Мотивираща реч за екскурзия до Гробище и ОБРАТНО!

Мили свидетели на моята Щурост,

Както сигурно сте забелязали, аз честичко сменям профилната си снимка --- И още по-честичко качвам снимки на други .... красоти, които съм срещнала по пътя. Време за дълбокомислена въздишка и цъкане.

Не, не е само суета. Просто е преклонение пред всеки миг на радост, който изживявам и който бързам да споделя с другите, преди да съм се взряла в следващия. Това е просто, защото много, ама много обичам живота.

И също толкова много ме е страх от смъртта. Имало е моменти, в които дори ме е страх панически. Страх ме е от тъгата на загубата. От недопускането на неосъществеността. От липсата.

А  да имаш страхове не е куул, нали? И аз реших да се лекувам тези си страхове с ирония и насмешка. На рождения ми ден, Боби ме поздрави с "Ех, Тончо, Тончо! Повечето мина, по-малкото остана!". Майка ми стана на седемдесет и с радост заяви, че още само тридесет и остават до сто! Иронията в нашето семейство с "лопата да я ринеш", както казваше баба ми Мария. Но тя също и казваше "Аз гледам философски на нещата!" И за да загледам и аз философски, реших да тръгна по моя си начин - на пътешествие.

До едно гробище, ама не какво да е, ами Весело! Само на седемстотин километра разстояние. И както леля ми на сватбата ни каза "Вие на Мачу Пикчу да се бяхте оженили, по лесно щеше да е", не бързайте да казвате "Ех, Тончо, Тончо, ти чак там ли си избра!" Защото част от плана е и Обратно.

Защо е Весело? Ами защото всеки кръст е пикантна история, комикс или пиперлива клюка за местообитателя си. Например историята "Тук лежи свекърва ми. Беше болна три години. Ако беше боледувала само един ден повече, тук щях да лежа аз!". И всичко това от пъстро по-пъстро, от сочно, по-сочно. Нещо като един активен фейсбук на покойници. И хората го посещават, за да се посмеят.

Но, като всяко едно пътешествие, което Щурото Тони организирира, по-важно е пътуването, а не крайната цел. И затова нашето пътуване ще е странно. Няма да е планирано. Ще отидем на една автогара без дори да сме проверили прогнозата за времето. Ще вземем автобус уж в тази посока, но къде ще слезем, какво ще правим и как ще го правим, ще решим сами.

Пет условия: сменени поне пет превозни средства, най-много пет кила багаж, пет запознанства по пътя, пет пикантни истории за споделяне и за пет дни да сме се върнали.

Час на тръгване: 4 април, 6.30 сутринта на автогара Варна. Кой идва!

И за последно, един виц. Един човек се събудил с предчувствието, че точно днес ще мре. Споделил с приятелите си, а те го посъветвали да се изповяда. Отишъл при свещеника, споделил си и майчиното мляко, но на тръгване промърморил, че само един грях не посмял да сподели. "Кажи, човече, какъв е греха, всичко ще ти бъде опростнено!", увещавал го отчето. "Ами, изневерих на жена си, отче!", промърморил нашият. "А, това ли било, само кажи с коя и ше си опростен! Да не е с Червенокосата Сюзън от Пето Авеню?" "О, не", възкликнал кандидат-покойникът. "Как с нея?!" "Ааааа, тогава да не е  русата Мери от Десето?", продължил да го разпитва падрето. "И с нея не е ..."
Мъчил го, мъчил го, не си признал, излязъл зачервен и разгорещен и казал на приятелите си "Хайде да ходим да се забавляваме!" "Ама, какво стана, нали щеше да мреш?", попитали го те. "Всичко ли му каза?"
"Аз не му казах, ама той какви идеи ми даде!", потрил доволно ръце опростеният.

И така, за идеите отиваме! Ще гледаме да се и върнем!

Епос, разказан за една нощ на Един Дъх

РАМАЯМА

Преди да замина за Индия и по време на целия си престой в Бали се опитвах да схвана силата на епоса Рамаяма, който на пръв поглед изглежда като типичната история на отвлечената Елена, засегнатата мъжка чест, двубоя между доброто и злото с две думи … екшън с елементи на романтична трагедия. Защо хората играят театър на сенките в Индонезия, защо има цял телевизионен канал с епоса на Рамаяна, защо легендите се разказват като култово четиво на хиндуизма, не разбирах. Докато не се срещнах с Равинат Бхарадвадж, момче от кастата на брамините, което е прекарало години при изворите на река Ганг в планината Кайлаш и е учило проповядване на Рамаяма. „Свободен ли си тази нощ, питам го?” и сядам на стълбите пред хотела, за да потъна в увлекателната история, върху която са построени повечето традиционни и модерни приказки. Ако сте свободни тази нощ, чуйте я и вие!

В една гора в провинция Айодия, щата Гуджарат, в семейство на брамини се родили две момченца Рама и Лакшман. Още в първите години на детството им, родителите им разбрали, че са необикновени. Можели да повдигат тежки дървета, научили се да четат и пишат, преборвали се с демоните наоколо. А по това време горите гъмжали от демони - мутанти, получовеци, полубогове, които били с размери на динозаври. 

Славата на момчетата се разчула навред и всички разбрали, че първородният Рама е аватар на Шива – прероден бог в човек. Кралят на Айодия обявил конкурс за жених на прелестната си дъщеря Сита, Рама го спечелил от раз и сватбата се превърнала в най-голямото събитие в Бхарат – старото име на Индия обхващащо Пакистан, Бирма, Бангладеш, Афганистан. Рама и Сита се превърнали в най-харесваната двойка, олицетворение на красота и добродетел. Нямало друг мъж като Рама, толкова снажен и почтен, толкова вежлив и умен. И досега индийските жени въздишат „искам съпруг като Рама”, усмихва се браминът. С тях в щастие и разкош заживял и Лакшман. Не веднъж демоните се опитвали да отвлекат Сита, неведнъж Рама се преборвал и спасявал жена си от тях. Всички демони успял да победи, но не и полумаймуната, получовек демон Хануман, който единствен се изплъзвал от меча му. 

Рама живеел в несигурност, че Хануман застрашава съпругата му до момента в който Хануман му се появил, заклел му се във вярност, разкъсал гърдите си и вътре заблестял портрета на Рама и Сита. „Това е един от нашите принципи”, казва ми браминът, „независимо колко си силен или велик, винаги трябва да си лоялен към някого и да му служиш вярно. Нищо, че Хануман бил всесилен демон, той избрал да служи на по-слабия от него Рама и го доказал в изпитания.” И така, всички демони били укротени, никой не застрашавал сигурността на Сита, никой, освен … Съмнението. Докато Рама бил на война, някой му подшушнал, че Сита не му е вярна, той се върнал с гръм и трясък, обвинил я и и заповядал да влезе в огъня, за да докаже верността си. Сита се хвърлила в пламъците, богът на огъня излязъл разгневен и я върнал невредима на Рама пред очите на цялото кралство, Рама потънал в угризения и се заклел 14 години да живее в отшелничество, за да изкупи греха си. Разбира се, Сита, Лакшман и Хануман го последвали в гората и отново заживяли щастливо.

Голямата опасност, обаче, надвисвала над безметежното щастие от другия край на огромна Индия – остров Шри Ланка, където живеел съперникът на Рама, полудемонът –получовек Равана – най-умният и най-злият сред човеците, бащата на самолета, надареният от Шива с безсмъртие злодей. Гробът му е открит в Шри Ланка – гигант без глава, и е място на поклонение и до днес. И така, Равана се преобразил в елен и тръгнал да броди в горите на Рама без дори да подозира за любовта на щастливата двойка. Зърнал Сита на реката, смаян от красотата и я пожелал, завърнал се в кралството си, обявил, че ще я отвлече и ще се завърне с булка и отново преобразен, долетял на самолета си Вимана в горите на Рама. Вече, обаче, знаел, че Сита е съпруга на Рама, но не можел да се отметне от дадената си дума пред поданиците си, да смири мъжкото си его, да надвие желанието си. 

През това време Рама усещал, че нещо застрашава Сита и тръгвайки на лов, помолил брат си Лакшман да пази булката. Лакшман, обаче, бил подмамен от демон, който надничал през прозореца. Какво да прави, трябвало да излезе и да остави Сита сама. Тогава той нарисувал една черта, която е мощен символ в хиндуизма и досега Lakshman Rheka – “линията на Лакшман” – случайна ли е приликата с българската дума за река не знам, и казал на Сита да не прекрачва чертата, за да бъде в безопасност. „Така знаят и индуските жени и досега”, споменава браминът, „ако не прекрачват чертата на сигурността, ще бъдат в безопасност”. За значението на ограниченията и преградите като препятствие и защита оставам да мисля за по-късно и продължавам да слушам. 

Сита, разбира се, като всяка жена, забравила бързо за чертата, видяла елена пред къщата си и според брамина, „привлечена от женско любопитство”, отишла да го погали. Според мен, привлечена от химията на хормоните, но не възразявам. Равана грабнал Сита, метнал я на самолета Вимана и полетял за кралството си. Ридаещата Сита мятала по пътя гривни, рози, мъниста, та да могат да я открият, но когато влязла в двореца на Равана, потънала в угризение и страх, че е нарушила забраната и не посмяла да търси изход и да избяга. Рама, от своя страна, пък не смеел да се посрами пред хората, че жена му е избягала, тайно я търсил в дома на баща и, в гората с години, докато най-накрая споделил с Хануман мъката си. Богът на маймуните веднага полетял над полета и гори и открил Сита в Шри Ланка, върнал се и заявил на Рама, че незабавно трябва да тръгнат и да си я приберат. Тръгнали пеша от единия край на Индия до другия, следвани от огромна армия маймуни,по следите на изхвърлените от Сита бижута. За колко време никой не знае, стигнали до най-южната точка на Индия – нос Каня Кумари, обливан от водите на Индийския океан. До Шри Ланка ги деляли само 47 километра, но по море. Как да прекосят водата?

Рама се помолил на Шива, но богът заявил, че елементите не могат да бъдат променяни. „Ако искаш мост, направи си мост”, казал му. Как да си направи мост, мислил Рама, но маймуните намерили начин, взели камъни, пишели върху тях името на Рама, хвърляли ги в морето, камъните не потъвали и образували моста. „И досега този отрязък суша между Шри Ланка и полуострова съществува”, възкликва браминът. Минала маймунската армия по моста, навлязла в двореца, но Сита там я нямало. Освен, че гъмжал от демони, дворецът бил пазен от … сина на Хануман. З а бог Хануман се знае, че е най-достолепният ерген сред боговете, никога не се доосвал до жена, успял да победи либидото си със силата на волята. Как тогава син? Ами като летял над Индия, капка от потта му капнала върху сношаващи се алигатори и от тях се родил синът му. Ами сега, как да се бие срещу сина си? Разкъсван от терзания, Хануман споделил болката си с Рама, но Рама възразил, че законът на лоялността изисква от Хануман да направи жертвата. Хануман не убил сина си, но го вързал за опашката му за една скала.
 
Демоните победени, предводителят им укротен, но оставало да се преборят с двамата братя и сестрата на Равана. Първо убили сестрата – отрязали и носа. „И досега на индийките им казват, не се възгордявай, че да не ти отрежем носа”, между другото споменава браминът, аз настръхвам от ужас. Другият брат бил толкова лаком и огромен, че ядял цели крави, но Хануман го ликвидирал за миг. Оставал третият брат – този, който спял шест месеца в годината и да го събудят трябвало да влязат с армии барабани в ушите му. И него убили – „това не са ли пороците – суета, алчност и мързел”, мисля си, казвам на брамина, а той ме поглежда учудено и казва,” хмм интересно, не се бях сетил”. През това време Равана се опитвал да накара Сита да го пожелае в тайната гора на другия край на острова, където я бил отвел със самолета си. „Не я докосвал, защото бил мъж с чест и можел да докосне жена, само когато тя била готова за това,”казва браминът. 

Да, но в битката загинал братът на Рама, Лакшман. Боят спрял и Хануман и Рама отнесли тялото на Лакшман в една пещера. Потъналият в скръб Рама се молел страстно на Шива да върне брат му към живота, Шива се появил и заявил, че само в планината Кайлаш могат да намерят билките, които ще възкресят Лакшман. „От там тръгва цялата Аюрведа,”, възкликва браминът. Хануман веднага полетял към Кайлаш, но билките там били толкова много, че не знаейки коя да вземе, той вдигнал на дланта си цялата планина и я донесъл на Рама. Рама взел билката и Лакшман възкръснал.
 
Рама вече бил се отказал да се бори за Сита, видял опасността да изгуби брат си, но Лакшман и Хануман настоявали битката да продължи и тръгнали към тайната гора. Там дошло и времето за края на екшъна … срещата между Равана и Рама. Равана започнал да се подиграва на Рама, че жена му не го иска, но „принцип на истинския мъж е да не вярва на друг мъж, който говори за жена му”, казва браминът и Рама не повярвал. Появила се Сита, казала, че иска Рама и двубоят започнал. Равана имал едно тайно оръжие от бог Шива, можел да умре единствено, ако отрежат главата му и затова си направил девет глави. Една след друга стрелите, усилвани със специални мантри на честота 108, магическото число, за което ще разказвам после, пронизвали главите на Равана, но демонът не умирал. Най-после Рама и Лакшми с меч поразили единствената останала глава и … щастлива развръзка.

Сита потънала в обятията на законния си съпруг, отнесена била в Айодия, появили се Вишну, Шива и Брама пред Рама и му казали, че и изпълнил предназначението на живота си – да изиграе историята на Рамаяма, която да бъде описана и подвързана в свещена книга.
 
Това бе предназначението на тази нощ, да науча и разкажа тази история, да разсъждавам за символите зад сцените и да търся смисъла на мъдростта в приказката.

ВЪВ Филма

Възкликнала "Няма такъв филм" аз бях в "ФИЛМА!" 

Сару ни покани да присъстваме на снимането на филм с негово участие. По истинската история на момче, което се влюбило в момиче от по-висока каста и родителите на момичето отмъстили като изболи очите му с отверка. Филмът се снимаше в малко село. Момчето също беше там.... Начало, което вълнува, нали!

Пътували два часа по магистрали, влизаме в прашно селце, в което ни посрещат тумби дечица в униформи, жени излизат от колибите си в уникално красиви сарита, някакви кокалести старци ни чакат тържествено и ни въвеждат в украсения в цветя храм, където ще се състои "пурджа" - ритуал за призоваване на добрите духове. 

Идва режисьорът - дребен индиец с много златни пръстени, идва свещенната камера - въвеждат я в храма и гуруто започва да я маже с пудра и да я украсява с цветя. Отпред стои прекрасно украсен бик, който се очаква да кимне с глава, за да призове Духа на късмета. Старците помазват бика с червена и жълта пудра между очите, по краката и ... на изхода на системата, грижливо събират отпадните му продукти с ръка в една кошница, главният герой пристига - висок снажен индиец със засукан мустак и искрящи в усмивка бели зъби и всички влизаме в храма.

Главната героиня

Главният герой

Всички се молят искрено и вдъхновено, горят много пръчки, цепят кокосови орехи и пръскат млякото им върху сан, жрецът ни слага една метална купа на главата за посвещаване и после излизаме да се молим на бика. Някои неща са толкова уникални, че не могат да се описват с думи. До нас е местният сатху - дядо растафар, чиято коса прилича на няколко защипани кичета, много слаби възрастни жени в пъстри сарита, срамежливи булки, които надничат, много зяпнали деца с уникални усмивки.

Снимките започват на достолепно отстояние във времето от пурджата. Първо, целият снимачен екип трябва спокойно да закуси в къщата на най-богатите в селото. Без да имам претенции да разбирам от филмово дело в България, определено твърдя, че броят на работниците тук е умножен по шест поне. На първо време не става ясно кои работят, кои зяпат, кои присъстват, но важното е, че всички са весели, никой не се кара, всички хапват и се излежават на голите подове на голямата къща. Осезателна е липсата на мебели в къщата. Има едно шкафче олтар и едно друго шкафче. Цялото останало действие се развива на земята – хране, спане, готвене, общуване. Няма телевизор, маси, столове.

Със снимачния екип

Дядото Растафар

Тоалетната е специална тема. Когато тялото ни позова към действие, Боби бе насочен outside, разбирай минираната поляна зад къщата, а аз бях поведена от една столетна баба към нейната схлупена къщурка, посочена ми бе банята – индонезийската ми закалка ми проговори, че малката необходимост може да бъде освободена там, полята с обилно количество вода. За другото, почаках.

Първата крава

Публиката

Н-тата крава

И така, след като закусихме обилно, се насочихме нагоре по прашната улица към снимачната площадка – местния магазин – рафтче избито в една колиба, до което бяха седнали като щъркели престарели дядовци и хапваха чипс. Алкохол няма, газирани напитки няма, единственото сладко нещо са омачкани оризови топчета. Цените са непонятни – нещо като стотни на стотинката. Не докосвай, крещеше здравия разум. Добре, че бе пренаселено, че спонтанната ми природа не успя да пробие и да пробва туй онуй. След преживяването на пазара в Доха, когато хапнах тамян, защото го помислих за непозната подправка, грабнах с шепата от чувалчето и пъхнах в устата за пробвам, реших да се откажа от „зърнената диета” – цитат от Валя, всичко което зърна да хапвам. Вече хапвам това което зърна и което ми обяснят, че може да се яде.

И така, публиката се бе скупчила около помазаната камера, транспарантите опънати, главният герой със засукан мустак и напудрен, камера, екшън и изведнъж ... минава една крава в кадър. За оператора това са редовните малки спънки , не се ядосва, почват отначало, ... изскача яре. Наложи се кметът на селото да се провикне да залостят всички животни, което отне още около час. Всички животни без кравите, разбира се. Сигурна съм, че във всички индийски филми има две ленти – с крави и без крави, като първата е три пъти по-дълга от втората. Кравите са недосегаеми. Това е друга тема. 

Мис Тони е Диагноза

Разгеле, стана време за обяд и следобедна почивка. Ориз естествено. С пръсти естествено. Естествено! Ние, белите, бяхме съпровождани до всяко място от огромна тълпа дечица в униформи и любопитни майки. Вярна на учителската си природа, аз започнах да им пея песнички и да им правя клипчета, после да им ги показвам. Това предизвика втори филм, в който основната сцена беше купчина главички и аз някъде отдолу. Толкова много смях и усмивки не бях събирала от Индонезия насам. Боби цъкаше, че мис Тони е диагноза, но и двамата се забавлявахме.

Хората ни харесаха и почнаха да ни развеждат из селото, показаха ни пещ за глинени гърнета, колело за глина, местната мандра. Не изглеждаха угрижени, нещастни или дори бедни, макар че са мноооого бедни. Просто бяха хора, които живеят по законите на хиндуизма – приемаш кармата си с радост, живееш в нея по законите на дхармата и си благодарен за всеки ден с усмивка. Ние също!

It was one of those days, that make your life colourful to beyond description. We were invited by our friend Saravana Dhanapal to attend the shooting of a movie, in which he is playing the friend of the main character. The plot is based on the real life story of Ragou -a boy, who fell in love with a girl, whose parents did not approve of their relationship and in revenge plucked his eyes off with a screwdriver.
The experience of feeling the hospitality of this dusty little village with swarms of smiling children, women and men whose eyes are wide open with curiosity and good will was Unique!
The shooting started with a religious ceremony appealing to the Spirits of Hanuman to bring good luck to the camera and cast. A central element of worship was the richly decorated bull, the ritual was deeply enigmatic to us, the emotion of being surrounded of such a different, diverse world open to us - Gratitude! Thank you, Saru!

За Неграмотността с Потрес

Набитото ми учителско око е виждало какво ли не!

Пускало е горчива сълза, когато едно дете от пети клас написа числото 50 само с пет букви и Й в средата ... Ако все още се чудите как, вижте отговора в края на текста.
Не е мигвало, когато всяка първа бележка на врата на магазин е пренебрегвала пълния член и тържествено е заявявала "Магазина отваря ...".
Претръпнало е от неточна пунктуация, кой-кого, шестици, четворки и други нововъведения.

Преди два дни, обаче, се изцъкли пред получено мотивационно писмо на студентка в специалност Менеджент, която настояваше да Допренесе да Приоткрием себе си в Сатрудничество.

Свикнала съм да работя с хора, които не могат да пишат правилно. Това ми е професията. Възхищавам се на младежи, които не са имали шанса да получат добро образование, но молят за проверка на всеки текст преди да го публикуват или най-малкото, активно ползват коригиращи правописа програми. Виждала съм хора, които нямат самочувствие да пишат правилно на английски и затова диктуват звукови съобщения на телефона си. Всичко това разбирам. И помагам, доколкото мога.

Но да изпратиш мотивационно писмо на родния си език с най-малко седем грешки на ред, някои от които дори от прескачане на клавиши и да кандидатстваш за работна позиция, не приемам. Не разбирам самочувствието да изредиш логата на поне дванадесет престижни фирми, които са ти партньори под подписа си и разпалено да твърдиш, че владееш два чужди езика.

Защото тогава шансът да те забележат ще е ПЕЙСЕ на ПИЙСЕ.
Първото, защото няма да те забравят, а второто, защото ще те цитират.

Глава 1 от поредицата "Индия - ПилигРоми в Действие". Изкарване на индийски визи.

Двамата сребърни младоженци росни, пресни след Голямата Сребърна Пеперудена Сватба тръгват на път към София с БДЖ с основната идея да порепетират за Индия. Комфортът на купето никак не отговаря на очакванията им, топло е, няма войнишко зелени седалки, а плюшени, прозорците са чисти и най-вече, на стъклата са залепени ... пеперуда, бамбук и калинка. 

Още по-впечатляваща е поредицата интересни хора, които се изреждат в купето им - от украински дядо с обувки отпреди войната, който пътува към Мездра, за да си изтегли пенсията и да я обърне в долари и евро, до весели студентки от Попово, тръгнали към Плевен да учат в Медицинския, гръмогласна леличка, която си шушука по Вайбъра с дъщеря си в Банког, сърдита кифла, която се кара с приятеля си, че не я е уважил достатъчно на празника и двама хакерчета, които не свалят лаптопите от лаповете си и пишат някакви много сложни формули на карирани листи. Тони мижа с едното око и се прави, че спи, но ухото и другото очо са наострени като мустака на бат Милко.

Слизаме в Големия град и хукваме към посолството за визи. София е покрита в изобилен пухкав сняг, във Варна е пролет, Тони превзема един снежен замък за целите на фейсбук и запъхтяни се явяват в посолството в уречения за интервю час. Но, в посолството времето тече по друг начин. За да разкажем как, ще се върнем една стъпка назад.

На спирката до Индийското посолство има някакъв строеж на Китайско посолство. Навсякъде е побеляло, но около Китайското няма и снежинка, защото неуморни китайци дърпат странни инструменти като рало с въже - първият китаец дърпа въжето, а вторият бута една дървена дъска и изгребват всеки микрон сняг. 

Индийското посолство е потънало в сняг, вижда се малка пъртинка към стълбите. Защо да го чистят снега, нали ще се стопи. Посреща ни усмихнат красив индиец и ни въвежда към чиновника зад гишето. Разбира се, ние сме навреме, но пред нас са хора, които са били там от сутринта. Има и стъклена кутия с Внушения за предложения. Аха, Омммм, казвам си и потъвам в индийските вестници и списания, но Боби е нетърпелив, ще му се да разбере какво се случва. Нищо, казвам му, чакай си, ще стане. Хората не бързат. Това е Индия. Дааа, след четири часа Оммм, чиновникът усмихнато ни приема, зарадва ни се и без да ни пита нищо особено ни дава визите. Питам го да ни препоръча нещо за разглеждане в Бангалор, а той смутено вдига рамене, не бил ходил там никога. Да, Тончо, населението на Индия е колкото Европа, не знаеш ли, подсеща ме Боби, вещо по географски. Йей, подскачам от възторг аз, и ние ще ходим на гости на момчето, което се класира второ на Индия търси талант, разбираш ли?!

Възторжени излизаме навън и буца сняг от покрива вече е затрупала пъртината. В Китай наближава лятото.

На картинката - улична котка в богат квартал с три купчинки различна храна.

Поп ... коя бяхте, извинете?

След като вчера тържествено ми връчиха титлата ПопХамбарова, реших да направя:

Именник на Попхлебаровите имена и техните производни.

Да започнем с По-хлебарова ..."Не, госпожо, аз съм Най-Хлебарова!", възкликнах веднъж в бакалията.
Да се посмеем на трудностите, които чужденците срещат да произнесат ПофлебаРОва или както един сомалийски пират закова просто ПардаНова!
Да минем през Попхлебнева, Попдимитрова и дори Попхристова, които са слаба ракия в сравение с:
ПопКехлибарова и ПопЗлатарова, да живеят благородническите титли!

Най-великото попадение, обаче, бе един календар, който Мтел бяха решили да ми подарят като любим клиент. Всеки месец бе представен с колаж на фамилията ти, я като седалки на стадион, я като диря след самолет, я като древен папирус. Представете си тогава огромен самолет, на корпуса на който важно се мъти фамилията:

                    ПОПХЛЕБАЖНА!

Че съм, Блажна, блажна съм и съм и Важна, но с това изобретение вече съм и наистина Влажна!

И така, имам щастието да нося фамилията на Бояновия род, в който единият дядо бил хлебар, а синът му станал владика. И се родило името Попхлебарови. За щастие, само седем човека в България, разбирай и в света, имат това име. Комунистите се опитали да го променят, защото какви са тези попове, няма религия в комунизма, хайде само Хлебарови, че е по-работническо.

Ако отидем до Божи гроб, може и ХаджиПопХлебарови да станем.

А сега, за Попхлебаров десерт една История за Съвпадения с Висока степен на Вълшебност.

Бедни студентски години. Разхождаме се с Боби и Люси в Будапеща. Бащата на Боби е бил студент там и му е заръчал да направи непременно три неща: да яде гулаш, да отиде на опера и да слуша концерт на орган в катедралата. Гулаш отметнахме, вкусен, в операта нямаше как да влезем дори и в гълъбарника с цените на билетите там. Затова решихме да дадем последните си останали парички - по 17 евро на човек за билет за концерт за орган в Катедралата навръх Коледа. 

Как разбрахме за органа, обаче? Ами просто, видяхме плакат, на който пишеше Бах и решхме, че щом пише Бах, няма как да е без орган. Да но, червейчето на съмнението се загнезди в главите ни докато чакахме да оползотворим инвестицията си и решихме все пак да попитаме унгарската баба, която вече ни беше продала билетите "Орган, йес?" - това бе нивото на комуникация с нея, за да получим отговора "А, орган, но!"

"Олеле, изгоряха ни паричките. Ами как да си ги върнем?", вайкаме се ние на входа на катедралата като бедни църковни мишоци, докато дами с кожени палта слизат от тежки лимузини и влизат за концерта. Бабата е непреклонна, билети не връща. В този момент, тежката кадифена завеса на входа се повдига и из нея се появява  снажен български поп с черно расо и килимявка, за да ни изуми с баритон "Как мога да помогна на сънародниците си?"

Какво се случи по-нататък и как се червихме, когато попът реши да помоли архиепископа за съдействие да върнат билети на мизерните студенти няма да разказвам ...  разгеле, върнаха ни паричките. И дойде момента да се запознаем с нашия "избавител". 

И сега настъпва кулминацията! Попът протяга ръка към Боби и казва "Поп Хлебаров, приятно ми е!. Боби, изумен стиска ръката и казва "Попхлебаров" "Ама аз съм Поп Хлебаров", натъртва попът. "Аз пък съм Попхлебаров", заеква Боби.

И така - срещнахме Поп Хлебаров от село Българево в Будапеща, не слушахме Бах, но 

... и аз там бях и аз видях!

Why Red and White Martenitsas?

Because we, Bulgarians, are and will always be closer to pagan roots and universal magic.

We will keep wearing tens of bracelets on our wrists for days because we can tell exactly who gave us each and what blessings came with it.

We will keep hanging them on blossoming trees because each comes with the whispered breath of a wish-come-true.

Because Martenitsas are our own, authentic Web of Life. And the tree we hang them on is the Tree of Life. And the strings we weave them from are the Umbilical Cord of Life that connects to our deepest roots, to the veins of our history, to the treasure chest of our archetypes.

The legends say that they come from the time of our first Khan -Asparuh and the little piece of white cloth, stained with blood, that he sent to his sister in a plea for help. We tell our children that the medicine woman opened her big chest of magic, found a special herb and sent it back to the chief, tied on the tiny leg of a pigeon. We imagine in vivid colours how the almighty Khan was brought back to life with the help of the fragile bird which was the messenger of his salvation.

And we keep whirling up stories. Because we don't know.

The only thing we say for sure is that it is in our blood to love these tiny tassels of red and white wool. To believe in their power of protection. And to carry it further through the centuries to come.