В Китай.
В малко провинциално градче от един милион души.
Не, не е интимно. Не, не е грандиозно. Малко е страшничко!
Лимузината спира пред огромен метален портал. Домът е осветен на върха на хълм, което явно и в буквалния и в преносния смисъл е най-високото място в човешката йерархия. Осветен и призрачно тъмен. Въоръжен полицай разпознава Секретаря и разтяга най-любезната си усмивка. В колата сме трима - моя милост европейското хипи, облечена в пъстри шалове и дрехи, чичото милионер и Председателят. Отиваме да събеседваме над чаша чай.
Какви мисли се въртят в главата ми ли? Ами например, кой знае какви подземия има в този хълм. Кой знае какви уреди за мъчение на сгрешили в откровеността си европейци има. Дали някой ще разбере за изчезналата мис Той Нии в малкото провинциално градче от един милион. Не може ли да слушам цигулка друг път. На светло, ако може.
Истината е, че в Китай на гостоприемство не се отказва. Те влагат толкова много смисъл в жестовете на любезност и благоприличие, че е грубо дори да се прозееш. След индонезийските си пет грамадни културни гафа за един час, вече много внимавам с коя ръка посягам, колко дълбоко се покланям и как връчвам и поемам визитки с две ръце и име, насочено към четящия.
"Да не изгубиш лице" - това е оста на въртене на китайския манталитет. Да не изгубиш лице значи и да не попречиш на някого да запази лицето си.
В този случай "лицето" е официално. Този човек е най-каненият гост. Визитката му е с позлатени букви на червено знаме и малцина имат привилегията да я имат. Преди минути са му подарили стенен часовник с кристали Сваровски - може би струва колкото автомобил.
Но той е обикновен човек с карирана риза, сандали с чорапи и душа на поет. Водили сме четиричасов разговор на маса с приложение на мобилен преводач "В България има ли поети? Да, има? А, чудесно, а планини има ли? Да, има и планини. Как се нарича това животно, което е в чинията ми? А, това ли - това е Лелята на скаридата. ...", разговорът става все по-абсурдно формален, докато очаквам чичото на хлебарката.
Но дори и да не може да сглобим една свястна мисъл в комуникацията си, ние се харесваме. Той обича цветя и ми показва многото снимки на рози. Аз му показвам снимки от Индия, от българските красоти. Междувременно трябва да пълним и празним купичките си с храна в грандиозни мащаби.
И така - чаят бе много приятен. Цигулката бе вълнуваща. Аз се почувствах приветствана и поласкана.
Разбих още едно табу. Партийните секретари всъщност били и хора. В Китай.
Няма коментари:
Публикуване на коментар