Отивам при една кумшийка. Викам и - Ей, шъ, ко да гу прая туй беби бе, шъ пада, кък да го пазя да ни пада? Пък тя ми вика - Виж кво, шъ вземиш две кърпи, триъгълни. Шъ ги вържиш ей тъй на възел отстрани и отдолу на възел. И отдолу възела пъхаш нагори, нали са сещаш. Тъй шъ гу държиш бебито. Вземам аз двете кърпи, вързвам ги и вече - шапка на тояга. Кат гу усетя да почва пак да пада, сядам ей тъй, на усморка съ въртя и то пак са качва.
Ей изкарах деветте месеца с девет санта, ако щеш вярвай. Були, були, в болницата шъ влизам. Да ама там телевизията дошла, нова била болницата, откривали я, всички шъткат, мъткат, на мен никой за нищо ни мъ бара. Були, булиии, пу идно времи, паднала съм, от болка съм припаднала, викат.
Събуждам съ, гледам, на едно легло лижъ, нит курем, нит беби. Въх, викам, къде ми и бебиту, къде ми и куремъ. Ривъ, ривъъ, пък унез пак шъткат, мъткат в куридоръ, на мен никой внимание ни ми обръща. Пу идно времи гледам, една кумшийка - санитарка, от нашта махла. Викам и - Ила тука ма, кажи, къде ми и бебито, къде ми и куремъ?
Пък тя найш кво викъ? Ти, вика, тиникия имаш ли мъ, и ми сочи номерчето на ръката ми. Щом кът имъш тиникия, значи имаш дите, ни съ бой.
И тъй, начи, успукуих съ многу. Гледам си тиникията и си викъм, их, начи, имам ли тиникия, начи имам и дите!
Няма коментари:
Публикуване на коментар