Да има евтин полет. Да е топло. Да има хубава храна.
Разбира се, това биха могли да са Родопите. Но там не можеш да се изгубиш като хората, не можеш да си изключиш телефона изцяло, пък и риска да останеш неразбран го няма. А за ПопХипаровите стандарти, рискът е коефициент за благонадеждност. Колкото по-висок, толкова по-големи надежди за благи истории с неочакван край.
И така, след обилно хапване в турския ресторант във Варна, отворихме сайт на авиокомпания с евтини полети до Турция и я виж ти, Адана. Като кебапа. Я, че то полетът бил по-евтин от автобуса до София. Така си е в Турция. Вътрешните полети са уникално евтини на фона на огромните разстояния, но пък и самолетите не са малки. Много са хората, много са полетите, много са възможностите от Истанбул.
Разбира се, кацнахме в Адана като на Марс. Бяхме си наели хотелска стая на плашещо ниска цена. Хотелът, обаче, никак не бе мизерен, просто в този непознат за туристите град хостели няма, и Airbnb предлага хотелски стаи вместо частни. Лошо няма, да видим утре.
На сутринта се оказа, че май отново сме в Индия. Специфичният хаос на Ориента, в който всичко е неугледно, всички надуват клаксоните и всеки пресича, ако оцелее, не познава закони на уличното движение. Но не познава и толкова злополуки. Просто там хората сякаш имат други сетива за движение. Ние понеже нямаме, гледаме винаги да сме по средата на групичка местни. Мили боже, ами то и тротоари няма. Защото са засипани, я от баклави, я от топове пердета, я от бюреци, баници, симити и какво ли не. Дървета няма. Сянка няма. Едно кафе да седнеш да изпиеш на спокойствие няма. Извинете, ама ние сме туристи. Поне едно местенце ей тъй за снимка няма ли. Няма.
Добре, минаваме на план Б. Дошли сме на кулинарен туризъм. Да питаме местните. Три места. Едното било съвсем наблизо, въртяхме се в кръг около час, не го намерихме. Другото било доста надалеч. Ами ние дотам я стигнем живи. Я да видим третото - нещо като най-престижното - местния елит там ходел. Балкантурист, демек. Как се познава ? Ами по-лъскавата усмивка на сервитьора, който ти казва, менюто съм аз. Че ще ни ужилят, ясно, ама поне да хапнем прилично. На сакат турски с шест думи в речника успяваме да поръчаме по един кебап на всеки, по една бутилка йени ракъ за двамата и да отклоним набезите от мезета, които настъпват, но за които от личен опит знаем, че никак не са безплатни.
Никой не ти казва колко ще струва. И като почват тези хора да носят.... Разбира се, оказва се, че Адана кебапът от турския ресторант във Варна е минал покрай името си и се е разминал. Преди да ти сервират кебап в Адана ти сервират шест чинии с гарнитури. Първата - китки магданоз и гюзум с тънки резени сладка ряпа, втората - ситно смлени пресни домати с магданоз, после - карамелизиран лук, после - овкусена със сок от нар салатка, после лук с магданоз и най-накрая - нещо много люто. После идва балон екмека, после айранът в купи, после великолепният кебап и после отново мезета. През това някакви мазни зурли и тъпани раздират тишината, шумни компании от местни велможи разпускат, сервитьорът с драматичен жест разкъсва три рози и посипва листенцата им по бялата покривка на съседната маса. Само около нас се въртят около осем сервитьора. Един носи таблите, друг налива ракията, трети подшушва нещо на другите, другите слагат и вземат.Айде, хесапа, моля, я да видим ще падат ли кожи сега. Ами, ок, не е евтино, ама така никога не сме яли. Естествено сметка няма, само листче със сума. Естествено, че не ни се спори, няма на какъв език да стане все пак, пък и кожата на стомаха ни така се опънала, че очите ни се затварят. А, да и чай ще пием, и после още един. С баклавата за десерт. Ох, че рахат, я дай още по една баклава.
Успяваме да се дотърколим до хотелската стая. На другия ден сме умрели до късния следобед. После идват кафето и чайовете и отново кебапа. А имаме и още един ден - той ще е в Мекката на турската кулинария - Газиантеп. Е, там вече разбрахме за какво сме дошли в Турция!
