Но аз не мисля така. Мисля, че всеки от нас има мисия да прави най-доброто от себе си. Без значение къде и с кого. Просто - да даде това, което може на света.
Какво мога аз? Ами, да преподавам английски. Да развеселявам деца. Да разказвам истории. И да споделям възхищението си от щедростта на света, от разнообразието на хора и съдби, от богатството на багри и образи. Аз съм учител.
И ето, опаковала в раницата на сърцето си всички тези инструменти за мисионерстване, тръгнах към Непал. Имах две задачи - да пътешествам и да помагам.
Пътешествието бе заедно с Боби - небезизвестната фамилия ПопХипарови вече бе потънала в магията на Изтока от странстванията си в Индия предната година и отново не направи един предварителен план или проучване, а се гмурна в дебрите на Катманду, готова да си начертае маршрут и да го изпълни. Храмовете в Катманду - джунглата в Читуан - люлката на Буда в Лумбини - магнетичните осемхилядници, видяни от Покхара - и отново - Къщата на Ангелите в Лалитпур. Коя е тази къща? За нея след малко - във втората част - за помагането. Сега за скитането.
Скитането е точната дума, защото дори за да хванеш автобус в Непал трябва дълго да скиташ из рововете на невъзможните им пътища, провирайки си път между крави, огромни тирове, автобуси от каменната ера и мотоциклети. След като бях се постарала да науча как се изписва името на дестинацията ни и няколко часа се взирах в табелките на минаващите и бибипкащи возила, установих, че това, което съм мислила за надпис, всъщност е препоръка да си купиш билет в автобуса. За номера също не може да се говори, защото техните цифри са други, да не говорим, че и годината бе 2076. Как извикахме неволята ли? Ами просто разбрахме, че вместо пътниците да търсят автобус, автобусът си търси пътници. Спряхме на едно място и зачакахме. Скоро се зададе едно флинтстоунско возило, от което стърчеше момченце и трескаво крещеше името на нашата дестинация. Натовариха ни. И тръгнахме през девет планини в десета. За да преминем разстояние от 200 километра за девет часа.
В Непал се роди смешката "Въпрос: Как може да прекараш два тира през иглено ухо? Отговор: Ако помежду им проплъзнеш пътнически автобус." Игленото ухо е планинското пътче, с надвиснали огромни канари от ляво и бездънна пропаст от дясно, по което нашият безстрашен шофьор лъкатушеше девет часа. Един познат ми бе казал, че някъде на картата пътят бил белязан с точки, а не с права линия. Е, помислих си аз, може би е в ремонт. Не - там просто път няма. И така си пътешествахме ние. Седем дни. С всичко, разбира се се свиква. Особено когато си заслужава да стигнеш.
Да започнем с Читуан - вратата на джунглата, изходния пункт за прочутото сафари на слонове и срещи отблизо с леопарди и носорози. Носорогът бе в храстите от другия бряг на реката. Леопардът спал предната вечер под терасата на наколното ни бунгало. Какви са тези чернички топчета на чаршафите ми. Ами, нищо особено - продукти на местното гущерче геко, което си живеело в бунгалото. Тази буря циклон ли е? Да, това е просто един проливен мусонен дъжд, който продължава неспирно и реката прелива, но няма страшно, ще спре някога. Как се качва човек на слон. Първо по стълбичка, а после в кош.
Да продължим с Лумбини - пъпът на будистката вяра, родното място на Гаутама Буда. Едно от най-магичните и добри места в света. Средоточие на девет приказно красиви будистки храма, построени от различни нации. Земя на мир и изобилие, на мощни огромни дървета. И най- свещеното от тях. Дървото, за чиито клони се е държала майката на Буда при раждането му. Силата и магнетизма на това дърво заслужават неволите на всяко едно странстване. Под клоните му коленичат босоноги будистки монаси от цялата земя, а сред тях се реят пъстрите знаменца на стълбата към Небето.
И да завършим с Покхара - хипарската столица, вратата към Хималаите. В това пътешествие нямахме време и подготовка за трекинг. Повечето маршрути изискват поне пет дни сериозно ходене, а и хванахме дъждовния сезон, в който това не е лесно. Не пропуснахме, обаче, да запечатаме гледката с масива на Анапурна в сърцата си и да знаем за какво да мечтаем следващата година.
И сега - най-важното! Завръщането у дома. Но не в България, а в Къщата на Ангелите - домът за изоставени деца, в който моят приятел Бимал Ости и неговото семейство вече седем години отглеждат като свои двадесет и едно момиченца. Всяко от тях е със съдба на зловеща драма зад гърба си, но с най-светлата усмивка и най-звънливия смях в момента. Аз се запознах с Бимал преди три години в Полша, повярвах му и сърцето ми ме поведе към него. Да опозная децата, да им помогна с английския, да им занеса пари. Да дам най-доброто от себе си.
Първо - като шия чанти от стари дрехи. Създадох си страница във фейсбук - Toni's Bags for Charity и поканих приятелите си да подпомогнат таксите за училище на децата като си купят шастлива торба. Успях! Уших повече от петдесет чанти и събрах много пари. Занесохме ги с Боби всичките на децата, подкрепихме ги в началото на учебната година. Таксата на едно дете на месец в училище е 25 евро. А те са 21. И всички се питаме? Как успяват тези хора да ги гледат? Богати ли са? Държавата дава ли им пари?
Отговорът е НЕ. Просто има и други хора, от всички части на света, които са решили да помагат. Семейството на Бимал е голямо международно семейство. В центъра му са - Момиченцата. Не можех да повярвам, че двадесет дни ще работя в среда с деца с трудно минало, в която няма агресия и стари травми. Бях се подготвила с материали за начинаещи, мислех си, че тепърва ще учим елементарни неща, че ще поема много болка в сърцето си.
Какво бе учудването ми, когато разбрах, че децата учат изцяло на английски в училище, че са напълно грамотни и прилежни в заниманията си, че са способни да пишат домашни с часове, да стават сутрин в пет, за да срешат косите си и изгладят униформите си, да работят в екипи - голяма кака, средна кака и мъниче, и най- важното ... да са напълно отговорни за успеха си и отзивчиви за помощта в домакинството. Първият ми час започваше в шест сутринта. След това имах втора група от седем. В девет ги водех на училище. В четири ги прибирах, помагах в готвенето, ходих с тях на църква, играх, правих театър и филм, гушках се! Научих се на толкова много неща!
Дадох най-доброто от себе си! И получих най-доброто в замяна.
Но любовта е грижа. И тя не е за един ден. Иска постоянство. Затова пак шия чанти. И моля хората да ги купуват, за да помагаме на децата. Помагайте и вие!
Светът е широк и ... твоята мисия те чака навсякъде!
Няма коментари:
Публикуване на коментар