Да се губиш в синхрон, да се рееш в синхрон, да се смееш в синхрон. Хубаво е!
И особено весело! Особено когато е без план.
Единственият план, който имахме с Еличето беще ... да се срещнем. А това не е никак лесно, повярвайте ми. С майка като мен, която както казват децата "ни вижда между куфарите", не се живее лесно, не се почива лесно...
Но пък се лудее лесно. Само да намериш отрязъка във времето, и времето спира. За един ден правиш повече от месец, навакваш неистово усмивки, размисли, кафенца, бири и всяка лудост, за която се сетиш. И после се усмихваш блажено, чудейки се на щуротията си и на Късмета си.
Късмета да ходиш преди облаците, да не те покапе капка дъжд, да се разминеш на секунди със стадо глигани, да танцуваш като луда на монтанската духова музика, да спиш при Версаче от Смолян, да гризеш кашкавал от Забърдо, купен от единственият събуден обитател на заспало село по средата на нищото.
Как се поръчва късмет? Ами с доверие. Доверие в неизвестното. И с радост от известното.
И така, с Еличето си поръчахме Късмет.
И тръгнахме на път, срещнали се в Капана в Пловдив. По време на най-дългото за века лунно затъмнение. Еличе, маме, ами то в Пловдив няма луна. На морето имало, пращат ми снимки, пък тук, все гледам, гледам и няма. Айде мамо да се катерим на тепето, там след полунощ ще видим луната. А, ами какво е това насреща? Луната изгря точно над античния стадион в центъра на стария град. От едната страна джамия, от другата старинни ретро сгради, под нас каменен зид от преди новата ера, над нас - Небесен спектакъл от Луна, Земя и Марс. До нас - италианци, турци, гърци, всички зяпнали в удивление. Ех, че Късмет!
Вторият късмет ни споходи във вид на полицейска кола, паркирала точно зад нашата рано в събота сутринта. Добре де, ами снощи тук имаше и други спрели коли, значи може да се паркира. Е, да ама те си знаели да се изнесат навреме, пък ние с едно кафенце и една баничка да наваксаме една глобичка. Полицаите, обаче, любезни хора, усмивки се разменихме и ... повече няма да правим така, довиждане, какво да правиш!
Къде отиваме сега? Мамо, искаш ли да се качим на едни езера, да видим един водопали, да надзърнем в няколко села, пък чак тогава да спрем в Смолян и да се настаним. Искам Еличе, ама я да проверим за колко време. Еличето мъдро ми обяснява, че специално за нея в Бургас е измислено понятието "варненско време" - време, в което можеш за три часа да направиш толкова, колкото в Бургас правят за три денонощия" и щели сме да смогнем с времето, ама дай първо да видим какво е това на пътя. А, Бачковски манастир. Спираме ли? Спираме!
Час в омаята на Бачковски манастир, построен от грузински монаси, съхранил благодатната икона на Богородица, подслонил странни за ширините ни дървесни гиганти като джинджифирка и китайски бор, гушнал в пазвата си две черни котенца, пълен с хора, с глъчка, с кръщенета и слънчеви лъчи. Хапваме обилно от манастирските праскови, и хайде пак на път.
Май езерата ще отпаднат. Отиваме към Смолян да се настаним, че довечера ни чака джаз фест на родопско било. В Смолян валяло. Ами ако вали? Няма да вали, категорично отсичам аз и се обаждам по телефона на колегата горе да поръчам слънце. И ето го на, Слънчо надмогва облаците, минаваме Пампорово и слизаме към Смолян заобиколени от кълба небесен памук, гледката е магично красива, ние вече предвкусваме пататник и розови домати с местно сирене, обсъждаме бири или вино ще пием на върха и изведнъж джипиесът казва "Пристигнахте!"
Къде пристигнахме? Трябваше да сме до Водопадите, пък сме на улица Миньорска. Ами да питаме тогава. Звъним на човека, който по план трябва да ни подслони, а той - виждате ли една зелена дограма. Дограма виждаме, но водопади не. А, значи сте пристигнали, ей сегичка идвам, само полека. Усмихваме се блажено на мантрата "Полека" и ето го ... бяга към нас човечеца. Ей, момиченца, добре дошли. Няма да се притеснявате. Само полека. Починете си, поотпуснете се, само полека, продължава да напява той, а ние влизаме в зеления му палат със зелена дограма, на входа на който гордо е иззидан лика на Горгона Медуза, елинския гриф на Версаче и антична икебана от ранния пост-соц. Стаята е чиста, човекът е любезен, водопад няма, ама ние не сме задълго. Излизаме да гоним буса в центъра. И да напълним стомаха, разбирай душата с родопски благинки.
Разбира се, след понятието "варненско време", трябва да вникнем и в понятието "родопско разстояние". Оказва се, че второто е още по-разтегливо и десетте минути до центъра всъщност са повече от четирдесет, които пък на гладен стомах се равняват на два пъти по толкова. Ех, Еличее, не си попаднала на майка. Другите майки щяха да вземат сандвич, водичка, нарязана ябълка, солетки, пък твоята - само голямата усмивка за селфи приготвила. Ох, мамо, дано аз да храня децата си, въздиша дълбокомислено Еличето и продължаваме да дирим центъра и автобусите.
Да, автобусите са там, но щели да тръгнат като има хора. Ами да прещракнем пак на варненско време и да хапнем междувременно, кимаме задружно ние, сядаме в прекрасната механа "Родопчанка" и поръчваме местни специалитети - пататник, винце и суджук. На планина не се ходи гладен, знаем от далечни уроци, хапваме, пийваме, отиваме час по-късно към автобуса, пък той пак същия и пак там. Хора нямало достатъчно. Е, с нас стават достатъчно и автобусчето тръгва. Кой късмет се оказа това подред? Вече спряхме да ги броим.
В автобусчето ни чака следващият ... късмет. Бъдещите сватове. Милена и Стефан. Голяма веселба! Милена, курназ жена, с патерица и прясна операция на коляното, Стефан - търпелив и спокоен. Ще се веселим на балкански ритми, ще пийваме винце горе, че много поводи имаме за празнуване! Тръгва бусчето нагоре по криволичещата планинска пътека, наречена път, Еличето вече е заспало с първото подрусване, а аз нижа лакардии със следващия късмет ... иракчанин, живеещ в Германия, уличен музикант, проект мениджър на бежанци, полиглот, фен на българския фолклор. Обещава ми да ми пее "Йовано, Йованке" на върха, много хубаво я знаел, написал си фонетично българския текст с арабски букви и си го учел в метрото в Бон.
Качваме се на Перелик - уникално място, уникална сцена от бали слама и две огромни огнища, уникални изпълнители. Фестивалът е на световна музика и джаз, късметлии са огромни - само за една нощ е, сцената е открита, и дъждът току що е спрял. Студено е много, но хора също много - с коли, с деца, с палатки, с бири, с одеала, с усмивки. Пейките са пълни, сцената гъмжи от яки банди, и ... като почва онази ми Монтанска Духова Музика Вива Монтана, не времето, не мястото, не Луната, не ние с Еличето - а всичко, абсолютно всичко се мята в ритъма на сърцето! Месечина, джелем, джелем, хора, бела чао, бубамара, нема тебе нема мене .... не си спомням колко сме танцували, единственото което виждаха премрежените ми от щастие очи бяха усмивки, греещи лица и онова Голямо чувство за Благодарност за Тук и Сега!
В един и половина след полунощ иракчанинът ни пее "Йовано, Йованке", автобусчето успява да ни свали живи в Смолян, миришем на опушен свински бут, но утре вече е дошло, да поспим малко, пък утре ще мислим. Чао на Версаче и накъде - а, мамо, знаеш ли - тук има едно много хубаво селце, казва се Забърдо, аз съм ходила там, ,имаше едни много мили баби на площада, да отидем ли да го видим. Както кажеш, Еличе, ама ми се хапва нещо полезно. Една пъстърва, как ти звучи? Добре, това е пътят към Забърдо. Той с доста дупки сякаш е. Дупки, дупки, ама веднъж се ходи в Забърдо, върти уверено волана слабичкото ми геройче и яваш-яваш ето го селото. Само дето ни баби, ни дядовци, ни кръчма, ни пъстърва, ни кафе ... жива душа няма.
Само огромни гиргини, мушката, високи каменни зидове и измазани с кал горни катове на древни родопски къщи. А това човек ли е? Извинете, тук някъде може ли да хапнем нещо? А, вие за кашкавал ли сте дошли. Ами той човекът сигурно си е легнал, ама ей там е къщата му, има тилифон, звъннете му на джиесема и ще ви донесе кашкавал. Кашкавал, прекрасно, без дори да знаем, че Забърдовския кашкавал бил известен по цял свят. Идва сънен човекът, купуваме кашкавала, отрязваме найлончето с ножицата и я да хапна от тук, я аз оттам, я да изравня, мамо ама този кашкавал е много вкусен, ама трябва да оставим малко и за Ники, нали, пак върти волана Еличето, докато лакомо напада кашкавала. Табела "Чудните мостове" Отиваме ли? Отиваме! There is Game!, както скоро обогатих английския си с местния софийски жаргон за "Правим го!"
И коя е първата табела на пътя ни? Ресторант "Пъстървино сборище". Кой подред е този късмет? Отварям вратата на колата и пред крака ми огромна четирилистна детелина. Айде, Еличе, за теб е, поръчваме пъстървичката, хапваме я супер хрупкава и прясна, душичка, побъбрим малко със собственика на рибарника, заявил дълбокомислено "Държавата не ме заслужава!", той ни казва, че дъждът щял да ни "удави", ние му благодарим за позитивизма, мятаме се на колата, отиваме към мостовете и там ... ни капчица дъжд, едно слънце и ония ти ми чудни, велики, божествено магични скали, извили мощен гръбнак над каньона. Щастието от красотата може да бъде уловено само в снимки, дивим се и се опитваме да уловим магията на мига в снимки и я ... какво е това? Метално въже за въжен тролей над боровете и под свода на гигантските скали. Искаш ли Еличе? Искам. Ама ме е страх! Няма страх, айде правим го.
След няма и минути Еличето е екипирано, краката му треперят, но уверено защипва карабинера за въжето, аз се чудя на акъла си да я навия да го прави, треперейки държа телефона за видео, алее хоп, Еличето извиква възторжено и бръъъм надолу по въжето ... над боровете, над пропастта, под мостта, .... ура, стигна докрая. И това направихме! Геройче! Айде да се прибираме, че се мръкна, път ни чака.
Качваме се в колата щастливи и прещастливи, доволни и предоволни, засищаме адреналина с шоколад и тогава идва мигът, който наричам Късмет на Куб!
На три метра пред колата, с огромна скорост, префучава стадо от около .... двадесет .... глигана.
Големи, малки, много, шеметно бързо.
Никога не виждали глиган освен на снимка, ние стоим зяпнали, онемели, слисани, благодарни на Късмета. За който имаме само една формула.
Благодарност към неизвестното! Радост от Известното!
И двоен чифт Крила.
