Тя не е от земите, които се изброждат по хоризонтала. Странджа е вертикална. Трябва да слезеш в дълбокото, при лековитата вода, за да я усетиш.
Тръгнали по в началото по хоризонтала, караме по пътища, изкопани като от гъст метеоритен дъжд. Кратерите са толкова огромни, че зеленият ни бръмбар пъпли като зашеметен, Боби е прехапал език да не замърси словесно слуха ми, а в колата гърми турско радио, защото друг сигнал просто няма. Пътуваме към село Сливарово. Намира се отвъд кльона, бившите телени ограждения с полоса, които са държали този край заложник на държавната сигурност. Разминаваме с няколко граничарски джипа, всички ни поглеждат с онова разбиращо съчувствие, с което се гледат лудите. Колата е закичена с върбов венец, мис Тони и тя, дрехите им от шарени, по-шарени, ухилени до уши и пеят. Има ли много до Сливарово, питаме. Има, ако стигнеш, измърморва граничарят.
В Интернет пише, че в Сливарово имало ресторант и спа център. Ние сме за ресторанта. Да, ама сме и за гъби. Оказва се, че Сливарово е село от пет къщи и две огромни кучета, които войнствено го бранят от пришълци като нас. Мис Тони слиза боязливо от колата да направи няколко снимки и отново беж, Нито Сливарово, нито сливова, нито сливи.
Разказвам тази история, за да пошушна как Странджа не е земя за пътеводител. Тя е променлива земя. И ще ти се отвори, ако те допусне до себе си.
Допусна ни до магията, наречена Индипасха - древно тракийско оброчище с лековита вода в дълбок като дебрите на митовете дол. Имахме вълшебното усещане да вървим сами по магична зелена пътека навръх Цветница, да се унасяме от цветовете на игликата и трелите на птичките, да се усмихваме на слънчевите лъчи, проврели се през клоните на вековните букове и да търсим светилището сами. Чувствахме се защитени и вдъхновени. Намерихме пътечката надолу, слязохме до магичната рекичка с облени от свръхестествена светлина камъни, наляхме си от меката вода и се размечтахме. Такова място те изпълва с доброта и любов. С благодарност, че си жив. И че сме заедно.
Това е магията на аязмото. Да пиеш вода с благодарност.
Така открихме и аязмото на Света Петка до село Бръшлян. Един човечец направил параклисче, надписал билките с указания за всяка, прокарал пътечка до лековитата жълта кал. После починал. Но хората му тачат стореното. Нищо не се заключва, но се пази. Както и параклисчето на Свети Пантелеймон до село Бръшлян. Отворено и съхранено.
Така видяхме ние Странджа. Земя, която е сменяла наемателите си както слънцето бяга зад облаците. Но съхранена. И отворена, ако и отвориш душата си с благодарност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар