Геройският лагер - Мисията възможна

Трудно е да се намери началото на тази история. Затова ще започна от средата. Опитайте се да я усетите със сетивата си. За да разберете колко е истинска.

Направили сме лагерен огън. Малките момченца са носили пръчки и клони сред храсти и коприва, събирали са камъни от реката да оградят огнището, примолили са се за кашони за разпалка. Огънят в началото е малък, но тъмнината настъпва и всички се скупчваме около него, защото мракът идва с непознати крачки в планината. Някой пуска някаква чалга на тонколонката с телефона си, Джани подхваща ритъма с тарамбуката, Мухи започва да блъска с пръчки по едно пънче, Маринчо подхваща другата тарамбука, аз раздавам в една ръчичка дайре, в друга други дрънкулки и изведнъж Ритъмът ни понася. Всички скачаме около огъня, въртим дупета, пляскаме с ръце, на някой му хрумва идеята да пече шоколадови вафли на шиш, ядем вафли, инструментите сменят ръцете, но Ритъмът продължава, после се кротваме да си разказваме страшни истории, някой разказва за Дама Пика, друг изпищява, че го е страх, едната госпожа ни смъмря, че децата се страхуват, настъпва неловко мълчание и изведнъж се обажда гласчето на Стъни - "Абе, хора, искам да ви питам нещо, ама ми отговорете честно." "Айде казвай, ще отговорим" "Абе, вий като пръцнете, пристрастени ли сте към миризмата на собствената си пр...я, защото аз много си я харесвам".

Ей, за това истинското става дума. За залелия ни смях след това, за пикантните истории кой какви други миризми харесва, за прибирането в тъмното, когато всички се държахме за един телефон с фенерче, а други бяха избързали напред, за да ни стреснат. За сандалите на Златин, който се оказа, че нямал други обувки освен едни гумени чехли и Веси му завърза върви от тениска, за да ги направи на сандали и да качи върха с тях. За спорта, който измислиха "Хвърли надалеч обувка и после я вземи". За мазаните филии в полунощ, за разговорите след полунощ, за приказките, които само Маринчо не се измори да слуша, за петнадесетте задачи от Мисията невъзможна, които успяха да изпълнят ЗАЕДНО преди края на играта.

Ето за това ЗАЕДНО иде реч. "Не очаквах, че толкова много ще ми хареса да ходя на лагер с децата от дома", ми написаха няколко от тях след като се разделихме. "Аз бях много негативно настроен и не исках да ходя, защото си мислех, че ще е тъпо да сме големи и малки заедно, но съм много приятно изненадан. Вие и помощниците ви сте просто уникални!".

Не, не сме уникални. И това, което правим не е уникално. Нарича се team-building, сплотяване на екипа или просто опознаване. Фирмите имат огромни бюджети за това.  Варненската община не ни даде стотинка. И всъщност това беше чудесно. Защото отново разбрахме, че НЯМА НЕВЪЗМОЖНИ НЕЩА.

Когато Георги ме попита колко пари ще трябват, за да отидат десет деца на лагер, му отговорих около 1000 лева. Той каза "а това е невъзможно да ги съберем". Когато Веси започна да прави картините с вълната заедно с децата, те ме попитаха, Мис Тони, колко пари трябва да съберем с тези картини? Аз им отговорих, около 500 лева и те казаха, че това е невъзможно. Но Габи, Божко и Маги са Делфини. За тях невъзможното е просто докато не го направиш. Хрумката за фестивала Долфинленд се превърна в прекрасно събитие за радост на деца и родители, направено от най-прекрасните деца на Варна. Дарителската сметка, която Деси, Маги и Нели така пъргаво споделяха за един ден почти удвои сумата си. И ние удвоихме броя на децата!

Да, но това е НЕВЪЗМОЖНО, продължаваха да ни уверяват поклониците на сухия, здрав разум. С вас не могат да пътуват някои деца, защото тяхното поведение е просто невъзможно за възпитание. И това невъзможно прескочихме. Защото вярваме, че най-доброто възпитание се постига с радост.

И скалите изглеждаха невъзможни. И да плуваш в дълбокия басейн изглеждаше невъзможно. И да не казваш лоши думи три дни изглеждаше невъзможно. И на влака да се качиш изглеждаше невъзможно.

И за последно - да видим как стана възможно да се качим на влака. Гарата необитаема, перон няма, стъпалото на влака невъзможно високо. Но ние си носим стол от ресторанта. Фло катери стола по планинската пътечка, стигаме до планинската гара, поставяме гордо стола до релсите и виждаме ... група възрастни лелки с внучета, които тревожно чакат влака и се чудят как ли ще е възможно да се качат. Ами искате ли да ползвате нашия стол? Ама вие този стол за това ли го носите? Да, защото и на нас ще е трудно да се качим. А, много, много благодарим. Качихме лелките, после дойде и нашия влак, Фло, Дени, Божко и Афонсо ни качиха и нас, върнаха стола в ресторанта и потеглиха и те към Варна. Жотем, БДЖ!

Ще е възможно ли пак да ходим някъде заедно? Реторичен въпрос.

Всичко изглежда невъзможно, ДОКАТО НЕ ГО НАПРАВИШ!

Но, при едно условие .... да го направиш С ДЕЦА, ПО ДЕТСКИ, СЪС СЪРЦЕ!

Седем дни в Тибет - Ден 2

Нощта е минала трудно. Безплатният китайски доктор на рецепция е безплатен, но хапчетата му не. Веднага след разходката на улицата, кръвното ми беше 160 на 100, пулсът като на разгонена кобила и главата смазващо раздута. Явно все пак имам мозък, щом като страда за кислород, смеех се аз, но докторът ме гледаше с онази търговска тревожност, която ще рече "Ей тука в тези хартийки съм завил едни хапченца за височинна болест. Купете си ги, защото иначе не гарантирам. Купете си и кислородче, дишайте си честичко, и ако свърши пак си купете. Утре пак елате, може още хапченца да ви увия в хартийка". Какво да правиш - страх лозе пази, купихме хапчетата и кислородчето, легнахме си уж да спим, а то - стрес, леле боже кой ни караше да се качваме толкова нависоко, как ще се справим утре с преходите, ами после като трябва да се качваме на 5000 метра, ще гушнем ли букетчето в Тибет.

Денят дойде и мечка страх, нас не страх, изнизахме се от хотела, натоварихме се на автобусчето заедно с шестима други височинно зашеметени туристи от Канада и Япония и се предадохме изцяло в ръцете на Сонан, тибетсткият гид, който всячески се постара с шегички и лични истории да раздвижи малкото останал кислород в мозъците ни. Казвал се Тенсинг Темпъл, първото му име било дадено от лламата, второто значело храм. Преди всички деца носели по две имена, едното дадено от лламата - тоест името на самия ллама, а второто - на деня от седмицата, в който бил роден - например Тенсинг Вторник. Това нямаше как да ме учуди, защото си спомних за Индонезия, в която всички момчета се казват Първи, Втори, Трети и Кетут. В Азия сме - личността не е това, което е, хората живеят и умират с еднакви имена, еднакви дрехи ... еднакви бащи.

За бащите стана дума. Сонан има пет бащи и една майка. От кой точно баща е само майка му знае. Но това са обичаите в Тибет - една жена има до пет съпруга. Или казано иначе - пет братя открадват една булка и си я делят през целия живот. Първо защо до пет. Първият син пази родителите и къщата. Вторият учи. Третият непременно става монах. Останалите двама копаят нивите. Ако се народят още мъжки, ги пращат в семейства без момчета - подаряват ги. И какво става. Съберат се братята, харесат си някое момиче и ей тъй изневиделица я откраднат. Няма уредени бракове, няма споразумения. Сватбата я правят след третия ден, защото момичето още било като подивяло първите три дни. След третия се кротвало и кандисвало да се жени. От кого са децата, никой не знае и не пита. Децата са общи. Какъв е графикът на другите задължения не посмях да питам. Просто потреперих от страх да не взема да се преродя в Тибет.

Ще кажем - варварство. Има си обаче логика - земята е малко, не бива да се разкъсва, животът е труден, мъжка сила трябва, в къщата всичко ще се нареди, само сговор да има. А какво става ако има само сестри. Ами тогава им пращат нечия друга мъжка рожба, че и той да се задоми и да гледа старите родители като изпоизкрадат дъщерите.Разводи има ли? Няма. А ти, Сонан женен ли си? Да, с брат ми имаме една жена. А тя доволна ли е. Да, аз ходя на работа, пък брат ми си стои в къщи и помага в гледането на децата. Ами не се ли карате? Как ще се караме, и двамата ни е страх от жената, тя е генералът вкъщи. Хмм, че то намирал му се колая значи? Ти да видиш!

Мозъкът ни вече явно доста е понабъбнал от кислород, защото и главоболието и световъртежа минаха, Сонан е увлекателен гид и автобусът вече ни е спрял пред първата спирка на културната ни обиколка - манастира Drepung/Оризова купчина - най-старият манастир в Тибет, домът на монасите от ордена на Жълтите шапки - Цонкапа, мястото, в което са погребани втория, третия и четвъртия Далай Ллама, докато петият Далай Ллама решава да измести политическия и религиозен център на тибетския будизъм в Потала.

Поредицата от ллами и мъдреци с жълти шапки се оказва непосилна за моя обеднял на кислород мозък. Опитвам се да запомня поне половината от думите на екскурзовода, но в сега мога да възпроизведа следното.

Стените на десетките сгради на манастира са толкова бели, защото всяка година се боядисват с мляко от як, примесено с вар. Жълтите сгради се боядисват с мляко и куркума и са за властта, тъмно червените се боядисват с някакво друго естествено багрило и са за духовенството. Прозорците са черни, за да привличат слънцето. Над всеки прозорец се поставят молитвени пердета, които гонят лоши духове, пазят и закрилят.

Тук се разстила най-голямата в Тибет молитвена тханка - избродирано върху коприна огромно платно, което се разпъва веднъж в годината в подножието на хълма с небесните погребения. През останалото време стои грижливо завито заедно със стотиците свитъци и книги в оранжеви копринени покривала.

Тибетците не ядат морска храна, защото отнемат живот. Един як може да нахрани много гърла и струва само един живот, а много скариди не могат да нахранят и едно гърло и струват много животи. Кучетата са свещени, защото се вярва, че могат да видят смъртта като образ до тялото преди да е настъпила. Една от вратите в манастира стои затворена 364 дни в годината и се отваря само в навечерието на Новата година, но дори и тогава никой, освен единият от тримата свещени ллами няма право да влиза в стаята към която води.

Купчината ориз се топи под краката ни, посоката е или нагоре или надолу, равно няма, явно адаптацията е по-лека, отколкото се тревожихме, вече можем да вървим с горе долу нормална крачка, добре поне, че е хладно, цветовете ни радват и привличат - всеки праг на врата, греда на прозорец или врата греят в радостни, ярки и топли тонове, изпъстрени с наивни детски рисунки на слънца, дракони и чудовища, които се плезят и пулят, а ние пъхтим насреща им като булдозери и си казваме - Боже, къде попаднахме!

Седем дни в Тибет - Ден 1

Полетът в Тибет започва след като слезеш от самолета.

Буквално. Летял си над осемхилядниците, после си се въртял над огромна равна пустош с могъща китайска военна база, стюардесата ти се усмихва, кацнал си само на 3 900 метра надморска височина, вратата на самолета се отваря и ... краката ти се подкосяват.

Едно особено изтръпване на ходилата, леко замайване, аха май това е височинният синдром и вече си закичен с копринен бял шал и натоварен на джип, който трябва да те отведе на сигурно място.

Ние май никога не сме били нависоко, опитвам се да проумея защо тялото ми се чувства така странно аз, докато джипът профучава през четири контролни пункта, десетки китайски лозунги, пресушени корита на реки, статуи на позлатени якове на високи пилони и след час навлиза в шумната, прашна, пренаселена Лхаса, за да ни стовари в също толкова шумен и пренаселен хотел с всички изисквания на китайския лукс - фонтан на входа, килим до глезена, лекар до рецепция и ... о, да климатик. Момичетата на рецепцията са облечени във вълнени палта. Германците до входа са по шорти и карирани ризки. Китайският доктор в ъгъла е с пуловер под престилката. Всички местни носят маски на лицата и вълнени поли и престилки. Аха, тук май трябва да внимаваме с обличането. И не само.

В Тибет не можеш да пътуваш сам. Не можеш да си пътешественик с ограничен бюджет, който просто иска да се запознае с културата по свой си начин. Не може да искаш да ти разкажат за Далай Лама. Не може да разпитваш за политика, най-нова история или религия.

В Тибет си като луксозен куфар, разтоварен, поочукан и отново натоварен. Какво ще влезе в куфара - ей това е друга история. За началото е важна Товарителницата - листът хартия с осем пъстри печата, без който не можеш да излезеш на улицата. Така наречената "тибетска виза" или казано иначе - рекет на туристическа агенция, дисциплинираща мярка от ханското правителство или просто - бюрократична дрънкулка, която храни стотици. Издава се само от лицензирани туристически компании - разбирай една туристическа компания, управлявана от китайци, която се е разделила в няколко добре звучащи фирмички и си е поделила големите хотели, за да ги напълни с бледолики. Така и цените ще са винаги високи, и забележителностите ще са пълни и приближените до правителството ще са доволни. Добре, попаднахме в Тибетския Балкантурист, кимаме разбиращо ние. Ама какво става с главите ни? Ще се пръснат.

Оказа се, че онези малки червени буквички в рекламата на Тибетския Балкантурист, че екскурзиите не се препоръчват на хора с високо кръвно налягане, имали значение. Опитваме се да излезем на улицата, но всъщност не можем да направим и десет крачки без да се уморим. Казаха ни да вървим и говорим бавно, първия ден да си почиваме, утре щели сме да бъдем по-добре. Но първо сме гладни, второ навън е такова гъмжило от цветове и хора, че дори и да експлоадирам, пак ще е на улицата, но не и в хотелската стая.

Били сме в Индия, били сме в Непал, били сме в Китай. С хора не можеш да ни уплашиш. Излизаме на оживената главна улица в четири следобед, пресичаме я и краката ни повеждат към ... първия храм. Схлупената, обкичена в пъстри знамена и обляна от светлина старинна сграда изглежда приветлива и уютна, всяко едно цветно петънце се залепва за обектива в магично сияние, храмът е потънал в мистичен покой, нарушен единствено от жуженето на муха, мърморенето на мантра и ... онази миризма.

Онази миризма е едно от най-трудните за разказване неща в онзи свят. Казано с три думи - лой от як. Казано с мои думи - земната, тлъста плът на мощно животно, която просмуква дебелия слой на вълната, сухия, корав покрив на прахта и неподвластния на думите свят на вярата.

 Хората в Тибет ходят с термоси. И в тези термоси носят лой, за да поливат свещите в храмовете. С тази лой правят чая си. С тази лой мажат косите и телата си. С тази лой скрепяват молитвите си. Един от монасите в храма правеше следното: поставяше в устата си топка лой и после прокарваше насукан памучен фитил през зъбите си. Цял ден, цял живот. Един от най-величествените будистки празници е през септември, когато на улицата се изнасят високи три метра фигури от лой с филигранни мотиви от будисткия пантеон. Лойта е животоспасяваща в този сух и изложен на стихиите свят. За нас обаче беше животозастрашаваща.

Чай пих. Супа от кокали на як с каймак от лой ядох. Бонбони с мляко от як ядох. Също и момо - нещо като пироги - с месо от як. Всичко, което можех да поема вътрешно поех. Нали съм в Тибет, ще ям като тибетците. Но миризмата в храмовете. Стълпотворението от погълнати от вяра хора, мълвящи непонятни звуци, въртящи кандила и повтарящи без умора сложни физически движения.

 Прострацията на жени и мъже, старици и старци, деца и младежи по улиците - коленичиш, лягаш по лице, изправяш се на лакти, ставаш, правиш две крачки пак коленичиш, пак лягаш --- и ей така километри на ден, часове, с дървени подлоги на коленете и дланите, с обезличено от прах лице и дрехи, с потънал някъде в нищото поглед .. Ей това, не можах да осмисля. Куфарът ми остана със забила ключалка, на движещата се лента, плътно опакован в найлона на модерния западен свят.

Може би бе заради липсата на кислород. Може би клетките се бунтуваха, огладнели за гориво. Но шокът бе стабилен. И това беше само първият ден. Трябваше да оцелеем в този свят на други сетива, други ритуали и други енергии. И да изкачим около 700 стълби на другия ден.

Десет от десет

- Мис Тони, мъжката тоалетна е неизползваема! - пет тийнейджъра идват с широко отворени очи при мен, докато се препичам на пънче. Част от тях познавам от малки Вистянчета, част са Делфини.
- Защо? Запушихте ли я!
- Не! Просто някой е оставил лампата включена и всички комари са влезли вътре.

Така започнахме. За да завършим с якото цепене на дърва за огън, спането на Крис 10 дни под звездите, посрещането на изгрева всяка сутрин от Сашо на път за банята и още много други подвизи, част от които ще останат само в тайните архиви на семейство Балкански.

Но, кои са семейство Балкански? Знам, че Габи ще каже "Балкански Две" и затова бързам да уточня. Това са хлапетата, странстващи из евродрумищата с една вечно бърбореща, ухилена и в бойна селфи готовност учителка-майка-енергийна бомба, която вече цяло лято не си седна на четирибуквието, а прескача граници като квадратчета на дама, сменя куфари в движение и взема и връща хлапета на родители.

Променени. С ново самочувствие. С около петдесет нови приятели от цяла Европа в friend-list-а си. С толкова много истории в главата и толкова много спомени в сърцето.

Защо семейство? Ами защото - ВСИЧКО правим заедно. Ядем един пакет сандвичи на майката на Ванко, търсим митичните корнишони на Крис, мажем лютеницата на Митко, черпим с ракията на Петьо. Създаваме театро в последната минута, греем от щастие с българските тениски, минаваме швейцарската граница ей тъй за удоволствие да видим какво ще стане, вървим в тъмното към банята и обратно, пием бира заедно на летище с празнуващи пилоти, излежаваме се в центъра на Европарламента, търсим лични карти и бординг пасове и какво ли още не.

Никой досега не е спал на чувал в палатка. Мнозина не са летели със самолет. Никой не си е говорил с хора от Гозо. Никой не е скачал от мост. Никой не е крил нож в саксията на Европарламента. Никой не си е закачал памучна мешка на главата. Никой не е правил фокуси пред немски политици. Никой не е сглобявал пирамида в немска фабрика за авточасти. Никой не е пил немска бира. Никой не е имал таен приятел от Испания, Гозо, Германия, Унгария или Гърция. Никой не си е говорил със сирийски бежанци.

Никой не е попадал на летище без да знае в коя държава се намира - Германия, Швейцария или Франция тоест в кой от двата Базела е.

Никой не е стоял да посрещне изгрева до огъня. Не се е влюбвал в човек от друга държава. Не ...

Толкова много са нещата, които Балкански направиха за първи път. И ги направиха с толкова много прекрасна енергия, желание за успех, смелост, задружност и приятелство!

Затова сме семейство! Защото растем заедно. На нашия си език. Но преведен в езика на свободното общуване с всичко и всеки. Без много планове. Просто със самочувствие и доверие в семейството, което винаги ще те подкрепи! С Десет от Десет!

Право в  Десятката с Децата на Балканите!