Лелите и Аюрведа

Да, дойдоха още няколко лели, една от тях беше особено грандиозна – много по-висока и набита от останалите, гледаше страшно и не се усмихваше. После разбрах, че тя е главната магьосница, защото може да говори с духовете на починалите роднини. Лелите не седнаха да чакат, а влязоха право в кухнята и както са си с лъскавите сарита, седнаха на земята и започнаха да белят  и мачкат чесън, да кълцат лук и стържат кокос, да мият кофи и тенджери и непрекъснато да си бърборят, кикотят, шегуват, подвикват и помагат.

Осъзнах колко много ми липсва това женско присъствие в живота. Жените, които си помагат в кухнята, които си споделят радости и горести, които си дават съвети или просто се изслушват. Нашето общество, в което жените се самоизмерват чрез постиженията си извън дома, е загубило завинаги това задружие. Не мога да твърдя, че едното е по-добро от другото, мога само да кажа, че индийското кухненско ядро на взаимност беше истински лечебно за мен. Да не говоря за количеството изумително вкусна храна, която се произведе.

В семейството на Сару в хладилника се държат само … гирляндите с жасминови пъпки за боговете. Всичко друго се купува, готви и изяжда на момента. Суха храна няма, полуготова храна няма, дори закуската отнема повече от половин час за приготвяне на вкусна уппума с кокосово чътни. Това традиционно общество не приема идеята, че може да пропуснеш ядене, че ще хапнеш на крак или че останеш на едно кафе.

И така, в олелията на този четвъртък дойде време за един от най-важните моменти в подготовката, идването на майката на булката в дома на младоженеца с цел да се уточнят последни детайли около церемонията.

Дойдоха хората – две хубави и усмихнати момичета и майка им, седнаха на земята и извадиха даровете. Сарита, обувки, дрехи, но най-вече злато. Моментът бе много специален за мен, която нищо не разбирах, на виждах степените на старшинство в ритуалността. Това, естествено, беше само началото на голямата ритуалност, която щеше да се развихри от следващия ден. Всяка стъпка от нея щеше да бъде планирана по божествения календар, в който ясно се посочваха часовете, благоприятни за дейности и часовете, в които не бива да се върши нищо.

Аааа, затова тук времето спира сякаш изведнъж и гостите, които трябваше да дойдат в девет, ще дойдат в един, мисля си аз. Да, защото часовете между десет и дванадесет не са благоприятни за гостуване, а само за готвене, обясняват ми лелите на английския от 20-думи,който така обичам да тълкувам.

Посветих всичките си сетива на химията на Аюрведа - упойващите аромати на джинджифил и чесън, на синап и кимион, на куркума и къри, на десетки видове дал, расам, упума, чътни и какво ли още не, което заедно с двадесетте лели приготвяхме в кухнята от десет квадрата.

Четвъртъкът се изтърколи, суетня нямаше, нерви нямаше, времето стигаше за всичко, а моят западен мозък все още не можеше да проумее кой я организира тази сватба и най-вече, как ще се изхранят, поберат и забавляват тези 2500 гости.

Индийски шопинг. Екстремна терапия за кандидат- сватбари

Вторникът минава, остават три дни до сватбата, а аз се чудя и се мая какво ще става. Лелите в къщата се увеличават с геометрична прогресия. В сряда сутринта има още пет нови. Пристигнали с нощните автобуси от шестстотин километра, те влизат направо в кухнята и започват да режат лук, мачкат чесън и мият чинии. 

Днес май ще се пазарува. Ооо, и ще срещна булката в града, разбирам. Хубаво, приготвила съм и десетина въпроси за интервю за работа, шегувам се аз на английски с речник от 20 думи, без спомагателни глаголи и с много клатене на глава. Клатенето на глава в Индия е основният ice-breaker след широко лъсналите бели зъби на черен фон. То значи „Я стане, я не стане”, но спокойно, всичко е под контрол, нали си клатим главите в такт. Излизаме, натоварваме се на рикша, три заоблени дами и  Кауселия отгоре ни, минаваме на милиметри покрай задниците на крави, автобуси, носовете на засилени коли и мотоциклети и ето ни – в града да пазаруваме гривни.

Идват две усмихнати, хубави момичета и Кауселия гордо ги представя Гаури мами, Гаури мами систър. Добре де, аз съм виждала булката Гаури на снимка, това момиче е досущ като нея, ама това пък да е майка и? Тази жена на колко години е раждала? После разбирам, че това е самата Гаури, защото мами било женското на мама,  което пък било чичо. Да, но моментът на началната прегръдка вече е изпуснат и аз се опитвам на наваксам с широка усмивка и активно клатене на глава.

Няма проблем. Булката вече се е вторачила в стените от гривни и джунджурии, които пъргавите продавачи засипват отгоре ни. Трудно можете да си представите магазин за гривни, в който от пода до тавана има …. гривни, нали? Ами да. И аз. Но това е положението. На всяка ръка трябва да има поне по двадесеттина, за всяко сари трябва отделен комплект, matching colour, green colour ,,, colour. За имитациите на злато да не говорим – те са буквално тонове. За биндитата, шнолите за коса, лепенките, обиците за нос, иглите за сари, те са в огромни панери.

Моето главоболие взема връх над суетата и решавам да се отдръпна за малко, но жените ме придърпват и насърчително ме убеждават да си избера гривни, обици и какво ли още не. Обици, не, дупки не, опитвам се да обясня аз, а те ме гледат смаяно, как така жена без обици, продавачът се качва на втория етаж и носи огромен кашон с клипси. Добре, това може, ама обица на носа, не. Разгеле, размина ми се. Затова пък трябваше да си избера няколко дузини гривни, защото сарито ми щеше да е зелено, което значи  green colour bangles, matching colour very good, super! Golden colour, beautiful!

Следващата шопинг дестинация бе луксозен магазин за облекло, в който майката на младоженеца трябваше да купи дрехи за всички мъжки роднини от семейството на булката, а сестрата на булката, да избере принцов костюм на младоженеца за една от церемониите. Е това отне три часа. Аз за десетина минути напазарувах две ризки за Боби и останалото беше чакане.

 Индийските търговци имат някакво особено отношение към чакащите роднини. Те са нещо като невидим бивак в магазина, сядат си на столчета, чакат си, от време на време си вадят по някоя тенджерка с манджа, хапват си, бъбрят си на висок глас, обсъждат изборите на купувачите, опитват се да се пазарят с продавача, цъкат, клатят глава и поръчват следващата купчина дрехи за разглеждане. Ако това се беше случило в наш магазин, нацупената продавачка би ни изгонила след десетата минута, би правила отегчени физиономии на втората разгърната риза и би блъснала вратата след нас. А тук не. И най-интересното е, че непрекъснато прииждат нови роднини, наместват се и те, влиза някой разносвач на кафе и времето спира.

Аз време имам, нашепвам си мантрата на забързания човек  аз и разбирам, че трябва да приготвя всичките си сетива в бойна готовност, защото отиваме не къде да е, а на централния пазар да избираме сарита за 60 роднини, зеленчуци за 50 гости и може би стотици други неща, които не са ми понятни.

Представете си как се стига до централния пазар в най-натовареното време на деня в рикша. И ice-bucket challenge да бяха изсипали отгоре ми след като стигнахме, минавайки на милиметри покрай задниците на крави, носовете на мотоциклети и ауспусите на камиони, нямаше да ми мигне окото. Пазарът в този многомилионен индийски град е толкова побъркващо шумен, многолюден и богат на разложение, че моето набито  азиатско око се облещи, а умението ми да оцелявам в индийски хаос бе подложено на тежко изпитание. Най-стресиращото от всичко бе, че мехурът ми настояваше за освобождение.  И това нямаше как да стане в тоалетната на пазара. В десетия кръг на ада да ме бяха пратили, щях да си свиркам, но не и там.

Ей, намерихме му начина. Примолихме се в един дюкян да ни услужат с условия за облекчаване в задния им двор. За компенсация си купих чантичка. И сега, като казвам дюкян, да не си мислите, че това е нещо подобно на наш магазин, на турски или арабски магазин или нещо още по-екзотично.  Това е тесен коридор на пода на който са постлани дюшеци, върху тях рогозки, през деня клиентите си събуват джапанките и седят там, потънали в купчини от платове, през  нощта собствениците спят, а през цялото останало време ядат, крещят или се веселят. Е така, в такива места трябваше да прекараме следващите шест часа и да изберем не 60,  а само четири сарита, защото пазарлъкът явно не беше в успешна астрологична прогноза този ден.

Вече почти се беше стъмнило и хайде, с всичките торби тепърва щяхме да купуваме зеленчуци. Четири жени, от които едната бременна, другата с операция и третата възрастна  с шест торби, тепърва ще купуват зеленчуци. Какво ли ме чака, мислех си аз, докато тътрех две тежки от пазаруване чанти. Да взема да пробвам да си ги сложа на главата като местните жени ли? Идеално решение, тъкмо заваля.

Как се купуват зеленчуци на тъмно и в дъжд, как се пазари рикша, как се натоварваме в нея с всичкия багаж, как стигаме до вкъщи, това е нещо като Боливудска хорър-комедия. Ще кажа само, че по едно време една крава беше загризала кориандъра в едната от торбите. И това на кръстовище. Явно в този трафик, кравешкият нюх е върховно умение за оцеляване.

Е, не сме изпълнили плана, мислех си аз, докато се опитвах да се наместя на леглото, заето вече от две лели без да подозирам, че на другия ден всичко купено ще бъде вече изядено, ще пазаруваме зеленчуци ама този път от близкия пазар отново и ще почнат да пристигат роднините.

Епичната индийска сватба - част първа с епични подробности

Венчалната халка в Индия не се поставя на ръката, а на вторите пръсти на двата крака.

Знаете ли защо? Разбира се, че е свързана с меридиан, който отива право в сърцето, биха казали посветените в холистичните теории. Или пък енергизира определена точка. Или пък е по-колоритно украшение.

Обяснението, което получих от индийските жени е друго. Когато жената сведе поглед надолу, да помни, че е взета. Да преклони глава пред мъжа си и да знае, че е негова до гроб. Да сведе свенливо поглед към земята, ако някой я загледа, и да си припомни на кого принадлежи.

Така започва голямата история за индийската сватба, която аз преживях, но тепърва предстои да се опитам да проумея.

Да започнем с това, че гостите бяха 2 500, сватбата продължи седем дни, а изборът на булката бе направен от майката на младоженеца. Виждам високо вдигнатите палци на противниците на церемониите, наострените уши на любителите на „Малката булка” и ококорените очи на майките, които тепърва ще трябва да женят децата си. Както каза една приятелка „Аз от две седмици не спя от притеснение, че още не съм организирала градинското парти за 22 те гости на дъщеря ми, а за 2 500 трябваше сън да не спя с години”. Тези хора как спят?

Ами спят си, хората. По пет, шест в креват и с дрехите, по двадесетина на земята на рогозки, на светло, на тъмно, на шумно, на тъпан, на зурли, спят си. Единствената, която не спи съм аз.

Не защото ще организирам сватбата или защото имам още три лели в кревата си и пет на пода, а защото умът ми не може да организира в директории хилядите неща, които минават през очите ми през деня.

Разбира се, аз съм в Индия, на сватбата на моя духовен индийски син, Саравана, само за десет дни и съм пропуснала годежа и единият месец церемониалност около него. Пропуснала съм и щателната проверка на астрологичните карти на булката и младоженеца, внимателното планиране по ден и час на благоприятните дни, и може би десетките пуджи около това предстоящо събитие.  Сега съм в навечерието на сватбата, вторник е, в къщата е тихо и спокойно, хората си лежат и хапват на земята, готвят непрестанно, но и всичко се изяжда на мига, вадят сарита, гиздят ме с тях, слагат ми великолепни златисти гривни на ръцете и украшения на главата и се смеят ли, смеят.

Аз съм малко на хикс. Няма кого да попитам стотиците въпроси в европейската ми глава. Какъв е планът? Къде ще е сватбата? В ресторант ли, в кой ресторант, в хотел ли ще спят гостите, в кой хотел, какви дрехи ще ми трябват … Никой не може да ми отговори, защото младоженецът търчи с мотор из целия град да раздаде още 1000 покани на гостите, а единствената, която знае 20 думи  на английски в къщата е Кауселия – млада жена, която аз наричам BOSS, защото с тези 20 думи прави по 200 заповедни изречения. Toni, eat! Toni, vegetables cut! Toni, silent, mummy phone speaking!

И преди да получа отговор на хилядите си бъгнати въпроси, трябва да се опитам да разбера, кой кой е в къщата, защото тук всички са big mummy, small mummy, sister, brother, small sister …. Единственият ясен е 92 годишния дядо на Сару – сух като клон, но и също толкова жилав. Вижда само с едното око, ходи с проходилка, загърнат е в чисто бяло лунги, но сам си хапва и се обслужва и явно всички поучава, защото добавя по две изречения на всяка женска словесна престрелка.Говорят си на тамилски и вярвайте ми, наистина непрекъснато се смеят. 

Make or Break - преглътнати индийски неволи

Това е от онези истории, които се разказват след щастливия край.

Индия има едно особено качество. Нарича се Make or Break. Ако издържиш, те допуска по-навътре. Ако не - те отказва завинаги.

Преди две години, нашето изпитание с Боби бе хаосът по пътищата. Усещането, че вкеки миг малкото, съдрано моторче, в чиято кабинка си, ще бъде премазано от камикадзе автобус от Първата световна, от прозорците и от покрива на който висят хиляди двукраки. Или пък че ще умреш от задушаване от кълбата дим и мърсотия, които камионът отпред щедро бълва в лицето ти. Или пък че ще потънеш с бясна скорост, в червата на протяжно пресичащата крава. Или пък, че нощният автобус ще разбие костите, бъбреците и всяка частица рационалност, останала в европейската ти глава.

Е, този тест го издържах със среден, но го минах. За теста с купищата разлагащи се неща по улиците се правя, че ме няма. Вярвам във Великата всеочистваща сила на Майка Индия. И вярвайте ми, няма мухи. Комарите - след Китай вече не ми мига окото.

Но снощният тест. Е там май се опитаха да ме скъсат.

Както знаете, на епичната сватба, която ще се развихри днес, се очакват 2 500 гости. Десет процента от които, ще трябва да рреминат през дома на Сару. Два процента от които, през моето легло.

Вече разказах за 21та лели, които готвят. Е, смятайте, че на всяка и дойдоха снахите, зетьовете и внучетата. Снощи уравнението бе - две лели с мен на спалнята, четири долу на пода и един братчед за бодигард.

Спокойно, ще ги евакуирам, мислех си аз, като предчувствах гръмогласната сила на запушения ми нос. Да, ама не. Дойдоха още две лели. Едната се мушна на спалнята, а другата - на пода.

И аз взех, че се разболях. Пипнах вируса на младоженеца и вдигнах температура.

Треска в легло с лели. С тъпаните на Ганеша под балкона. С десетките внучета, които влизат, светват лампата и почват да си бърборят на висок глас с бабите си.

Разгеле, съмна се е извадих натежалата си глава изпод одеалото. Ще ме бъде ли днес? На сватбата баш. Да не тревожа младоженеца. Само до мен му е.

С мен моментално рипнаха и лелите. Да ме церят. Донесоха парната лампа. Дойдоха внучетата насядаха около мен, лелите на леглото и едно момиченце ми даде някакво желатиново хапче.

Аз, по принцип, вярвам, че индийските болести се церят с индийски лекарства. И най-послушно глътнах хапчето. Витамин някакъв, явно.

И като ахнаха лелите! Като зяпнаха децата! Оказа се, че съм глътнала евкалиптовата капсула за парната лампа.

О, този филм вече сме го играли, знаят всички за моята "зърнена диета" - нещо като синдром на едногодишно, да гълтам всичко, което зърна.

Отровно ли е? Ами да, разбира се, заявява Гугъл. Стана тя каквато стана, блещят се лицата на лелите.

Беж, към банята да повръщаш. Лелите и те с мен в банята, всички си пъхат пръст в гърлото да ми покажат как. Да, ама не мога.

И сега, какво? Вместо сари, болничен чаршаф в индийска болница ли ме чака?

Айде, младоженецът, горкият, яхва мотора и води хахавата си бяла майка в болницата. Докторът още не бил излязъл от банята. Той там си живее. Хахавата бяла майка звучно изпуска евкалиптови пари от хранопровода си.

Идва докторът, вижда хапчетата и прихва да се смее. Недейте да пиете понече от тях, казва той на сносен английски.

Ок. Ще доживея да видя индийския си син оженен, въздъхвам евкалиптово аз.

И по спешност съм евакуирана да се наспя в хотелска стая.

Потъвам в евкалиптов сън, и на вратата се звъни. Mam, is the room ok mam?- черничко момченце държи голям тефтер въпросник.

Спя, бе хора! Трясвам вратата под носа му, унасям се отново в парите на хранопровода си и пак се звъни. Mam, clean the room ok, mam?

Ще те погна с тази метла дето си ми я донесъл, измърморвам заплашително аз и ... пак заспивам, твърдо решена да не отварям в следващите 6 часа.

Пак се звъни... Грабвам телефона и почвам да изливам индийската си неволя.