Китайската храна има свойството да се намества някак гъвкаво по всички части на стомаха ти и да не остава в килера от тлъстинки, а бързо и плавно да освободи място за нова храна.
Ако съм открила едно нещо сигурно в Китай досега, то е, че винаги има закуска, обяд и вечеря.
Независимо къде е - в банка или на строеж, на полето или в магазина, китаецът закусва, обядва и вечеря топла, сготвена храна. Супата е нещо като чай, като ти се изпразни купичката, непременно ти наливат още бульонче, нудълса е основата, а какво плува около и над нудълса, никой не може да каже. И ако преди китайците са яли основно ориз, сега те ядат всичко друго с ориз - в едно ястие има поне три различни вида месо.
Та като казахме за месото, да се върнем на деня, в който хапнах всякакво месо.
Отивахме към фермата на бащата на Джилу. Водихме в багажника едно кученце. Малко, сладичко, беличко, не лае. Кученцата в Китай не лаят. Може би защото не искат да се набиват на очи.
Е, не да го ядем, спокойно. Това точно нямаше да го ядат. Защото било на една приятелка, пък тя била бременна, пък трябвало да махнат кучето. Бащата на Джилу обещал тържествено, че няма да го готви. Аз също тържествено обещах преди за първи път кракът ми да стъпи в Империята на Уникалните Готвачи, че всичко друго може да ям, но котка и куче няма. Но, за плъх нищо не бях обещала.
Още докато беше в България малката китайка ми беше разказвала, че баща и готвел някакви плъхчета, много вкусни. Оризови плъхчета били, нещо като жабки, месото им било като пилешко. Ами ок, жаба съм яла, змия съм яла, пчели и скакалци съм яла, да взема да опитам и плъхче, казвам. Ама наистина ли искаш? Амии, даа, защо не ...
Влизаме във фермата, кученцето с надпис "Не ме яжте моля" си намира местенце до друго другарче, което явно няма такива протекции и аз виждам майката на Джилу с един голям нож да разфасова нещо от което стърчи дълга, ама много дълга опашка. Оооо, нееее, това котка ли е, изстенвам аз, но Джилу казва, спокойно, това е плъхът. Кааакво, той нали беше плъхче. Това какво за бога е? Ами иди да ги видиш ей там, смее се майката.
Отивам и виждам купчина нутрии. Скупчили се едно върху друго душичките, знаят какво ги чака. Да ме прощават всички вегани и месовтрещени мои приятели, но ако ми домъчнееше за нутрийките, защо да ми домъчнява и за пиленцата и за всички други сладки някога същества, които държим във фризерите си. И така, затварям си очите за скрупули и казвам, поръчала съм го, трябва да го ям.
Всъщност месото има вкус на патешко. Силно, червено месо, запържено с обилен джинджифил да скрие всякакъв възможен аромат. Хапнах. И от опашката хапнах.
Кои бяха другите 37 неща ли? Ами поне шест вида различни плодове, на нито един от които не знам и няма да науча името, защото са непреводими. Таткото си ги гледа. Поне десет вида различни зеленчуци - непознаваеми, само по цвят може да ги оприличиш я на спанак, ама се оказва, че е листа от тиква, я на картоф, ама се оказва, че е корен на дърво, я на патладжан, ама се оказва, че е някакъв пъпчив роднина, който расте по дърветата, но не е плод. И после - поне десет вида различно тофу. Тази работа с тофуто е вече съвсем извънземна - виждаш нещо като хартия, пък то се оказва, че било тофу, някакви хора дъвчат нещо като катран, пък се оказва, че било тофу, я кисело млекце, не това е тофу.
За да допълня списъка, включвам и видовете чай, с които непрекъснато поливаме всяко ядене.
И така, това беше обядът. Всичко, без куче.
Сметката с 38 беше преди вечерята. Вечерята вече е друга сметка.
И истината е, че от ядене в Китай не се пълнее. Само умствено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар