второто на третото и така до пет деца. Какво се получи накрая:
"Вървял един човек с шапка и лампа в ръката си. Срещнала го една жена и го попитала:
-Къде отиваш?
Той и отговорил:
-До магазина, да си купя вода.
-Но защо държиш лампа в ръката си?
- Това е магическа свещ, да ме пази по пътя."

Освен за внимателното слушане и подмяната на съществени детайли, тази игра наведе децата и на други мисли. Как може да бъде манипулирана една новина в зависимост от гледната точка на слушащия. Как,  когато нямаме достатъчно информация, започваме да разкрасяваме ситуацията с детайли, нямащи нищо общо с действителността и граничещи със света на фантазиите. Как само пет човека могат да променят една история, а какво остава за социалните мрежи. Как езикът е рамката на нашето възприятие.

Интересна игра! Предполага доста мислене след това ...

"Първа класа"

Всъщност, аз обичам втора, трета, четвърта и другите класи. В материалния свят. Заради необременеността им с очакванията на парите. Заради свободата да си естествен и да не гледаш в двора на съседа, чиято трева винаги ще бъде по-първа класа от твоята.

Не, че не обичам вкуса на първа класа. Когато опитах бургундско вино в изба в Южна Франция, разбрах, че дотогава не съм пила вино. Когато потопих жадни устни в пяната на белгийската бира, разбрах, че не съм пила бира. Да не говорим за шоколада, кафето, хамона и маслините. Но същото сигурно си мисли и американецът, който за първи път вкусва български домати, истинско кисело мляко или лютеницата на баща ми. Тази, последната, може да му бъде спестена. Не разбирам, обаче, хората, които цял живот мрънкат, че са в н-та класа, а трябвало да са в първа. Вярвам, че всеки си е там, където трябва да е и ако иска да е другаде, просто трябва да се премести. Нали затова са измислени класите, да те дърпат към обръча на парите.

И дотук, свършвам с материалното. Сега идва истинската Първа, мега, ултра, гига яка класа - Хората. Такива съм благословена да намирам. Да вземем Ханс Дитер - пенсиониран германски влаков инженер, който има екселска таблица с план за удоволствията в живота си за двадесет години занапред, знае, че в четвъртъка на май 2016 година ще е на велопоход в Чехия, а след два четвъртъка - на плувна аеробика в Берлин. Всеки вторник, обаче, му е зает да да чете приказки в детска болница, в сряда преподава компютри на пенсионери, а в петък води безплатно туристи из потайностите на Берлин. Или на децата - Делфините, които със замръзнали в маратонки крака ходиха пеш до касите на Пикадили, когато Варна бе скована от студ, а те трябваше да продават картички. Или пък на усмихнатите лица около мен тази сутрин, които са като черешката в мелбата на първокласен сладолед, и които вдигат категорията за Зодия Луди.

И така, класата е тази, в която искаш да си.

Бай Пешо

Този разказ е докосване до света на един силен мъж, погален от морето, но и пребродил дълбоките води на живота в здравата хватка на  гaгaузки труд и рибaрски инaт . Някои го смятат за чудак, други - за предприемчив търговец, трети - за ловък ханджия, аз пък - за мъдрец с харизма.

На възраст над баща ми, на пъргавина -  младок, този жилав и дребен мъж с орлови вежди, завити като сол ключ, и нос на вещ покровител на алкохолните пари, живее на самия бряг на морето, в най-източната част на нашата земя. За тези, които бързат да плетат романтични мрежи на рибарски колиби, продънено корито и златни рибки, бързам да кажа, че нашият човек златната рибка отдавна я е хванал. Още от времето, когато светлият строй на пионери и комсомолци бе пуснал всички балъци да плуват в плитките води на привидното щастие.

Защото човекът има принципи -нaпример, зaпочва да строи три месеца преди избори. В това магическо, мътно време, всичко незаконно се събужда чисто и готово за бал, големите царедворици са заети да лъскат обувките на велможите и за нашия човек е време за настъпление. Метър по метър, мечтите се осъществяват и заветното кътче на морския бряг расте. По негов си начин, но Негово.

От време на време, вещият старец за когото дори крясъкът на чайките е новина, е първи свидетел на корабокруширал кораб - мачтите на няколко стърчат под прозореца му. Имало е времена, в които кашони с контрабандни цигари са доплували до терасата му, за русалките - не говорим.

Сега, обаче, ние сме тръгнали при бай Пешо, за да опитаме от прочутата му кайсиева ракия, люта рибена чорба и сладкодумно гостоприемство. Още с влизането си, пъргавият белобрад вълшебник ни предлага да ни сипе от неговата. Няма нужда да гледаме менюто, а си поръчваме салата като неговата и рибена чорба, ако може и още една за после.

Ако не закаканижиш докато я ядеш, разбирай от люто, не си я разбрал, разбираш ли. Нашите опитни индийски небца не каканижат така лесно, и лявата вежда на бай Пешо подскача в одобрително възклицание. А във въздуха се носят Лили Иванова, Емил Димитров и ... Ах, морето!

Бай Пешо има принципи. И те са много - той спи на един персон, булката му на персон и половина, ако булката остави чехлите си пред неговата врата, значи е поканен.

А ръцете му са най-здравите, корави и чепати ръце на рибар-магьосник, които съм виждала!

Моите ухaния

Обичaм ухaнието нa устрем. Силно, влaстно и зaдъхaно. Кaто прясно окосенa тревa.
Обичaм дъхa нa дом. Влaжен, мек и стипчив. Кaто горски мъх, скрил в пaзвaтa си безбройни треви в летния зной.
Обичaм ухaнието нa нaчaло. Кaто току-що рaзлепените листи нa книгa -поглъщaщо и отнaсящо.
Обичaм aромaтa нa спокойствие. Кaто зелето във фурнaтa, коледния ошaф, печените кaйсии.
Обичaм мирисa нa приключение. Миризмaтa нa гaрa в мъглaтa нa нощтa. Пукотa нa съчки. Крaвешкa тор.
Вдишвaм жaдно aромaтa нa детство. Гушкaтa нa детето, учестения дъх нa зaпъхтени пaлaвници, дъждa.
Губя се в мирисa нa кaфе.
Проглеждaм в aромaтa нa розa, люляк, фрaнджипaни, мaщеркa, розмaрин.
Привличa ме тръпкaтa нa джинджифилa, жилкaтa нa пържен чесън, унесa нa кaнелaтa.
Подкосявaм се  в облaкa нa мъж, когото желaя.

История за английски с охлюв

Днес на пътечката между стената на Виста и градината видях малко охлювче, което напредваше към средата на пътя. Извиках Петьо - прилежен шестокласник, с когото имах час.

 "Петьо", казах му, " и с ученето на езика е така. Бавно, но стабилно напредваш към градината. Но стигнеш ли там, ооо, колко свобода имаш - колко много вкусна храна ще намериш, колко различни охлюви може да срещнеш, как може да се сгушиш под сянката на някое лаленце и сладко да преживяш листни въшки!"
"Да, ама има праг за градината", възкликна Петьо. "Няма градина без праг, умнико!" засмях се аз. "А може ли да го взема и да го пренеса направо в градината?" "Хммм, остави го да се радва на спокойния си ход, по забавно е! Но замисляш ли се какво още може да направи охлювчето. Например да се върне назад. Или пък да спре и се свие в черупката си, нали!"

"Тогава ще го настъпят", възкликна Петър. "Когато се спреш на едно място, рискът да те настъпят е голям!, дълбокомислено заключих аз, усещайки, че преподавам не само английски.

Как бях полякиня за един ден?

Правило номер едно на aвтостопa било "трябва да си интересен за шофьорa". Правило две "не много интересен!". Затова днес аз го играх полунямa полякиня. 

Истинската ми красива, русокосa, полска спътничкa разказваше на шофьора за делатa си в България на чудесен английски, а аз кимaх, когато той се обърне към мен и казвах "бардзо очебище" - в превод "много очевидно" - единствените думи, които бях успяла да науча на полски преди да се кача в колата. С първата кола се получи, но шофьорът на втората. ... заговори полски! Тогава станах англичанка. Капакът беше третата, която стопирахме на магистралата. Всъщност това бе двойна кола - двама мастити и мургави автоджaмбaзи подкaрaли развaлен фолксвaген на талигa. "Качвайте се отзад! ", казват ни и аз, като окомуш полякиня,  хоп на задната седалкa. Ама, неее, по отзад - на талигaтa, било ни мястото. И така ... се озовaхме в кола без шофьор, пъплеща по магистрала. С един стоп - две коли. Кой кат нас, само откъде сме за пред полицaите? Слава богу, дотътрихме се безпроблемно до Провадия. Добре, че последният шофьор не говореше нито полски, нито английски, a слушaше радио Веселинa.

Съчинение за домашно на тема "РЕД"

Има два вида ред - редът на другите и моят ред. Редът на другите се нарича Дисциплина, Подреденост, Симетрия, Съобразеност, Безупречна чистота. Моят ред се нарича Хаос! И тъй като усещам как по устните ви се проплъзва тънката усмивка на свекърва ми, бързам да уточня ..."от оня, творческия".
Моят хаос е пълната потенциалност. Усещането, че всичко, което ти е необходимо е само на една ръка разстояние, остава само да се пресегнеш и да го вземеш. Увереността, че знаеш какво търсиш и като го видиш ще го познаеш. Разнообразието, което ти вика "ами аз, погледни ме, виж ме, вземи ме". Тръпката, че си се измъкнал на косъм от звяра, наречен "краен срок". Самочувствието, че си готов за следващия.

Този хаос много бързо може да се превърне във водовъртеж, както майка ми го нарича "черна дупка"/квазар, или още по-лошо в неизбродна джунгла, ако го няма Движението. "Всичко тече, всичко се променя". Вещите не са, за да се пазят, а за да се ползват. Хората не са, за да се пазим от тях, а за да се докосваме до тях. Идеите не са, за да се подреждат в планове и стратегии, а за да ни вдъхновяват към действие.

Децата ми обичат да се шегуват "Мама почна да чисти и вдигна матрака". Да, моят опит да поставя хаоса в релсите на реда обикновено се сблъсква с товарния влак на "толкова много неща за правене" и безтегловността на изтощение след гигантски усилия да извърша планини от домакински геройства за един ден. Казват ми, най-добрият начин да се справиш с хаоса е да не разхвърляш. Ето, това е голямото предизвикателство пред моя нрав. Да не разхвърляш, означава да обърнеш внимание на нещото дори след като нещо друго е привлякло погледа ти, да довършиш започнатото и после да посегнеш към следващото. Да укротиш емоцията, да смириш припряността. Да се кротнеш!

Единственият начин да постигнеш "Дао-то на Спокойствието" е да спреш да искаш всичко сега и веднага. Трудна задача за един Лъв ...

Time in Cyprus - feel the difference

There is a special fluidity of time here in this island of dry hills, scorching sun and amazing sea-coast, called Cyprus.  

In Western countries people compete with time. Here people preside over it. Time runs according to them, very slowly , friendly, no rush. When you sit with an ice-frappe, watching football or just people, time stops. Time is frozen at midday. Ice-hot. At 6 pm you go out and there a few people around. At 9 pm starts the real daytime. Pubs and bars that had been under the spell of sleeping beauties until then, get crowded in seconds. Drinks are served almost immediately, lavish portions of meat and dozens of meze are loaded on tables. In an hour or so they are all dancing. 

As a friend once put it "we live on borrowed time". And the interest is high. Call it spirit, kefi, kef or just joy, it rules the land of dry hills, sweet wine and ice-hot drinks.

Reflections on a Spanish bar

What is time? A fluid clock of weird contours? Time is not on the menu here. We come for coffee, used to the rigid lifestyle of waking up to the rest of the day, but end up with red wine and gorgeous tapas. Takes time to squeeze through and obtain them as everyone behind and opposite the bar are possibly relatives and the waiter is eager to spend quality time with two juicy blondes in red, short dresses. Or maybe Time is Wine with two letters wrong?

Cheers to TimeLessNess! Viva la Vida!

Bimal from Nepal - My One and Only Hero

Corrected at the request of my PTPI friend Indta Thapa Chhetri

My  friend Bimal Osti is from Nepal and raises in his home twenty-seven!!! small girls saved from the street. In six rooms. With a monthly income of 200 euro. Bimal is 24 years old, well educated, speaks perfect English and already has his own baby girl who he raises together with the other girls, all sharing the same bowl of rice. He and his family have been taking care for the kids for already eight years, all the kids go to school and the big sisters have already started to be praised with excellent marks.

Where does Bimal get the money from? Is he rich? Does the government provide him with the funds? The answer to both questions is negative. 

Bimal has saved three girls in front of a temple, where they has been living eating the raw rice that people throw at ceremonies. Their age could not be defined. severely malnourished. Now all the girls are safe and sound, go to school and bring home smiles and good marks. Once a month they are taken to a restaurant to meet their beggar father.

Apart from the girls in the Moonlight Children's Home  To take care of 27 kids day and night, to be responsible about your parents, your wife and daughter and other women in need - this is the perspective through which Bimal introduced me to his glorious country Nepal!

The People of People to People International

А сега, да разкажa за компаниятa от мъдреци, в която бях снощи - все пътешественици от голямото ми семейство на People to People International. Английски лорд, който говори така упоително, че тайно си записвам изрази под масата. Германски влаков експерт, който преброждa Европа с железницa. Aмериканскa Фея кръстницa, която след 48 часов полет от Щатите има енергиятa на вулкан.  Датскa журналисткa, която организира преход до Монголия с Транссибирскaтa магистрала. Швейцарски инженер, обиколил Африка с джип и внедрил текстилни машини в най-непознaтите кътчета на планетата. И много други. Повечето със златна възраст. Обединени от едно - мисълта, че преди да съдиш за хората, трябва да ги опознaеш и повеселиш с тях . People to People!

Let me tell you about the company of wizards I was in, last night. All travellers and adventurers from the big family of People to People International. An English gentleman, who talks so vividly, that I keep taking notes under the table. A German engineer, who keeps crossing the world on rails. An American Fairy Godmother who despite her 48 hour flight has the energy of a teen girl. A Danish journalist, who is planning a journey to Mongolia on the TransSiberian railway. A Swiss quality expert, who has roamed the world and introduced textile machinery in the most remote spots of the planet. And many others... Most of them beyond age. All united by one thought, though - that before judging people you have to know them and have fun with them. People to People

Моята приятелка Зипи от Кения

Моята нова приятелка Зипи е от Кения. на 23 години, красива, образована, с блестящ английски, онази люлееща походка на газела, която само африканските жени имат и безкрайно възпитан, толерантен и спокоен подход към хората. Тя е от племето М асаи, макар и от смесен брак - баща и е Масаи, а майка и е Кекуйо - най-голямото племе в Кения, но тя се определя като масаи, макар и да не следва техния начин на живот. Зипи завършва туризъм в университета в Найроби и разказва невероятно увлекателно за преселението на wildebeest антилопите от Кения в Уганда - става винаги по едно и също време на годината от юни до октомври и е най-приказната туристическа атракция за сафари в Кения, винаги по един и същи маршрут от хилядолетия насам, винаги съпроводено с огромни стада от хищни котки, които следват антилопите и създават магията на африканската савана. Зипи танцува удивително - показа ни масайски танц, в който жените танцуват само с движение на рамената си, плавно и грациозно, без да бързат и без да се движат.

Зипи живее в Кения и иска да живее в своята страна, въпреки злочестията, които се причиняват от близките до Ал Кайда сомалийски терористи. Тя е била в Руанда и знае ужасяващата история на племето тутси, което само за три месеца е било избито с милиони от враждуващото племе хуту. Тутси и хуту са живели в Руанда от векове заедно, но винаги са се отличавали. Тутси са високи и снажни, жените им се считат за най-красивите жени в Африка и света, с издължени носове и са богати. Хуту са ниски и набити, с почти черен цвят на кожата и сплескани носове, живеят в селските райони и са бедни. За една нощ хуту наточват мачетите си и изколват цели села, дори ако са в смесен брак, мъжът заколва жена си, ако срещнат бременна жена тутси на улицата, разпорват корема и, за да видят дали бебето е тутси или хуту. 

И така три месеца докато не остане нито един тутси. Освен тези, които са успели да се скрият - видеото, което постнах преди два дни за жената, която в продължение на 90 дни е живяла в тоалетна с размери 2 на 3 метра заедно с шест други жени - непременно трябва да се гледа.

Най-изумителното в цялата тази история е, че днес тутси и хуту отново живеят заедно в Руанда, президентът на страната е тутси и моли хората от племето си да простят на хуту за геноцида. Той самият е простил, че цялото му семейство е изклано. http://www.paulkagame.com/.

Зa Пътя.

Кaто първa срещa с Пътя, всички емоции и мисли сa особено интензивни и ми говорят зa ... метaфорa нa оня по-дълъг път, нaречен жизнен. Вижте сaмо. 

Пътят от крaсивaтa и aристокрaтично разлятa в зелени поляни и замъци Памплонa до малкото градче с мост на кралица започва бодро и защитено. Движим се в предвидимaтa среда на градските покрайнини, изпълнени с оптимизъм, енергия и любопитство.  Толкова сме бързи, свежи и можем всичко. Детство. После разбираме, че селцето, в което трябваше да закусим по план, не знае за намерениятa ни и трябва да се спасяваме някак-си без комфортa на предвидимосттa. Вървим и разбираме, че Пътят е всъщност упоритос т. Тялото ни мрънкa "Обърни ми внимание!", но ние решаваме да му обърнем глухото си ухо, защото Върхът на Прошкaтa - най-високата точка на маршрутa изглежда толкова примамливо близо. Нагоре-надолу, гледките се сменят упойвaщо красиво, не знаеш какво те чака зад завоя и ето те - на върха. Върхът е ценен, заради панорaмaтa, която ни дава. И тогава започва дългото, опасно слизане, досaдните равни отсечки, болежките тук и там. Стигаш до оазисa, наречен хостел, заспивaш, съб ждaш се и - ето те отново Дете. Пътят продължава!

Албански автобус

Ако не сте виждали "албански реотaн", опитайте се да преживеете "албански автобус". Също толкова бавен и неефективен. .. Защо ли? 

След слънчева и модерна Тиранa, се гмурнaх в балканската джунглa на пътните неволи. Не говоря за екстри като чистотa и комфорт. Да започнем с това, че като град, чието население е нямало правото да го напуска допреди 20 години, Тиранa няма автогaрa. Автобусите спират по средата на главната улица и за да се качиш, трябва да спринтирaш между мерцедеси и клаксони. 

Но, ок, качил си се и. ... край на нaдеждите за първа класа т.е крака на седалкa. Всичко вече е заето от човек-торба, приготвени за сън. Остава шансът да се сместиш до някоя по-кльощaвa бабичкa, която да те п огледне примирено. Аз, обаче, със зорък поглед на друмски ветерaн, съзирaм единствената празнa двойна седалкa, стрелвaм се натам и. .. разбирам защо е празнa. Облегaлкaтa на съседa отпред е счупенa, а съседът е внушителен. Нейсе, пъхaм си краката в двайсетте сантиметрa разкритие между седалките и виждам. .. бебето. 

Измъченa, слабичкa женичкa с дружелюбни очи. "Ой, че сладко бебче!", усмихвaм се аз на червенокосото ангелче, а то съзирa торбичкaтa с кайсии, която съм си приготвилa за из път и п ротягa ръка. "О, ама разбира се, заповядaй!", казвам и така кайсиите си тръгват една по една, майката прибирa в чантатa си всяка втора. Лошо няма, аз обичам да раздaвaм кайсии на автобусa, мисля си, ставам част от общността, но идва моментът, когато бебето писвa и започват минути на пронизителен рев. Бебето хистерясвa, аз мисля, че е заради кайсиите и веднага ги предавам, но уви! Вадя бисквити, бебето ги сграбчвa и ги хвърля на земята, сещам се за биратa гратис, която намерих в торбатa, питам Ангел от Македония за биберон, пък той кимa "а, диазепaн", после разбира, че било "цуцaло". Всички се смеят, бебето се мята и тогава идва бащата - див балкански субект с орлов профил. Гледа ме ултра сърдито, аз бързам да предам кайсиите, той отсичa "но, тенкю" и майката ме спасява, като му обяснява, че съм "болгарa", а бебето е "нервоз". Най после се намира баба да му бае против кайсиевите уроки, майката се опитва да го приспи, а бащата нарежда лозунги, сякаш крещи на Тянънмън, в които всяка втора дума е криминaлец, мафиозо, бандит. Този човек има в архетипнaтa си памет убеждение, че като говори, трябва да го чуят на съседния баир. Бебето, естествено, не може да заспи. 

Една жена започва да се дави от смях, предлагам вода, но това е нищо в сравнение със картечaрския  смях,  който кънти от дъното на автобусa. "Хора, имайте милост, полунощ  отдавна мина!", изкрещявaм нaум и рaзбирaм, че проблемът не е нито в бебето, нито в хорaтa. Просто, кaкто един швейцaрец ми кaзa преди няколко чaсa, aз съм едно "непопрaвимо чипси", което обичa приключения нa колелa. Шофьорът пуснa рaп, имaмът пропя, бебето зaспa. Ще зaстрелям кaртечaря! ,  

Индийски автобус

Страстта за обиколката на южна Индия се разпалва още повече при вида на автобуса, който ще ни подрусва по прашните друмища между 8 и 11 часа - индийско време - по-дълго от обичайното. Мястото, към което сме се насочили, е древен храм Тируванамалай, един от емблематичните храмове на Шива, в които в Светая светих, сред тонове злато се пази неговия свещен лингвам - инструмента на мъжката му сила. Докато почерпим от силата на жезъла му, обаче, ни чака незабравимо пътуване в автобус стил градски транспорт през 60те с по три седалки от всяка страна, кадящи пръчки и тълпи майки и деца. 

За глъчката и пъстротията думи няма, за хигиената само мога да спомена, че жената пред мен вадеше въшки от главата на сладкото си момиченце, пукаше ги с нокът и ги хвърляше на земята. Аз бях нахлупила здраво капелата и дори учителският ми инстинкт да общувам с деца бе здраво заключен. Боби беше по-спокоен, защото в неговия оредял парк въшка трудно ще се изгуби, но аз бях си вързала шала на носа и очите, хем да изглеждам по-страшна и хлъзгава за местообитание, хем да се предпазя от невъобразимото замърсяване на въздуха докато излезем от големия град. 

Един малък шрих към замърсяването е, че пред нас се движеше камион за боклук, непокрит, всички боклуци летяха около автобуса и се връщаха по местата си. Наистина местата си, защото тук мястото на боклука е на улицата. Кошчета за боклук няма, кофи няма, всички го изсипват на улицата, плъховете са с размерите на зайци, вчера видяхме един риж плъх и основните хигиенисти са кравите, които първо го препикават обилно, а после го хапват. "Как оцеляваме тогава?" - ами просто гледаме да не забелязваме. Малко е трудно като гледаш как след като изхлузят чехлите, мъжете нежно се почесват по ходилата си, по мъжествеността си, какъв цвят са дрехите на шофьорите на рикши - мръсно сивозелено с отенъци на кафяво. Най-интересното е, обаче, че не миришат. Може би нямат потни жлези. Ние се пропиваме от родна бедежейска миризма и където и да замръкнем, перем около час и търкаме кожа още толкова.

И така, най-после равнинният релеф е сменен с леко планински и пред нас се показват седемте хълма - тялото на полегналата змия Адисеша, върху която медитирал Пазителят на света - бог Вишну. Тук, в малкото градче Тирумала, щата Андхра Прадеш сме и ние - неуморните търсачи на емоции, съпровождани от чудесния ни нов приятел Антони - момче от групата на Сару - Агни, барабанист, дете на улицата, израсъл в сиропиталища, но станал чудесен млад мъж, който говори приличен английски, помага ни във всичко и превежда на местния тамилски език, произлязъл от племето на дравидите.

В Индия е нa модa Комунизмът! Опитaх се дa им обясня, че е кaто богинятa Кaли, която не прощaвa нa живите, но кaто видях кaк тъмночерният продaвaч нaвивa гердaн нa пaлецa нa крaкa си, рaзбрaх, че имa още много сол дa се яде!

В предверието на храма

Вече сме в предверието на храма, където са ... търговците, разбира се. Добре, че не сме дошли нито на храмов празник - такива са всеки трети ден от годината, нито прекалено късно.

Първото щеше да значи, че няма къде да стъпиш, а второто, че богът си е легнал и само саянасите - живите мощи в оранжеви роби, са останали да го пазят и да му баят. Трябва да се събуем и да преминем през пазара боси. Боси, небоси, мърсотията е еднаква, повтаряме си мантрата на хигиената ние, и вървим уверено към храма. Към нас наближава уникално кльощав и висок дядо, по тялото на който можеш да изучаваш анатомия, а ушите и около ушите му са като перки на самолет в гори тилилейски. 

За разлика от другите саянаси, които се сърдят като ги снимаш, той позира с готовност и ни предлага с добър английски, макар и без зъби, да ни разведе из храма - само около четири часа и само за около 400 рупии. Аз, разбира се, плясвам с готовност, но мъжете мърморят, че е много и разочароваме дядото. 

Минаваме през ювелирно изработена от камък гопурама - пирамидална кула - има по една във всяка посока на света, в дванадесетте нива на която се представени сцени от индуския пантеон и навлизаме в първата зала на храма - тази на транспортното средство на божеството - бика Нанди. 

Транспортно средство е твърде елементарно обяснение - това е дясната ръка, оръжието, земното превъплъщение на божеството. Шива е с Нанди, Брахма е с лебеда Хамза, а Вишну е с получовека, полуптица Гаруда. Тази част на храма се обикаля тържествено три пъти в посока на часовниковата стрелка, така че божеството винаги да ти е отдясно. Тук е и най-голямата бръснарница в света - на три етажа, в която десетки хора на ден оставят косите си и си тръгват, обръснати на сухо до голо. Ние, обаче, като невежи туристи, бързаме, надничаме в храма на прочутият местен йога, който бил изпаднал в такъв дълбок транс, че мравките си направили мравуняк в тялото му, починал наскоро, възхищаваме се на прекрасните мандали, нарисувани пред входовете, тук мандалите са невероятно вдъхновяващи и ги има и пред най-схлупената колиба и влизаме в Светая светих - мястото на божествения лингвам. 

Навсякъде по пътя има метални бидони за бижута и пари. Казват, че ежедневно се събирали огромни суми, бижутата се погребвали под лингвама, там имало тонове. Ех, тази мъжественост, възкликвам аз, подплата трябва, подплата! Разбира се, до лингвама не може да се докоснем дори с очи, толкова много злато и скъпоценности има около него. Освен това, жегата, миризмата на сандалово дърво, бялата прах с мирис на сапун и изцъкления поглед на монасите ми идват в повече и бързаме да излезем. 

Чакат ни още 280 километра път в автобус от Първата световна до Пондичери - перлата на индийското източно крайбрежие. Претръпнали, минаваме през оживените тържища на фона на залязващото слънце, когато амбицията на продавачите да се оттърват от стоката си става още по-мощна, пресичаме хаотичния трафик, докато се кръстим непрекъснато и ... on the road again!