Как усещаш дали едно място ще ти хареса? По гласа на жената, чийто номер набираш след чисто налучкване в интернет, решила в последния момент да откриеш перфектното спокойно и достатъчно комфортно местенце, в което да се усамотиш за два дни с порасналите си дъщери.
"Чакайти, ей сега шъ ви са обадя. Аз ни съм там, ама ши звънна на чорбаджиите и ей сегичка шъ ви намерим места." "Ало, ами да, чакат ви, кога да ви посрещнат? Вий само съ убадети като съ качити на автобусчето и те шъ въ чакат на автогарата. Ни съ бойти, няма да съ изгубити. Само не съ притеснявайти, щот вий кат съ притеснявати и ний съ притеснявами. Много щъ ви хъреса!"
Ама ние не се притесняваме хич да се изгубим, засмивам се наум и си казвам. "Там сми. Шъ ни хариесъ." Срещаме се с Еличето в най-прекрасния ресторант на Търново - на потънало в рози и дантели диванче в "Щастливеца". Макар и озаглавен подобно на вездесъщото Happy, разликата от него до последното е точно колкото от Алеко до Доналд Тръмп. Автентичността на храната в това гнездо на уюта е разнежваща. Всяко едно ястие е поднесено с изящност, простота и съвършена комбинация от подправки. Чувстваш, че си хранен от хора, които искрено обичат всяка една съставка на магията, която творят. Просто казвам - половин килограм пита от хрупкав блат, плътно покрита с пушен бут и кашкавал, с натрошени бадеми и ароматен розмарин и сочни праскови за ... 5,60.
Напълнили стомасите с удоволствие, се насочваме стремглаво към автогарата за Елена, където трябва да хванем автобуса в 3 часа по разписание. "Дааа, ъмъ ний ни пътувъми", казва ни жената от автогарата, "почакъйти ду 5". Да, какво да правим, като сме тръгнали на пътешествие, бърза работа нямаме, просто ще се насладим на всеки един миг заедно дори и на Селската автогара, където има три пейки и една степенка за Мишеморков хан. Решаваме да посветим ценното време на преглед на литература, която иначе никога няма да докоснем и си купуваме вестниците "Строго секретно" и "Златна възраст". Разбираме, че "Силви Вартан ще прави кьопоолу", че "Сливата страда, когато пуска смола" и че самолетите не са се разбили в небостъргачите, а са прожектирани с проектор, небостъргачите са се движили на колелца и е имало ядрена експлозия, за която никой не е разбрал.
В автобусчето за Елена все още усилено коментираме новия вид литература и привличаме вниманието на завеян метъл, който в една ръка стиска бира, а в другата книгата "Не пипай тази книга!". Ами ние сме побратими, щом като четем "Строго секретно", възкликва той и се представя "Виктор. Викат ми Сатаната. От Костел съм". "А, ама ний може да ви дойдем на гости в Костилково", радва се Еличето, която отново не е дочула величието на едно име.
След приятно лъкатушене из горите на Балкана, спираме на автогарата, където гол до кръста в Лада ни чака нашия любезен домакин. "Това е бащата на чорбаджията", казва ни и посочва шофьора. "Чорбаджията сега е в Палма де Майорка и дублира Джейсън Стейтън. Ама знайте ли каква ръка има? 56." Еличето възкликва одобрително, аз не отбирам какво е това, дължината на дланта ли, то било бицепс, но аз допълвам топлата атмосфера с "Е, той сигурно е много красив! На баща си прилича!" После разбрах, че Джейсън бил грозничък.
Къщата за гости е перфектното място за отдих. Сами сме в цялото имение, на две крачки сме от гезмето, джакузито готово ни чака. Човекът казва "Ако имати нужда от нещо, дори и през нощта да е, само звъннете! Веднага идвам." Вярвам му и записвам Петьо в любимите си номера.
И после започва голямото гостуване по еленските механи, където свинският бут по еленски е по-сочен и ароматен от най-майсторския хамон, ракийката е пивка като млада булка, катъкът е тлъст от сирене и пиперки, а основното ястие "Вълчо мезе на сач" е толкова огромно, че не можем да го унищожим дори и сред сочни лакардии. Цените са два пъти по-ниски от Варна, хората са усмихнати и спокойни, въздухът е приятно хладен, а децата ми не спират да ми пълнят душата с радост от споделеното време.
На другия ден откриваме, че отново сме имали късмета да попаднем на точното място в точното време - точно на площада за финала на ралито Твърдица - Елена. Край нас профучават турботата на облепени с всевъзможни надписи лади и мицубишита, разни яки батковци излизат от возилата, дават интервюта, Ниньо не е привлечена от славата, но ние с Еличето си правим селфита и се печем на знойното слънце, щот не е като всеки ден да си до турбо герои.
И после - хайде пак огладняхме, ама първо малко разходка. Аз намирам една потънала в зеленина синьозелена престаряла красавица, решавам да се снимам в едно кьошенце сред копривата, "Мамо, внимавай, не ходи в копривата!", викат децата и докато го кажат, аз, дум по дупе с шалварите нагоре в копривата. "Въх, таз суетност, пак ме порази!", смея се аз, докато децата цъкат изумено. После решавам да довърша приключенството и ги прекарвам по една пътечка покрай реката, ама не пътечка за хора, а за гъски може би, защото храстите под които пролазваме са като тунел. "Тук, деца, еленчани правят любов", заключавам по хипарски дълбокомислено, докато изведнъж пред нас се изпречва желязната ограда на моста, която трябва да прескочим. Опа, да не повторя номера с копривата, мисля си и запретвам шалвара, който отново се оказва невероятно практична дреха - и по ширина, и по дължина и по дълбочина.
И пак сме на точното място - пред дома на Иларион Макариополски, където току що е подредена ... еротична изложба. Картините са ведри и весели, разбираме, че жената е порта без ключалка, че женският гръб е приказка с щастлив финал, и че фолклорът си е служил с разнообразие от термини за услуги като Дуфла, Мантарка, Шантарка и по-цветисти дори. Дали Дядо Иларион би се възрадвал на тази изложба? Защо пък не. В къщата му ни развежда усмихната, приказлива екскурзоводка, която не се дразни да и задават въпроси, готова е да отвори всяко долапче, предлага да ни разкаже и за екологичното строителство на възрожденските къщи, научаваме ме Иларион се е казвал Стоян Михайловски, а Стоян Михайловски му е бил племенник.
После отиваме в храма Свети Никола, зографисан от Захари Зограф, в който друг екскурзовод с прякор Йоан Златоуст близо час ни просвещава за църковния канон, разказва ни защо градът се зове Елена, учи ни как да се кръстим, как да докосваме икона. После сядаме да пием турско кафе с бяло сладко в кафето зад къщата на Яворовата Мина - домът на стария щедър чорбаджия Хаджи Юрдан и повече от час ханджията ни разказва за историята на града, за несподелената любов, за драмата в живота.
Има дух на това място! Хората говорят с радост за миналото си, с щедрост посрещат и хранят гости, цветята виреят като пощръклели и най-важното .... има толкова нови местенца за откриване.
Ние с Еличето и Николчето отново пооткрихме себе си една в друга. И открихме радостта от красиво споделеното време.
Благодарим ти, Елена!
