Трета страстна история - Бай Юрдан и неговата рана

Юрдан се казвам. Синът ми умря преди пет години. За няма и седмица умря. И останахме с бабата. И с жена му и децата. Гледаме са, няма как. Един мъж съм в къщата сега, всички на мене чакат. Пък мен краката не ма държат вече. Тоз левия по-бива, ама десния, никакъв го няма. От време оно е тъй. Рана имам на него. И не зараства, мамицата и. Раниха ме през войната. Някакво парче от бомбата влязло. Хем не могат го изкарат, хем не излиза само, хем раната отворена седи.

Ама дет са вика, то с всичко са свиква. Ей на, и аз мойта рана откога я нося. Само веднъж са затвори. И после пак зейна. Ама сега за туй ще ти разказвам, как са затвори, мамицата и. Миналото лято беше.

Викат ма на двора, Юрдане, идвай. На Митко в къщата влязла лисица. Убил я, ши я дере. Иди да му дадеш акъл, чалъм има, той хабер няма. Отивам, гледам го Миткото фанал са да дере лисицата. Пък тя, бая големичка. Хубава кожа ще стане от нея. Фанахме са, одрахме я за няма и час. Почерпи момчето.

То хубаво, ма, идва докторът. В командировка в Силистра бил и кат са върнал, направо у нас. Вий, вика, таз лисица, таковахте ли я за бяс. Къв бяс та гони, бе докторе, няма бяс, ела тука пий една ракия. Не, вика, докторът, проба за бяс искам. И кво са оказа то, бясна била. Прав бил докторът. Мамицата и и лисица мръсна. И на, фана го Миткото. Рана имал на ръката си, порязал са бил, в кръвта му влязла заразата. Не можаха да го оправят. Не си бил бил ваксината навреме. Отиде си момчето. Кат сина ми си отиде, младо и право. Пяна на устата казват му излизала, светлото не можел да търпи. Страшна работа.

То и за мен страшно стана тогава. Зер, и аз значи съм бесен. И кат ма хвана бабата, в плевнята ма залости. Тука ще седиш, вика, да не заразиш децата. Ако си бесен, бесен си, ама и ний всичките да не побеснейм. Докторът пак в командировка. Кво да праиш, седа и гък не казвам. Носят ми храна, вода ми носят, пък аз чакам пяна да почне да ми излиза от устата. Четирийсе дни чаках. Минават разни хора и викат, Бай Юрдане, не си ли умрял още бе. Пък аз им викам, жив съм, мамицата ви, жив съм. И знайш кво - таз рана пуста взе че са затвори, мамицата и недна. Ако щеш вярваш, затвори са. И на жената показвам, и не знам да са радвам ли, да плача ли, нали белким ша мра, с рана или без рана все тая.

На четирийстия ден викат карантината свърши, ша тъ бива още. И бабата ма пусна в къщата да вляза. Айде, викам, курбан ще давам. Оживях. Писано ми било.

Ей на, направих курбана. Вдигам ракията, викам Айде наздраве, и те викат Наздраве, Юрдане. И знайш кво - до вечерта, пустата му рана пак зейна, мамицата и.

Тъй ши е. По-лошо щи става, по-хубаво няма да става. Ама белким децата пораснат, пък после щи му мислим.