Едно нещо, ако не може да стане без китайци ..

.... става с много китайци.

Как майката на Джилу ще ме води на традиционен китайски доктор за кръвното?

1. Лелята на Джилу си купува апартамент в хотелски комплекс до фермата на баща и и всеки месец може да ползва безплатно за една нощ хотелска стая.

2. Джилу наема кола за транспорт от Гуанджоу до Хиджоу. Взема и съквартирантка за споделеност.

3. Таткото на Джилу наема тази стая и наема и още една за придружител.

4. Идват братът, снахата и бебето, за да оставят майката, която утре ще ме води на доктор. Да, но оставят и бебето, защото снахата работи.

6. Лелите готвят огромен обяд за родата. Идват всички роднини.

7. Отиваме в хотела и идва още една леля в хотелската стая и тя да гледа бебето през нощта.

8. Завеждат ме с мотор на вечеря при лелите.

9. Утре ще идва един чичо с колата да ни вземе и да ни води на доктор. Учителката на Джилу по английски от гимназията ще идва да превежда.

10. Колко още други неща са се случили, никога не ще проумея.

П. С Нищо ми няма на кръвното. Просто Джилу се притеснила, че като била в България съм и казала, че понякога е високо.

И после, на кой Бог да благодаря! Гледам кръглата Луна от балкона на хотелската стая и се усмихвам щастливо!

Three is a number you know ...

Ако има нещо по-задоволително от добре приготвено еспресо в тежка за събуждане сутрин, то е да разказваш за самолетни премеждия, след като вече си кацнал.

И аз така.

Вместо вече да съм кацнала в София, в момента съм локализирана в хотел някъде в прашната и побъркана от жега Доха и в полунощ довечера ще летя за ... Виена.

Как така?

Ами докато летеше с бясна скорост по пистата снощи, секунди преди да отлепи, огромният А380 наби рязко спирачки и едва не ти разби носовете. Стюардесите скочиха и дори и на най-потъналия в нощен Дзен китаец, му стана ясно, че нещо се е случило.

С гузна скорост самолетът си се прибра в началото на пистата и пилотът обясни, че имало проблем с двигателя. Бързо щели да го оправят и да излетим отново.

Как се оправя бързо самолетен двигател? И оправеният бързо двигател движи ли самолет? Тези нелеки мисли занимаваха тревожния ми мозък 5 часа, докато, залепени за седалките в претъпкания самолет, чакахме да излетим.

И тук започва колоритната част. До мен седеше тъмно оцветен в кафяво и обкичен със злато господин от Либерия, който никак даже не допринасяше за емоционалното ми равновесие, а напротив - сриваше го тотално. Залепнал в тясната седалка, огромният като в "Изкушението Шоушенк" негър трепереше и ме питаше "You scared? I scared. I very scared!" И с напевен южняшки акцент ми обясняваше, че досега два пъти щял да се разбие - един път в Хонг Конг и един път в Конго и това му било третия, а "Three is a number, you know!" Имал си гробница до къщата си в Либерия, там щели да го сложат.

И най-вдъхновяващото! Когато самолетът тръгна да излита за 2 път, много трудно набра височина и вярвайте ми, шумът на ремонтирания двигател бе като на Москвича на баща ми в ранна зимна сутрин. А съседът ми непрекъснато повтаряше мантрата "Don like this noise. This noise of old car not wanting yo start. Bad noise. No go!".

Аз му казах, че ако млъкне, ще му оплета разтягашо се герданче за късмет, оплетох му го, той се трогна и 2 часа стоя прав, за да мога да поспя на 2 седалки.

И така полет от 12 часа страх и изпуснат полет за София.

Вече съм добре дошла в Либерия! И в Доха засега! Ям пресни домати и кисело мляко като Прозак и се каня довечера да летя за Виена.

Пък, каквото двигателят покаже.

На Север в Търсене на Чудеса

Ако трябваше да направя филм за Машината на Времето, щях да го снимам в Букурещ.

С онези дупки - червеи, с които можеш да прескачаш от една епоха в друга, от един слой в друг, от едно време в друго.

От накитената гиздавост на буржоазията, в скованата тромавост на сталинизма.

От немарата на демокрацията, в грандиозната монументалност на комунизма.

От теслата на чаушесковата пролетарска архитектура в изяществото на Малкия Париж.

От красивото в зловещо грозното. От бетона в танца. От стандартното в нереалното.

Букурещ е град, в който червеите на времето дълбаят своите дупки и в тях се наместват хората. Закипява живот, лее се веселие, ражда се уют. Случват се хиляди неща едновременно, развиват се идеи, има движение.

Грамадите пък си стоят и дебнат. Остри бетонни ъгли се зверят на пищни и изящни дантели от камък, прозорчета като бункери надничат към палати, обвити с бръшлян. Тук там лъскави стоманенобетонни модерни обелиски пронизват небето, но кубетата на магично-красивите църкви сякаш ги гледат мъдро и ги питат закъде са се забързали толкова.

Бяхме нарекли двудневната си спонтанна екскурзия "Търсене на Чудеса".
Който търси, намира.

Намерихме огромен аристократичен апартамент в Арменската махала с роял в хола, и петминутен коридор докато се стигне до кухнята. Излязохме от зданието и онемяхме - оказа се, че точно в този квартал, на съседната улица била квартирата на Левски.

Тръгнахме към Стария град и намерихме уникално фотостудио от началото на миналия век. Потънахме в очарованието на старите снимки, объркахме посоката, попаднахме на задънена уличка и хоп - открихме огромна и величествена фасада на някогашната стокова борса, приютила антиквари и художници, хиляди бижута и картини.

Кривнахме в друга уличка и попаднахме на явно най-славната бирария в цяла Румъния. Надникнахме зад запотените стъкла и всичките ни сетива ни повлякоха към уюта на ниските тавани и малките масички, сочната полента и жарките меса и многото, много червено вино.

А само на следващия ъгъл пък бе една от най-красивите, уютни и спотаени във вълшебно могъшество църкви, която съм виждала в живота си. Заключена до преди минута, вратата се отвори пред нас и ни подкани в лоното на една друга, по-усмихната и по-топла вяра.

На сутринта пък отместих поглед от гигантската грамада от 1000 и повече стаи и площ колкото десетки футболни игрища, за да се насладя на цветовете на есента, и я виж - четирилистна детелинка.

Най-голямата магия бе в малките улички на Еврейския квартал. Осиротели, изящни къщи се разпадаха под неуморната мощ на времето, но дори в старостта величието на сводовете, на каменните резби и великолепните прозорци сякаш звучеше като орган в симфонията от звуци на ежедневието. И ето - появи се и великолепният финал - Синагогата, обляна от слънчеви лъчи.

Букурещ е като история с неочакван край. Никога не знаеш къде ще те отведе Червеевата дупка, в която си пъхнал носа си от любопитство. Едно обаче е сигурно - ще ти е безкрайно интересно!

Да обикнеш Франкенщайн

Виждам надигащатата се вълна на обществен ропот. В дните около Хелоуин полемиката е нажежена до бяло и мнозина чувстват синовен дълг към ценности и традиции да се вълнуват публично, да бранят бащино огнище, да подпишат петици и да роят постове.

Не ми се спори за това. Спорих преди години. Сега просто разказвам истории, пея песни, играя игри и се забавлявам с деца. И не мога да се наситя на блясъка в очите им, на отворените им уста, на наостреното внимание за всеки детайл.

Днес разказвах за Франкенщайн. Разказах на много групи една и съща история, но с различен набор от думи. И след всяка от тях потъвах в океана на детската мъдрост и съпричастие.

Повечето хора знаят част от историята - за отвратителното чудовище, създадено от самовлюбения доктор. Мери Шели, обаче, не е искала да стигне дотук.

Чудовището Франкенщайн е било осъдено да живее живот в самота, заради ужасната си вънщност, да няма шанс за създаде семейство, да бъде слуга на господар и роб на зловещия си вид. Само един сляп овчар го е приел да живее около него и е проявил спокойствие и привързаност, докато зловещият мъж е търсел човешка близост и топлота, а в замяна предлагал грижи. Добротата му била горчиво наказана, когато се втурнал да спаси давещата се дъщеря на овчаря. Видяли го селяните, развилняли се, че е страховит и грозен и го обвинили, че иска да я отвлече. Пребили го и го захвърлили като куче.

Историята остава с отворен край, когато чудовището моли създателя си да го унищожи, защото не му е съдено да намери любов в този свят. Мери Шели го прокужда на самотен айсберг далеч от студения света на хората, в затвора на собственото си безсмъртие.

Как  усещат тези теми децата? Това е една огромна морална драма с много гледни точки. Дали докторът е единствено виновен? Ако да, защо? Каква вина носи чудовището? Имали ли са друг начин да постъпят селяните? А овчарят - дали би обикнал чудовището, ако не беше сляп? Не е ли могло момичето да го спаси? Трябвало ли е докторът да отговори на молбата му и да му създаде жена?

Да, говорим за това на английски. С една от много напредналите групи направихме съдебен процес с адвокати на защитата, свидетели, прокурор, съдия и необходимата правна лексика. С по-малките хлапета пишем история на българо-английски, която постоянно ще обновяваме, докато стане изцяло на английски. С други пък пишем истории през гледната точка на героите - вече само на чуждия език, разбира се

Ето защо не искам да робувам на стереотипи и да затварям вратата на Хелоуин, заради фасадата от зловещи образи, плашещи форумното родителство. За мен зловещото е част от живота, то е тъмната страна,в която се заражда светлината, то е вулканът от детско въображение и огромен фонтан от идеи за споделяне.

Хелоуин не е това, което е! 

Бабата на Джилу

Бабата на Джилу е на 90 години. И не може да готви. Защо? Защото никога не е готвила.

Но как така?

В Китай, където дори и закуската минава през тигана, където всичко, което мърда се яде, където ястията се приготвят за минути и оставят спомен за години.

Защо да не готви?

Защото винаги е имало кой да готви за нея. И това е бил - съпругът и. Нейният ратай.

Не, това не е ултрафеминистка история. Това е една любовна драма в стил Къщата на Духовете на Исабел Алиенде.

Действието се развива преди деня, който променя Китай завинаги. Променя и съдбите на двама млади. Денят на Възхода на Председателя Мао.

Бабата на Джилу е единствената дъщеря на богат земевладелец. За Поднебесната империя дъщерите нямат значение. Синовете продължават рода. Имената на мъжете се изписват с калем на плочици, които обожестяват предшествениците в храмовете. С края на мъжките имена идва и краят на небесната закрила. За този мъж краят идва три пъти.

Първият път. Когато разбира, че никога няма да има мъжки наследник.
Вторият - когато красивият, работлив и напорист ратай избягва с красивата му дъщеря.
Третият - когато червените селяни превземат неговия свят и го разстрелват като враг на народа.

Имал е малкото щастие да не види и четвъртия. Зетят му, когото успява да се смири и признае преди сгромолясването на червеното небе върху стария свят, става партиен секретар.

А бабата на Джилу? Нима така успява да избегне злочестата участ на богатия си баща?

Нищо подобно. Малката, крехка, красива булка на партийния секретар е Наказана. Не от него, а от другарите му. Всеки ден в продължение на една година тя трябва да носи дървена табела на шията си "Аз съм враг на народа!", да търпи слюнката и ругатните на синедрешковците, да преглъща обидите. И да работи на смени по 12 часа във фабрика в следващите 50 години от живота си.

А вечер, когато се завърне в къщи, съпругът и да и измие краката и да и среше косата, да и поднесе вкусната купичка с ориз, която е приготвил за нея и да се опита да я утеши. Да я погледне с обожанието, с което я е видял за първи път в двора на баща и и да и даде силите ... да изтърпи това, което трябва да бъде изтърпяно.

Така е устроено времето в Китай. Никой не може да възроптае срещу теглото, което трябва да изтърпи. Единственото, което му остава е да потъне в кадифето на нечие сърце, зад затворената врата и прозорци на дома си, в света си от непостигнати идеали и копнеж по човешка топлота.

Сега съпругът и вече е на небето. Но тя никога не е сготвила и една купичка с ориз. Защото това е било Негов Дълг към Нея.

Лелите и Аюрведа

Да, дойдоха още няколко лели, една от тях беше особено грандиозна – много по-висока и набита от останалите, гледаше страшно и не се усмихваше. После разбрах, че тя е главната магьосница, защото може да говори с духовете на починалите роднини. Лелите не седнаха да чакат, а влязоха право в кухнята и както са си с лъскавите сарита, седнаха на земята и започнаха да белят  и мачкат чесън, да кълцат лук и стържат кокос, да мият кофи и тенджери и непрекъснато да си бърборят, кикотят, шегуват, подвикват и помагат.

Осъзнах колко много ми липсва това женско присъствие в живота. Жените, които си помагат в кухнята, които си споделят радости и горести, които си дават съвети или просто се изслушват. Нашето общество, в което жените се самоизмерват чрез постиженията си извън дома, е загубило завинаги това задружие. Не мога да твърдя, че едното е по-добро от другото, мога само да кажа, че индийското кухненско ядро на взаимност беше истински лечебно за мен. Да не говоря за количеството изумително вкусна храна, която се произведе.

В семейството на Сару в хладилника се държат само … гирляндите с жасминови пъпки за боговете. Всичко друго се купува, готви и изяжда на момента. Суха храна няма, полуготова храна няма, дори закуската отнема повече от половин час за приготвяне на вкусна уппума с кокосово чътни. Това традиционно общество не приема идеята, че може да пропуснеш ядене, че ще хапнеш на крак или че останеш на едно кафе.

И така, в олелията на този четвъртък дойде време за един от най-важните моменти в подготовката, идването на майката на булката в дома на младоженеца с цел да се уточнят последни детайли около церемонията.

Дойдоха хората – две хубави и усмихнати момичета и майка им, седнаха на земята и извадиха даровете. Сарита, обувки, дрехи, но най-вече злато. Моментът бе много специален за мен, която нищо не разбирах, на виждах степените на старшинство в ритуалността. Това, естествено, беше само началото на голямата ритуалност, която щеше да се развихри от следващия ден. Всяка стъпка от нея щеше да бъде планирана по божествения календар, в който ясно се посочваха часовете, благоприятни за дейности и часовете, в които не бива да се върши нищо.

Аааа, затова тук времето спира сякаш изведнъж и гостите, които трябваше да дойдат в девет, ще дойдат в един, мисля си аз. Да, защото часовете между десет и дванадесет не са благоприятни за гостуване, а само за готвене, обясняват ми лелите на английския от 20-думи,който така обичам да тълкувам.

Посветих всичките си сетива на химията на Аюрведа - упойващите аромати на джинджифил и чесън, на синап и кимион, на куркума и къри, на десетки видове дал, расам, упума, чътни и какво ли още не, което заедно с двадесетте лели приготвяхме в кухнята от десет квадрата.

Четвъртъкът се изтърколи, суетня нямаше, нерви нямаше, времето стигаше за всичко, а моят западен мозък все още не можеше да проумее кой я организира тази сватба и най-вече, как ще се изхранят, поберат и забавляват тези 2500 гости.

Индийски шопинг. Екстремна терапия за кандидат- сватбари

Вторникът минава, остават три дни до сватбата, а аз се чудя и се мая какво ще става. Лелите в къщата се увеличават с геометрична прогресия. В сряда сутринта има още пет нови. Пристигнали с нощните автобуси от шестстотин километра, те влизат направо в кухнята и започват да режат лук, мачкат чесън и мият чинии. 

Днес май ще се пазарува. Ооо, и ще срещна булката в града, разбирам. Хубаво, приготвила съм и десетина въпроси за интервю за работа, шегувам се аз на английски с речник от 20 думи, без спомагателни глаголи и с много клатене на глава. Клатенето на глава в Индия е основният ice-breaker след широко лъсналите бели зъби на черен фон. То значи „Я стане, я не стане”, но спокойно, всичко е под контрол, нали си клатим главите в такт. Излизаме, натоварваме се на рикша, три заоблени дами и  Кауселия отгоре ни, минаваме на милиметри покрай задниците на крави, автобуси, носовете на засилени коли и мотоциклети и ето ни – в града да пазаруваме гривни.

Идват две усмихнати, хубави момичета и Кауселия гордо ги представя Гаури мами, Гаури мами систър. Добре де, аз съм виждала булката Гаури на снимка, това момиче е досущ като нея, ама това пък да е майка и? Тази жена на колко години е раждала? После разбирам, че това е самата Гаури, защото мами било женското на мама,  което пък било чичо. Да, но моментът на началната прегръдка вече е изпуснат и аз се опитвам на наваксам с широка усмивка и активно клатене на глава.

Няма проблем. Булката вече се е вторачила в стените от гривни и джунджурии, които пъргавите продавачи засипват отгоре ни. Трудно можете да си представите магазин за гривни, в който от пода до тавана има …. гривни, нали? Ами да. И аз. Но това е положението. На всяка ръка трябва да има поне по двадесеттина, за всяко сари трябва отделен комплект, matching colour, green colour ,,, colour. За имитациите на злато да не говорим – те са буквално тонове. За биндитата, шнолите за коса, лепенките, обиците за нос, иглите за сари, те са в огромни панери.

Моето главоболие взема връх над суетата и решавам да се отдръпна за малко, но жените ме придърпват и насърчително ме убеждават да си избера гривни, обици и какво ли още не. Обици, не, дупки не, опитвам се да обясня аз, а те ме гледат смаяно, как така жена без обици, продавачът се качва на втория етаж и носи огромен кашон с клипси. Добре, това може, ама обица на носа, не. Разгеле, размина ми се. Затова пък трябваше да си избера няколко дузини гривни, защото сарито ми щеше да е зелено, което значи  green colour bangles, matching colour very good, super! Golden colour, beautiful!

Следващата шопинг дестинация бе луксозен магазин за облекло, в който майката на младоженеца трябваше да купи дрехи за всички мъжки роднини от семейството на булката, а сестрата на булката, да избере принцов костюм на младоженеца за една от церемониите. Е това отне три часа. Аз за десетина минути напазарувах две ризки за Боби и останалото беше чакане.

 Индийските търговци имат някакво особено отношение към чакащите роднини. Те са нещо като невидим бивак в магазина, сядат си на столчета, чакат си, от време на време си вадят по някоя тенджерка с манджа, хапват си, бъбрят си на висок глас, обсъждат изборите на купувачите, опитват се да се пазарят с продавача, цъкат, клатят глава и поръчват следващата купчина дрехи за разглеждане. Ако това се беше случило в наш магазин, нацупената продавачка би ни изгонила след десетата минута, би правила отегчени физиономии на втората разгърната риза и би блъснала вратата след нас. А тук не. И най-интересното е, че непрекъснато прииждат нови роднини, наместват се и те, влиза някой разносвач на кафе и времето спира.

Аз време имам, нашепвам си мантрата на забързания човек  аз и разбирам, че трябва да приготвя всичките си сетива в бойна готовност, защото отиваме не къде да е, а на централния пазар да избираме сарита за 60 роднини, зеленчуци за 50 гости и може би стотици други неща, които не са ми понятни.

Представете си как се стига до централния пазар в най-натовареното време на деня в рикша. И ice-bucket challenge да бяха изсипали отгоре ми след като стигнахме, минавайки на милиметри покрай задниците на крави, носовете на мотоциклети и ауспусите на камиони, нямаше да ми мигне окото. Пазарът в този многомилионен индийски град е толкова побъркващо шумен, многолюден и богат на разложение, че моето набито  азиатско око се облещи, а умението ми да оцелявам в индийски хаос бе подложено на тежко изпитание. Най-стресиращото от всичко бе, че мехурът ми настояваше за освобождение.  И това нямаше как да стане в тоалетната на пазара. В десетия кръг на ада да ме бяха пратили, щях да си свиркам, но не и там.

Ей, намерихме му начина. Примолихме се в един дюкян да ни услужат с условия за облекчаване в задния им двор. За компенсация си купих чантичка. И сега, като казвам дюкян, да не си мислите, че това е нещо подобно на наш магазин, на турски или арабски магазин или нещо още по-екзотично.  Това е тесен коридор на пода на който са постлани дюшеци, върху тях рогозки, през деня клиентите си събуват джапанките и седят там, потънали в купчини от платове, през  нощта собствениците спят, а през цялото останало време ядат, крещят или се веселят. Е така, в такива места трябваше да прекараме следващите шест часа и да изберем не 60,  а само четири сарита, защото пазарлъкът явно не беше в успешна астрологична прогноза този ден.

Вече почти се беше стъмнило и хайде, с всичките торби тепърва щяхме да купуваме зеленчуци. Четири жени, от които едната бременна, другата с операция и третата възрастна  с шест торби, тепърва ще купуват зеленчуци. Какво ли ме чака, мислех си аз, докато тътрех две тежки от пазаруване чанти. Да взема да пробвам да си ги сложа на главата като местните жени ли? Идеално решение, тъкмо заваля.

Как се купуват зеленчуци на тъмно и в дъжд, как се пазари рикша, как се натоварваме в нея с всичкия багаж, как стигаме до вкъщи, това е нещо като Боливудска хорър-комедия. Ще кажа само, че по едно време една крава беше загризала кориандъра в едната от торбите. И това на кръстовище. Явно в този трафик, кравешкият нюх е върховно умение за оцеляване.

Е, не сме изпълнили плана, мислех си аз, докато се опитвах да се наместя на леглото, заето вече от две лели без да подозирам, че на другия ден всичко купено ще бъде вече изядено, ще пазаруваме зеленчуци ама този път от близкия пазар отново и ще почнат да пристигат роднините.

Епичната индийска сватба - част първа с епични подробности

Венчалната халка в Индия не се поставя на ръката, а на вторите пръсти на двата крака.

Знаете ли защо? Разбира се, че е свързана с меридиан, който отива право в сърцето, биха казали посветените в холистичните теории. Или пък енергизира определена точка. Или пък е по-колоритно украшение.

Обяснението, което получих от индийските жени е друго. Когато жената сведе поглед надолу, да помни, че е взета. Да преклони глава пред мъжа си и да знае, че е негова до гроб. Да сведе свенливо поглед към земята, ако някой я загледа, и да си припомни на кого принадлежи.

Така започва голямата история за индийската сватба, която аз преживях, но тепърва предстои да се опитам да проумея.

Да започнем с това, че гостите бяха 2 500, сватбата продължи седем дни, а изборът на булката бе направен от майката на младоженеца. Виждам високо вдигнатите палци на противниците на церемониите, наострените уши на любителите на „Малката булка” и ококорените очи на майките, които тепърва ще трябва да женят децата си. Както каза една приятелка „Аз от две седмици не спя от притеснение, че още не съм организирала градинското парти за 22 те гости на дъщеря ми, а за 2 500 трябваше сън да не спя с години”. Тези хора как спят?

Ами спят си, хората. По пет, шест в креват и с дрехите, по двадесетина на земята на рогозки, на светло, на тъмно, на шумно, на тъпан, на зурли, спят си. Единствената, която не спи съм аз.

Не защото ще организирам сватбата или защото имам още три лели в кревата си и пет на пода, а защото умът ми не може да организира в директории хилядите неща, които минават през очите ми през деня.

Разбира се, аз съм в Индия, на сватбата на моя духовен индийски син, Саравана, само за десет дни и съм пропуснала годежа и единият месец церемониалност около него. Пропуснала съм и щателната проверка на астрологичните карти на булката и младоженеца, внимателното планиране по ден и час на благоприятните дни, и може би десетките пуджи около това предстоящо събитие.  Сега съм в навечерието на сватбата, вторник е, в къщата е тихо и спокойно, хората си лежат и хапват на земята, готвят непрестанно, но и всичко се изяжда на мига, вадят сарита, гиздят ме с тях, слагат ми великолепни златисти гривни на ръцете и украшения на главата и се смеят ли, смеят.

Аз съм малко на хикс. Няма кого да попитам стотиците въпроси в европейската ми глава. Какъв е планът? Къде ще е сватбата? В ресторант ли, в кой ресторант, в хотел ли ще спят гостите, в кой хотел, какви дрехи ще ми трябват … Никой не може да ми отговори, защото младоженецът търчи с мотор из целия град да раздаде още 1000 покани на гостите, а единствената, която знае 20 думи  на английски в къщата е Кауселия – млада жена, която аз наричам BOSS, защото с тези 20 думи прави по 200 заповедни изречения. Toni, eat! Toni, vegetables cut! Toni, silent, mummy phone speaking!

И преди да получа отговор на хилядите си бъгнати въпроси, трябва да се опитам да разбера, кой кой е в къщата, защото тук всички са big mummy, small mummy, sister, brother, small sister …. Единственият ясен е 92 годишния дядо на Сару – сух като клон, но и също толкова жилав. Вижда само с едното око, ходи с проходилка, загърнат е в чисто бяло лунги, но сам си хапва и се обслужва и явно всички поучава, защото добавя по две изречения на всяка женска словесна престрелка.Говорят си на тамилски и вярвайте ми, наистина непрекъснато се смеят. 

Make or Break - преглътнати индийски неволи

Това е от онези истории, които се разказват след щастливия край.

Индия има едно особено качество. Нарича се Make or Break. Ако издържиш, те допуска по-навътре. Ако не - те отказва завинаги.

Преди две години, нашето изпитание с Боби бе хаосът по пътищата. Усещането, че вкеки миг малкото, съдрано моторче, в чиято кабинка си, ще бъде премазано от камикадзе автобус от Първата световна, от прозорците и от покрива на който висят хиляди двукраки. Или пък че ще умреш от задушаване от кълбата дим и мърсотия, които камионът отпред щедро бълва в лицето ти. Или пък че ще потънеш с бясна скорост, в червата на протяжно пресичащата крава. Или пък, че нощният автобус ще разбие костите, бъбреците и всяка частица рационалност, останала в европейската ти глава.

Е, този тест го издържах със среден, но го минах. За теста с купищата разлагащи се неща по улиците се правя, че ме няма. Вярвам във Великата всеочистваща сила на Майка Индия. И вярвайте ми, няма мухи. Комарите - след Китай вече не ми мига окото.

Но снощният тест. Е там май се опитаха да ме скъсат.

Както знаете, на епичната сватба, която ще се развихри днес, се очакват 2 500 гости. Десет процента от които, ще трябва да рреминат през дома на Сару. Два процента от които, през моето легло.

Вече разказах за 21та лели, които готвят. Е, смятайте, че на всяка и дойдоха снахите, зетьовете и внучетата. Снощи уравнението бе - две лели с мен на спалнята, четири долу на пода и един братчед за бодигард.

Спокойно, ще ги евакуирам, мислех си аз, като предчувствах гръмогласната сила на запушения ми нос. Да, ама не. Дойдоха още две лели. Едната се мушна на спалнята, а другата - на пода.

И аз взех, че се разболях. Пипнах вируса на младоженеца и вдигнах температура.

Треска в легло с лели. С тъпаните на Ганеша под балкона. С десетките внучета, които влизат, светват лампата и почват да си бърборят на висок глас с бабите си.

Разгеле, съмна се е извадих натежалата си глава изпод одеалото. Ще ме бъде ли днес? На сватбата баш. Да не тревожа младоженеца. Само до мен му е.

С мен моментално рипнаха и лелите. Да ме церят. Донесоха парната лампа. Дойдоха внучетата насядаха около мен, лелите на леглото и едно момиченце ми даде някакво желатиново хапче.

Аз, по принцип, вярвам, че индийските болести се церят с индийски лекарства. И най-послушно глътнах хапчето. Витамин някакъв, явно.

И като ахнаха лелите! Като зяпнаха децата! Оказа се, че съм глътнала евкалиптовата капсула за парната лампа.

О, този филм вече сме го играли, знаят всички за моята "зърнена диета" - нещо като синдром на едногодишно, да гълтам всичко, което зърна.

Отровно ли е? Ами да, разбира се, заявява Гугъл. Стана тя каквато стана, блещят се лицата на лелите.

Беж, към банята да повръщаш. Лелите и те с мен в банята, всички си пъхат пръст в гърлото да ми покажат как. Да, ама не мога.

И сега, какво? Вместо сари, болничен чаршаф в индийска болница ли ме чака?

Айде, младоженецът, горкият, яхва мотора и води хахавата си бяла майка в болницата. Докторът още не бил излязъл от банята. Той там си живее. Хахавата бяла майка звучно изпуска евкалиптови пари от хранопровода си.

Идва докторът, вижда хапчетата и прихва да се смее. Недейте да пиете понече от тях, казва той на сносен английски.

Ок. Ще доживея да видя индийския си син оженен, въздъхвам евкалиптово аз.

И по спешност съм евакуирана да се наспя в хотелска стая.

Потъвам в евкалиптов сън, и на вратата се звъни. Mam, is the room ok mam?- черничко момченце държи голям тефтер въпросник.

Спя, бе хора! Трясвам вратата под носа му, унасям се отново в парите на хранопровода си и пак се звъни. Mam, clean the room ok, mam?

Ще те погна с тази метла дето си ми я донесъл, измърморвам заплашително аз и ... пак заспивам, твърдо решена да не отварям в следващите 6 часа.

Пак се звъни... Грабвам телефона и почвам да изливам индийската си неволя.

Денят, в който изядох 38 нови неща

И не мислете, че не можех да ям повече. Очакваха ме още шест вида супички за вечеря.

Китайската храна има свойството да се намества някак гъвкаво по всички части на стомаха ти и да не остава в килера от тлъстинки, а бързо и плавно да освободи място за нова храна.

Ако съм открила едно нещо сигурно в Китай досега, то е, че винаги има закуска, обяд и вечеря.

Независимо къде е - в банка или на строеж, на полето или в магазина, китаецът закусва, обядва и вечеря топла, сготвена храна. Супата е нещо като чай, като ти се изпразни купичката, непременно ти наливат още бульонче, нудълса е основата, а какво плува около и над нудълса, никой не може да каже. И ако преди китайците са яли основно ориз, сега те ядат всичко друго с ориз - в едно ястие има поне три различни вида месо.

Та като казахме за месото, да се върнем на деня, в който хапнах всякакво месо.

Отивахме към фермата на бащата на Джилу. Водихме в багажника едно кученце. Малко, сладичко, беличко, не лае. Кученцата в Китай не лаят. Може би защото не искат да се набиват на очи.

Е, не да го ядем, спокойно. Това точно нямаше да го ядат. Защото било на една приятелка, пък тя била бременна, пък трябвало да махнат кучето. Бащата на Джилу обещал тържествено, че няма да го готви. Аз също тържествено обещах преди за първи път кракът ми да стъпи в Империята на Уникалните Готвачи, че всичко друго може да ям, но котка и куче няма. Но, за плъх нищо не бях обещала.

Още докато беше в България малката китайка ми беше разказвала, че баща и готвел някакви плъхчета, много вкусни. Оризови плъхчета били, нещо като жабки, месото им било като пилешко. Ами ок, жаба съм яла, змия съм яла, пчели и скакалци съм яла, да взема да опитам и плъхче, казвам. Ама наистина ли искаш? Амии, даа, защо не ...

Влизаме във фермата, кученцето с надпис "Не ме яжте моля" си намира местенце до друго другарче, което явно няма такива протекции и аз виждам майката на Джилу с един голям нож да разфасова нещо от което стърчи дълга, ама много дълга опашка. Оооо, нееее, това котка ли е, изстенвам аз, но Джилу казва, спокойно, това е плъхът. Кааакво, той нали беше плъхче. Това какво за бога е? Ами иди да ги видиш ей там, смее се майката.

Отивам и виждам купчина нутрии. Скупчили се едно върху друго душичките, знаят какво ги чака. Да ме прощават всички вегани и месовтрещени мои приятели, но ако ми домъчнееше за нутрийките, защо да ми домъчнява и за пиленцата и за всички други сладки някога същества, които държим във фризерите си. И така, затварям си очите за скрупули и казвам, поръчала съм го, трябва да го ям.

Всъщност месото има вкус на патешко. Силно, червено месо, запържено с обилен джинджифил да скрие всякакъв възможен аромат. Хапнах. И от опашката хапнах.

Кои бяха другите 37 неща ли? Ами поне шест вида различни плодове, на нито един от които не знам и няма да науча името, защото са непреводими. Таткото си ги гледа. Поне десет вида различни зеленчуци - непознаваеми, само по цвят може да ги оприличиш я на спанак, ама се оказва, че е листа от тиква, я на картоф, ама се оказва, че е корен на дърво, я на патладжан, ама се оказва, че е някакъв пъпчив роднина, който расте по дърветата, но не е плод. И после - поне десет вида различно тофу. Тази работа с тофуто е вече съвсем извънземна - виждаш нещо като хартия, пък то се оказва, че било тофу, някакви хора дъвчат нещо като катран, пък се оказва, че било тофу, я кисело млекце, не това е тофу.

За да допълня списъка, включвам и видовете чай, с които непрекъснато поливаме всяко ядене.

И така, това беше обядът. Всичко, без куче.

Сметката с 38 беше преди вечерята. Вечерята вече е друга сметка.

И истината е, че от ядене в Китай не се пълнее. Само умствено.

Камино - Дулсинея и шивачницата за ходила

Ден четвърти

Ето ни вече в Имението с мулетата – Мантила де лас Мулас. Никой и да не си помисля, че наистина става дума за мулета, а не за едни луди със самари, които никога не свършват, вървят винаги само в една посока, изпреварват се и пак се настигат, винаги се усмихват един на друг и си казват Буен Камино! 

Ние вече сме едни от тях, започнахме да опознаваме хората, с които се настигаме в албергите – вече свикнахме със загорелия грамаден германец, който прилича на викинг с кървясал поглед, гълта бира след бира, върви като тиранозавър и носи като слон, или с бабата и дядото испански хипита – бабата с прекрасна дълга, права, бяла коса, дядото – с дълъг мустак, къдрава коса и шавлив поглед , с няколкото рижави маратонски бегачи, с елегантните, побелели французи и претенциозните английски дами, които в най-големия пек се припичат като гущерици на площада. 

В този ден сме в един затворен двор на голяма хасиенда, „хижарката” и дъщеря и прегръщат всички сякаш са им стари познати, а ги виждат естествено за първи и последен път. По средата на двора има нещо като хирургическо столче, на което дядовците си вдигат ходилата, а хижарката, да я наречем Дулсинея, им пука мехурите, маже ги с някаква вълшебна мас и любовно им слага лепенки. През това всички ние си пием бирата, кафето, виното и какво ли не, от време на време от публиката се чува едно Ауу, Йък и всеки се надпреварва да носи мехлеми и да си ги предлагат един на друг. Слава Богу, нашите крака все още са в отлично състояние – нито един мехур, милите ми червени вседеходки, толкова си ги обичкам , те всъщност вече са бели. Всички побеляваме от праха по пътя. Е,  повечето пилигрими са трайно побелели, но то не е от праха.

Отвъд селото е заспало – днес е неделя и е грехода да се работи, няма нищо по-заспало в света от испанко село в сиеста в неделя. Ооо, ами сега, Дулсинея взе един трион, а дъщеря и- сопа и започнаха да ни обикалят един по един, оглеждайки крайниците ни. Аз, страхувайки се, че моите са идеални за хамон, се успокоявам, че тлъстинките ще се постопят и в Сантяго ще остане само месце.

За пътя днес – ами беше дълъг и равен – лудите пилигрими тръгнаха в четири часа просреднощ, а ние като малко-по-малко-луди - в седем, с това темпо до Сантяго може да спрем да си лягаме. По средата на маршрута стигнахме до едно каубойско селце със странното име Религеоз – може би религията е виното, защото всяка къща бе изба – землянка с няколко комина. 

По средата на селото бе цъфнал уестърн бар – най-пъстрият, който бях виждала в краткия си ийстърн живот – сламена къща, направено от глина, отвън боядисана в турско синьо, с две грамадни очи, а отвътре облепена с вестници, всеки милиметър от която, включително и таванът е изписан от пилигрими. Когато човек стъпва на такива места, осъзнава, че хората са като палноводна река, която никога не свършва, оставя наноси по бреговете си, носи златна жила за обитателите на коритото си и освежава, обновява, съживява!

И последно, но не и по значение, днес имаме 22 години от сватбата – типично в наш стил – на път, по хипарски, с бутилка вино от супермаркета, но и с най-вкусната хижарска супа с русенско, щедра салата с много маслини и онова негласно разбирателство, което ние с Гошито си знаем. Нали той е най-добрият мъж по света, под Млечния път и над него. Гошито се просълзи камо му прочетох писанието, сега пък аз се просълзих, значи е време за … вино!

Да не забравим да споделим, че вече сме екипирани не като пилигрими, а като „пилигроми”, защото пилиг идва от мидите, с които сме се закичили, а роми от всичко останало.

Камино Начало

Започвам разказа за нашето ПилиТониБобиГримо от Бурго да Ранеро – малко селце по Камино, в което къщите са направени от изпечена оранжева земя, небето и капаците на прозорците са синьо-зелени, а хората – ведни и усмихнати. 

Нашият малък алберг е като дядовата ръкавичка във Вавилон – побрала хора от много народи, езици и краища на света. Обединяват ги доста сходни неща – всички са усмихнати и си казват Ола!  Буен Камино!, стъпват като в паници, след като току що са свалили тежките туристически обувки и нахлузили сандалите, лицата им са обгорели и всички носят огромни бели миди с червен кръст. Повечето са са побелели коси, вървят сами или по двойки, по пътя ни задминават баби, които стъпват бодно и отривисто като офицери, докато ние, естествено сме с най-големите раници. 

Балканската ни суета ни е повелила да понесем цял гардероб, цяла торба с лекарства и пет, шест консерви Русенско и китайски макарони. Боби е достатъчно мил да ми носи втория чифт обувки и сандали, още в първия град – Леон, ще изпратим колет с блузи, рокли и поли до Сантяго и ще се снижим до две тениски,  панталон и шорти,  риза с дълъг ракав,  яке и  суичър, както правят патилите и опитни туристи. Истината е, че тук дори може и да се облечеш по пътя тъй като хората оставят зад гърба си неизползвана храна, но и торби с тениски и обувки. 

Аз, естествено съм облечена като клошар – с кърпа на пират, пет шест ката шарени дрехи и шалчета, общо взето, опитвам се да възмездя носенето с обличане. Истинските пилигрими, обаче, изглеждат различно . туристически панталон, шапка и суичър, това е модата тук. Всички спим в спални чували, сутрин хората излизат от грездото на алберга по изгрев слънце и тръгват по „Дългият път не е кратък, не е кратък, затова … бързат пилигримите!”

Шантавото е, че и в двете селца, в които влязохме, на входа на селото ни чакаше по един Фисьо, когато тръгнахме от Мадрид, на първата крачка от хостела намерих малко ключе с надпис  Made in China, а днес пътят се разделяше и не знаехме на къде да тръгнем, а точно тогава дойде малко автобусче с двама мъже в жълти тениски и шапки, които се оказа, че са гидове по Камино и разбира се, работата им беше да ни покажат верния път. Другото са щъркелите – тук на всяка камбанария има по четири гнезда на щъркели, вечер тракат с клюнове по много мелодичен начин, напомнящи шевна машина и зъболекарски стол едновременно.

А сега, да разкажа за първата ни спирка, древният, полуразрушен замък Сахагун. Ние просто влязохме в първата отворена врата в селото  и попаднахме в манастира Санта Круз.Посрещнаха ни две монахини бенедиктинки, които услужливо и задълбочено ни говориха пет минути на испански, заведоха ни до една стая като кибритена кутийка с четири легла на два етажа, показаха ни най-ниската цена – пет евро и явно сме им изглеждали твърде гладни, за да ни поканят на вечеря за осем евро и специална служба за пилигрими.  Да, тези монахини пяха вълшебно за нас, пилигримите, после мъмриха молитви, аз се просълзих, Боби каза, "Тончо, представяш ли си каква енергия има по тези места", накрая се сгушихме на по биричка в малкото уютно дворче на манастира и ето ни – сутринта на път, със звън на камбани в осем часа. 

Този ден вървяхме осемнадесет километра със средна скорост 4,5 км/час, направихме само една почивка, нямаме пришки но краката ни са малко разнебитени. До нас имаше едно френско семейство, което върви от 43 дни, тръгнали са някъде в недрата на Франция, бабата вече е изминала 380 километра , ние сега почваме. 

Хубавото е, че този път приема всеки, направен е за младо и старо, албергите са навсякъде. Сега вървим по равно, но след Леон ин чакат височини, има 375 километра до Сантяго, така че, Бог с нами!

Кулинарната КаминоМагия на Боби

Това са нахвърляни записки на една задоволена пилигромка, която току-що е напълнила празния си стомах с най-вкусната КаминоСупа, сготвена в условия, близки до марсианските.

април 2014, Сан Мигел де Кастела, на около 200 километра от Сантяго

... За пореден път преоткривам съкровището, на което се натъкнах през далечната 1987 година. Носи очила, изглежда сравнително интелигентно с побелялата си брада, мекичък е на гушкане и е бог на импровизираното хижарско готвене. Обича да пазарува в супермаркети! Аз се осмелявам да подхождам пренебрежително към това опиянение от рафтовете с пакетирани и тънко нарязани колбасчета, познавачески поглед към грамажите на сиренцата и маслинките. Да не говорим за пакетираните китайски спагети и консервите с Русенско от родината, които мъкнем в пилигромските си раници. И стигаме до Апотеоза на нашата КаминоГотовност - бързоварчето!

Завистливите погледи на всички каминосеньори и сеньорини са насочени към Гошито, когато преди още да им е мигнало окото, той е приготвил кафе, миш-маш и хижарска супа с китайски спагети. За последните пречка не бе дори и фактът, че нямаше съд, в който да заври водата. Моят мъж-химик разряза една пластмасова бутилка от вода на две, пъхна бързоварчето в долната докато загрее водата и смали бутилката наполовина, накисна нудълса, покри прилежно с капачето от горната половина, задуши ги и заедно с всичките сигурно супервредни феноли и всякакви оли, сервира хижарска каминосупа, сготвена в пластмасова бутилка с бързоварче.

Вземам си всички възражения за хлебчетата, кашкавалчетата и спагетите, които стоически носи в раницата си, защото дори и сега, в средата на нищото, в което има много крави, но няма откъде да си купиш хляб, Гошито вече е приготвил обяда и за мен остава единствено да измия чиниите.

Буен Камино! Бон апети1

Магията Лагер

Магията Лагер не е в прекрасната природа, щурите приключения или нови приятелства.

Всъщност, не е само в тях.

Тя е в Доверието.

Доверието на родителите да предадат най-свидното си в ръцете на хора, които познават малко.
Доверието на ръководителите да поемат грижата за деца, които познават малко.
Доверието на децата да тръгнат след някого, да живеят с някого, да играят с някого, когото познават малко.

Доверието е торбата със сол, която всеки нарамва на гърба си, когато прави лагер.

И за мен тази сол е сладка.

Аз вярвам в децата и в хората, които обичат деца! Това е моята вселена.

Това ми беше деветнадесетият лагер. И както всеки предишен, този беше най-хубавият!

Защо ли? Ами защото никой не се разболя, контузи или обиди. Защото очите на децата блестяха от щастие и трудно се затваряха за сън. Защото написахме списък от повече от тридесет неща, които трябва да направим за пет дни и направихме четиридесет. Защото сключихме договор за правила на поведение и го спазвахме. Защото всяко едно от децата преодоля страх, притеснение, свенливост, пречка да бъде още повече себе си.

Имахме нощен поход и тези, които се страхуваха от тъмното, се хванаха за ръце с по-смелите и вървяха с нас. Имахме страшна игра в мрака и никой не остана на светло. Направихме шоу с таланти - не можехме да повярваме на очите си как за един час се организираха толкова блестящи номера. Но нещо повече, имахме втори кръг на шоуто и старите таланти изгряха с нови изпълнения, а тези, които ги аплодираха в началото, сега окупираха сцената. Катерихме върхове и влизахме в пещера, снимахме филми, търсихме съкровище, изпълнявахме мисии. Какво ли не направихме! И толкова много остана за правене!

С годините виждам как се сменят поколенията деца и не преставам да се удивявам на адаптивността на тези малки чудатковци да израстват над гротеската на ежедневието на възрастните. Първата вълна след промените бе поколението на "непокорните млади хора" - шести клас идваха на лагер с бутилки с водка и трева, после дойдоха "пируващите млади хора" - чалгата и рапът се носеха на талази от стаите, сега са "потъналите в технологиите млади хора". Всяко едно от тези поколение имаше своите емоции, които бяха и мои емоции. Всички те бяха деца, които сега са ми приятели. Превръщахме всяка вълна от гротеска в сценарий, в шоу, в дебат. Не се дразнехме и дърпахме, а се притегляхме по-близо един до друг в щуростта си.

На този лагер децата бяха отново деца. От тези, които оставят телефоните си в стаята, забравят да се обадят на родителите си и да си сменят дрехите няколко дни. Момиченцата не бяха кифли, момченцата не бяха безразсъдни пакостници. Имаше влюбени, имаше нощни подвизи, имаше пакости.

Но най-важното е - имаше Доверие! И то направи Магията!

Кога мюсюлманите палят свещи

Тази история има няколко начала.

Начало едно. Манастир Света Марина край село Каран Върбовка в декора на величествените скални кулиси на Русенски Лом. Прекрасно място. Посреща ни монах Филарет, отваря ни дверите на великолепно изографисаната църква, потапя ни в силата на мастилено синия свод, златните изображения на светците, животворния източник на аязмото в средата на църквата, магично красивата чешма с пауни и легендата за турчина и сляпото му детенце.

Дали е момиче или момче, спори се. Сляпо било, умило си очите с водата, прогледнало. В деня на Света Марина. Заявил турчинът чрез клетва, че дарява нивата си на християните, построили манастир, идват болни хора, изцеляват се, стават чудеса. Такива легенди има и в Странджа. Всяко лековито място има ореола на изцелените, на бликащата вода, на меката, блага свежест от земните недра. Водата наистина е прекрасна. Кожата на ръцете ми е мека като памук, вкусът и е благ и сладък, силата на извора е внушителна. Но не за това е думата тук - а за думите на монах Филарет, че най-много излекувани имало сред мюсюлманите, които редовно идвали, оставали да пренощуват, палели свещи и с искреността на душата си вярвали в силата на светицата и изцелителната и мощ. Били алиани, много от тях от близкото селце Помен, което било само на час път през гората и на час и половина по шосето.

Начало две. С Боби сме тръгнали да дирим тюлбето на село Помен. Искаме да усетим духа на алианството по тези земи. Четохме много, бяхме в Оброчище, били сме в Демир Баба, вълнува ни. Стигаме до селото преди Помен. Виждаме нещо като магазин, без надпис, само с един хладилник за бира отвътре. Магазин се оказва. С всичко. Чичкото ме вижда зачервена и морна и казва, Откъде си къзъм, кафенце да ти направя? От Варна съм, искам да купя нещичко за хапване. Само кремвирши ли имате, ох, друго няма ли, а, и айран, ами хляб има ли, супер. Ами дайте, явно това ще ни е обяда. Село Помен далеч ли е. Ох, момиче, до там пътят е много лош, ама много, ще си потрошите колата.. Защо ви е Помен. Там нищо няма. Само местните се знаем.Текето ли ще дирите.  Леле, защо ви е. Добре де, ще ви кажа как да го намерите. Други досега не са ме питали. Извинете, ами случайно да имате някакви лекарства. За разстройство. Хмм, нямам, ама ей сега ще се обадя на жената да донесе. Седни, ще ти направя кафенце. И момчето си извикай. Няма бърза работа, ще го стигнете Помен. Идва жената, носи лекарства, и баница носи, направила. Хапваме, чичкото ни дава по един айран.Сметката за всичко е 4.40. Аз питам, да няма някаква грешка.. Няма грешка, момиче, аз си знам работата, айде със здраве, много поздрави на морето. И ако закъсате по пътя, да ме потърсите пак.

Начало три. Намираме тюлбето. Това е гроба на основателя на селото Синан Деде.  Никаква информация никъде в нета за него.  Трамбовали сме един час по три километра космически надупчен път между поля. Връщаме се по същия път. Какво видяхме. Ами нещо като бункер. Отворихме отключена врата и влязохме в него. Имаше метални свещници.Защо? Не знаем. Къде отиваме. Май пак сме се изгубили. Днес ни е за шести път да се губим.

Това бяха трите начала на една трета от днешния ден. Почти залез слънце е, а ни чакат още две вълшебни места. Местата са места, но духът им е друго нещо.

Jotted down with John

Sunday morning. Early Sunday. Too early to discuss important stuff with teens. As important as their future for instance.

Some come with dark glasses, others have their baseball caps on so that they can snatch a short nap undercover. Actually nobody has made them come. This is not school. But what is it, actually?

John di Stefano,a man of rich international experience, based in Brussels at the moment, is goung to share with the teens life wisdom about the skills which will make them successful in their career. Hmm, isn't he the next guru, life-coach or start-up mentor who will briskly recite the "Your life is in your own hands" mantra. Give me a break. Not on Sunday morning.

How can you tell if the communication distance to the presenter is bridged? The first row of chairs is empty. there are two braver ones on the second, their arms crossed in a defensive way, the majority is situated towards the entrance with the option of an unnoticed exit. John asks a question, there are a few vague answers, a second question, silence ... Will he make it? My teacher's anxiety alarm starts ticking as I have again followed my heart and invited for a motivational speech a man with whom I have had a few brief exchanges of ideas.

When does John make it? On the fifth minute when he tells the teens that they just need to brainstorm on paper all their wishes, close their eyes, spit on their finger and just pinpoint at one. And then ACT!

That this is the dividing line between entrepreneurs and the rest of mankind who just grumble how complicated the world is and how many stumbles there are on the road to success. They act! Act  fast  and act today. If you want to  achieve something, start it now! You want to write for your blog. Why do you want to write? You need to answer the question why to be able to measure yourself.  Not against the others but against the former you. Have you answered the question why? To change the mentality of  people. Of which people? Don't think that all people will like your blog. Decide which people exactly you are writing to. And start now. But don't forget - learn! learn with each day how to become better. Learn by the good ones. But learn for yourself.

You want to help kids with problems? Why do you want to help them? Because I want people to be happy. And why do you want that? Because I see so many reasons for happiness in this world and want to show them to people. But why do you want to show them? Because I do not feel well when there are sad people around me. Right. We  found it. have you heard about that company that organizes city tours for blind people? But how can they show them sights when they re blind? they don't show them. But they help them feel, sense, hear, taste, touch. They take them to the chocolate factories, they bring then to city squares to  experience the hustle, they guide them to trace the contour of sculptures. But most importantly - they make it absolutely safe for them to navigate through the city. And they have to be really good with it. because there is no room for compromise here.

Right, John, but are you rich? Why are you doing things for free? many things. Look I am not a person who can stay in a business for long. I developit and then I leave it to someone else to manage. I am just this sort of guy. Like taking up new things. Aaah, we are the same. But my mom has always told me this is bad. No, it is not bad at all.  The important thing to know is how to make money on it.
For example, in one of my businesses I noticed that tourist on Spanish beaches leve their valuables on the towel and all the time swim beachward keeping an eye on these.  So, I decided to make small portative safe boxes on the sand, ask some boys to  guard  them and put them on many beaches. And I made money on this. Good money.

Hmmm, smart.  I want to teach mathematics in an easy to  understand way to kids. Good -  check this site.  I want to  be an event manager. Cool, let's have an event together in Brussels.. Mehmed wants to be a mechanic. Why haven't you asked a car repair to  assist them yet?

Now there is no empty first row. No dark glasses.  To baseball caps. All teens are upon John.

This is  how  things work on early Sunday mornings in Varna, Bulgaria. But they work only when there is John and Dolphins.



             

Нахвърляно от Джон

Неделя сутрин. Ранен час. Твърде ранен, за да говориш с тийнейджъри за важни неща. Толкова важни, като бъдещето им например.

Някои идват с тъмни очила, други са нахлюпили бейзболни шапки, за да могат да задремят незабелязано. Всъщност, никой не ги е карал да идват. Това не е училище. А какво всъщност е?

Джон ди Стефано, човек с богато минало от Брюксел, ще споделя житейски мъдрости за уменията, които ще ни направят успешни. Хммм, това не е ли поредното гуру, поредният лайф-коуч или поредният стартъп предприемач, който бодро и отривисто ще повтаря мантрата "Животът е в твоите ръце!". Добре де, но не и в неделя сутрин.

Как се познава дали мостът на общуване с презентатора е изграден? На първия ред столове няма никой, на втория има двама, скръстили ръце, мнозинството е изтеглено назад, с възможност за евентуално оттегляне. Задава въпрос, един, два отговора, втори въпрос, мълчание. Хмм, ще стане ли, върти се въпросът в моята глава, отново последвала порива на сърцето и поканила за мотивираща лекция, човек, когото познавам от няколко часа.

Кога става? Когато Джон казва, че трябва да напишеш всичките си желания на един лист, да си наплюнчиш пръста и просто да го залепиш в една точка. След това - ДА ДЕЙСТВАШ!

Че всъщност това е, което отличава предприемачите от останалата част от хората, които само мрънкат колко е сложен света. Те действат! Действай бързо и действай днес!Ако искаш да постигнеш нещо, започни го днес! Искаш да пишеш. Защо искаш да пишеш? Трябва да знаеш ЗАЩО, за да може да се измериш. Не да се измериш спрямо другите, а да се измериш като удовлетвореност преди и след. Отговори ли си на въпроса защо? За да промениш мисленето на хората. На кои хора? Не си мисли, че всички трябва да те харесат. Реши на кои точно хора. И започни днес. Но, не забравяй - УЧИ. учи всеки ден как да ставаш по-добър. Учи се от другите. Но го прави за себе си.

Искаш да помагаш на деца с проблеми. Защо искаш да помагаш? Ами защото искам хората да са щастливи. А защо искаш хората да са щастливи? Защото виждам, че има толкова много причини за щастие в този свят и искам да им ги покажа. А защо искаш да им ги покажеш? Защото не ми е добре, когато около мен има нещастни хора. Аха! Ок - намерихме го, чувала ли си за екскурзии в големи градове, организирани само за незрящи. Добре де, ами какво им показваш? Не, не им показваш - даваш им възможност да усетят, да помиришат, да вкусят, да докоснат. Водиш ги в шоколадовите фабрики на Брюксел, говориш им за архитектура и им подсказваш да проследят контура на скулптурата, радваш ги, даваш им свободата да пресичат града без да се тревожат за сигурността си. Но си много добър в това, което правиш. Защото там компромис с качеството няма.

Добре, Джон, а ти какви бизнеси си имал? Богат ли си? Защо правиш неща без пари? Много неща. Вижте, аз не съм човек, който може да поддържа бизнес. Аз го стартирам. Разработвам го, после го продавам на други, или оставям някой да го ръководи. Такъв човек съм. Искам постоянно да правя нови неща. О, ами и ние сме такива. Ами в това няма нищо лошо. Просто трябва да намериш как да го продадеш. Например в един от бизнесите ми забелязах, че когато хората на испанската Ривиера влизат в морето, оставят телефона на хавлията ,покриват го и постоянно плуват с лице към брега да не им откраднат ценностите. Направих малки портативни сейфчета, платих на млади момчета да ги охраняват по плажа и ето на - на шестдесет плажа всеки ден имаше мои сейфчета, хората ги ползваха интензивно, и печелех много добри пари.

Хмм, хитро. А пък аз искам да преподавам математика, така че децата да я разбират. Виж този сайт - пълен е с идеи. Аз искам да съм ивент мениджър - ок, хайде да направим заедно едно събитие в Брюксел. Мехмед иска да стане автомонтьор. Добре, какво си направил досега, за да станеш?

Вече няма първи празен ред. Няма очила,. Няма шапки. Всички са върху Джон.

Така се прави в неделя сутрин. Действа се.

Става, ако има Джон и Делфини.