за Европа

"Майко, не се притеснявайте за мен. На фронта съм. Омъжих се за Евтим. Много е хубав, ще ви запозная.", написала баба ми Мария на родителите си след като от десет дни си била тръгнала от къщи.

Баща ми би казал "върла македонка". Аз бих казала, ентусиастка от времето си.

Но тази история не е за чепатата ми Мама Мария, на която дължа отглеждането си, отхранването си и отрастването си. Като и кажех, че имам шестица, тя казваше "седмици не дават ли?", като тъпчеше в устата ми мед с кисело мляко, казваше "то все на едно място отива", като я засипаха няколко бели наведнъж, гордо отсече "аз гледам философски на нещата". А куките, а преждите, а плетките и цветовете, които излизаха под ръцете и - те бяха една друга вселена.

Тя даже не е и за войната, на която баба ми се записала за самарянка, защото как така ще стои със скръстени ръце като може да "свърши нещо полезно". Не е за ордена за храброст на дядо ми Евтим, нито за бурната им, страстна войнишка любов.

Тя е за Европа и за усещането да си част с нея.

Когато дошли немците, седемнайсетгодишната ми баба хванала малкото си братче за ръката, качила го на влака и пътувала с него на стотина километра, за да отиде до немския полк и да си упражнява немския. Защо с него ли? Ами защото и бил поверен да го гледа пък как така ще изпусне възможността да побъбри на чужд език, дори и с въоръжените до зъби германци.

Когато майка ми и баща ми за първи път отидоха на екскурзия, повтарях държавите като мантра, която още се е набила в главата ми  - Турция - Гърция - Италия - Франция - Испания, а албумът за Рим, който ми донесоха го бях разгледала с лупа многократно преди да видя величието на живо. Донесоха ми и флумастри, които не използвах, за да не се изхабят, а само подреждах и преподреждах по цветове.

За първи път минах желязната завеса на 23 години. За да си извадя виза за Великобритания, чаках в бункер в английското посолство два дни. Когато самолетът излиташе, плачех на глас от щастие, че мечтите се сбъдват.

И после мечтите започнаха да се сбъдват една по една. Светът ставаше все по-достъпен, самолетните билети все по-безумно ниски, понякога беше по-евтино да отидеш до Виена отколкото до София. Преди няколко дни Еличето бе в Осло, Никол - в Амстердам, аз - в Брюксел, Боби - в Девня. Куфарите ни са винаги в бойна готовност.

За това говоря. За космическия скок от мечтата на баба ми да си практикува немския, който сам по себе си е бил странна прищявка до невероятния микс от приятелства, някои от които много истински, които аз имам с хора от всевъзможни кътчета на света.

И после да не говорим дали имаме нужда от Европа или тя от нас. Това не е нужда. Това е живот.