Камино Начало

Започвам разказа за нашето ПилиТониБобиГримо от Бурго да Ранеро – малко селце по Камино, в което къщите са направени от изпечена оранжева земя, небето и капаците на прозорците са синьо-зелени, а хората – ведни и усмихнати. 

Нашият малък алберг е като дядовата ръкавичка във Вавилон – побрала хора от много народи, езици и краища на света. Обединяват ги доста сходни неща – всички са усмихнати и си казват Ола!  Буен Камино!, стъпват като в паници, след като току що са свалили тежките туристически обувки и нахлузили сандалите, лицата им са обгорели и всички носят огромни бели миди с червен кръст. Повечето са са побелели коси, вървят сами или по двойки, по пътя ни задминават баби, които стъпват бодно и отривисто като офицери, докато ние, естествено сме с най-големите раници. 

Балканската ни суета ни е повелила да понесем цял гардероб, цяла торба с лекарства и пет, шест консерви Русенско и китайски макарони. Боби е достатъчно мил да ми носи втория чифт обувки и сандали, още в първия град – Леон, ще изпратим колет с блузи, рокли и поли до Сантяго и ще се снижим до две тениски,  панталон и шорти,  риза с дълъг ракав,  яке и  суичър, както правят патилите и опитни туристи. Истината е, че тук дори може и да се облечеш по пътя тъй като хората оставят зад гърба си неизползвана храна, но и торби с тениски и обувки. 

Аз, естествено съм облечена като клошар – с кърпа на пират, пет шест ката шарени дрехи и шалчета, общо взето, опитвам се да възмездя носенето с обличане. Истинските пилигрими, обаче, изглеждат различно . туристически панталон, шапка и суичър, това е модата тук. Всички спим в спални чували, сутрин хората излизат от грездото на алберга по изгрев слънце и тръгват по „Дългият път не е кратък, не е кратък, затова … бързат пилигримите!”

Шантавото е, че и в двете селца, в които влязохме, на входа на селото ни чакаше по един Фисьо, когато тръгнахме от Мадрид, на първата крачка от хостела намерих малко ключе с надпис  Made in China, а днес пътят се разделяше и не знаехме на къде да тръгнем, а точно тогава дойде малко автобусче с двама мъже в жълти тениски и шапки, които се оказа, че са гидове по Камино и разбира се, работата им беше да ни покажат верния път. Другото са щъркелите – тук на всяка камбанария има по четири гнезда на щъркели, вечер тракат с клюнове по много мелодичен начин, напомнящи шевна машина и зъболекарски стол едновременно.

А сега, да разкажа за първата ни спирка, древният, полуразрушен замък Сахагун. Ние просто влязохме в първата отворена врата в селото  и попаднахме в манастира Санта Круз.Посрещнаха ни две монахини бенедиктинки, които услужливо и задълбочено ни говориха пет минути на испански, заведоха ни до една стая като кибритена кутийка с четири легла на два етажа, показаха ни най-ниската цена – пет евро и явно сме им изглеждали твърде гладни, за да ни поканят на вечеря за осем евро и специална служба за пилигрими.  Да, тези монахини пяха вълшебно за нас, пилигримите, после мъмриха молитви, аз се просълзих, Боби каза, "Тончо, представяш ли си каква енергия има по тези места", накрая се сгушихме на по биричка в малкото уютно дворче на манастира и ето ни – сутринта на път, със звън на камбани в осем часа. 

Този ден вървяхме осемнадесет километра със средна скорост 4,5 км/час, направихме само една почивка, нямаме пришки но краката ни са малко разнебитени. До нас имаше едно френско семейство, което върви от 43 дни, тръгнали са някъде в недрата на Франция, бабата вече е изминала 380 километра , ние сега почваме. 

Хубавото е, че този път приема всеки, направен е за младо и старо, албергите са навсякъде. Сега вървим по равно, но след Леон ин чакат височини, има 375 километра до Сантяго, така че, Бог с нами!