Седнах на пясъка и се разревах... Никога не бях виждала толкова хора. И толкова възторжени. Мъже с дрехи и детски пояси през кръста. Лелки с възглавнички на ръцете и рокли. Всички с телефоните си. В морето. През това останалите половин милион загряваха на плажа с гимнастика, за да ги сменят. В заградените от въжета петдесет квадратни метра вода. И всички бяха неописуемо щастливи!
Това бе краят на историята ми. Как седя на пясъка и не вярвам на очите си.
А началото? Началото е обикновено. Записаха ме на екскурзия.
Още в третия ден на китайското ми гостуване, любезните ми домакини се досетиха за немирния ми туристически нрав и решиха да ме почерпят с екскурзия до хубаво крайбрежно градче. Ооо, дааа, екскурзия ... обичам! И какви са забележителностите? Не знаете. Няма проблем. Сигурно е старо рибарско селце, сигурно има стари къщи със занаяти, сигурно изсушени като пергамент китайски баби ще нижат рибарски мрежи и оооох, какви снимки ще направя! Ще има ли екскурзовод! Прекрасно! Ама на китайски ли? Говори английски! Само на мен ще разказва! Какво повече да кажа! Шей Шей и Мис Тоо Нии е на ход!
Разбира се, че ако имах Гугъл щях да направя проучване на този уникален град, който ми предстои да разгледам. А ако имах фейсбук, ехей, ако имах фейсбук как щях да се похваля предварително колко интересно пътешествие ми предстои ... Но, това е Китай и Мис Тоо Нии още не е срещнала хакер, който да промени живота и. Това ще се случи чак на следващия ден.
И така, щастлива и ухилена Мис Тоо Нии е изпразнила паметта на телефона си и се е строила за екскурзия след като малката и китайска приятелка грижливо я е поверила на екскурзоводката и инструктирала да не се отделя от групата в никакъв случай. О, ами ако искам да отида на музей? Хм, ок!
И ето, започват да пристигат туристите. Мъже, жени, баби и дядовци. Всички с огромни гумени пояси през кръста. Надути! И сламени шапки. Ама то и на плаж ли ще се ходи? Е, аз ще пропусна плажа, ще наблегна на културната програма, цъкам си възторжено аз и сядам на първата седалка до екскурзоводката готова за индивидуална беседа.
Два часа момиченцето с микрофона чете имена и попълва декларации. Явно за да отидеш на екскурзия трябва много декларации да изпишеш, но какво да се прави, Китай е това, кога ще стигнем? Сега ще ядем ли? Добре, слизаме. Още два часа по магистралата. Може ли да подремна? Да не изпусна нещо важно. Добре, няма да изпусна.
Добре, пристигнахме ли! Ще ядем, добре. Ами кога ще ходим на музей. Няма ли да ходим. Ще излезем за вечеря да ядем ли. ОК, какви са забележителностите? Една миризлива сушена риба, която се продава само тук. Ами, добре, ще я пропусна. Ще си се разходя сама. Защо да не се разходя? О, спокойно, няма да се изгубя. Да, ще дойда за да отидем с автобуса на плажа.
И така, след като целият автобус дружно е седнал на кръгла маса с въртящ се поднос по средата и е унищожил огромно количество морска храна и най-вече прочутата миризлива риба заедно с мен, следват инструкции за два часа сън. А на когото не му се спи? Ще спи. Китай е това. После отиваме на плаж.
Добре де, ще спя. И на плаж ще отида. Ама като нямам пояс. Ще ми дадат декларация за липса на пояс. Добре, подписах я. А за липса на бански има ли декларация? Тук вече чувството ми за хумор бе в повече за горкото момиченце и аз чинно се строих на опашката пред автобуса, докато шофьорът лично инспектираше един по един пътниците дали имат пояси. Надути.
И ето го плажът. Първа гранична контрола. Военни с автомати. Втора гранична контрола. Военни с автомати. Будка за билетчета. Инструктаж как да познаят автобуса на връщане. Хайдее! В морето!!!
Ама къде е морето? Не се вижда! Защото в него има китайци. Вода не се вижда. Има един отрязък от воден басейн заграден с три въжета на дълбочина максимум до кръста, в който са влезли десетки хиляди китайци с дрехи и пояси. От другата страна на въжето кръстосват катери и лодка на бреговата охрана. Останалите половин милион може би са на плажа, отделени по автобуси и предприятия. Инструктор им показва загряваща гимнастика преди мокренето. Ръкомахат. Викат. Смеят се. Заливат се от щастие. И си правят снимки.
Някои от тях са дошли от хиляди километри, за да видят морето. Може би никога няма да го видят друг път. Някой са тук само за два дни. Като мен. И това са най-прекрасните два дни в живота им, за които ще се похвалят в предприятието.
А аз - любознателната варненка, която само до преди два дни се наслаждаваше на пустите дюни на Крапец и печеше кълките с бутилка изстудена бира в ръка, сега трябваше да отиде на другия край на земята НА ПЛАЖ.
За да разбере как хората са щастливи от това, което имат. Поне докато не дойде Тайфунът! Сирените завиха. Идва Тайфун! Бегом към автобуса. Връщаме се.
Разбира се, че ако имах Гугъл щях да направя проучване на този уникален град, който ми предстои да разгледам. А ако имах фейсбук, ехей, ако имах фейсбук как щях да се похваля предварително колко интересно пътешествие ми предстои ... Но, това е Китай и Мис Тоо Нии още не е срещнала хакер, който да промени живота и. Това ще се случи чак на следващия ден.
И така, щастлива и ухилена Мис Тоо Нии е изпразнила паметта на телефона си и се е строила за екскурзия след като малката и китайска приятелка грижливо я е поверила на екскурзоводката и инструктирала да не се отделя от групата в никакъв случай. О, ами ако искам да отида на музей? Хм, ок!
И ето, започват да пристигат туристите. Мъже, жени, баби и дядовци. Всички с огромни гумени пояси през кръста. Надути! И сламени шапки. Ама то и на плаж ли ще се ходи? Е, аз ще пропусна плажа, ще наблегна на културната програма, цъкам си възторжено аз и сядам на първата седалка до екскурзоводката готова за индивидуална беседа.
Два часа момиченцето с микрофона чете имена и попълва декларации. Явно за да отидеш на екскурзия трябва много декларации да изпишеш, но какво да се прави, Китай е това, кога ще стигнем? Сега ще ядем ли? Добре, слизаме. Още два часа по магистралата. Може ли да подремна? Да не изпусна нещо важно. Добре, няма да изпусна.
Добре, пристигнахме ли! Ще ядем, добре. Ами кога ще ходим на музей. Няма ли да ходим. Ще излезем за вечеря да ядем ли. ОК, какви са забележителностите? Една миризлива сушена риба, която се продава само тук. Ами, добре, ще я пропусна. Ще си се разходя сама. Защо да не се разходя? О, спокойно, няма да се изгубя. Да, ще дойда за да отидем с автобуса на плажа.
И така, след като целият автобус дружно е седнал на кръгла маса с въртящ се поднос по средата и е унищожил огромно количество морска храна и най-вече прочутата миризлива риба заедно с мен, следват инструкции за два часа сън. А на когото не му се спи? Ще спи. Китай е това. После отиваме на плаж.
Добре де, ще спя. И на плаж ще отида. Ама като нямам пояс. Ще ми дадат декларация за липса на пояс. Добре, подписах я. А за липса на бански има ли декларация? Тук вече чувството ми за хумор бе в повече за горкото момиченце и аз чинно се строих на опашката пред автобуса, докато шофьорът лично инспектираше един по един пътниците дали имат пояси. Надути.
И ето го плажът. Първа гранична контрола. Военни с автомати. Втора гранична контрола. Военни с автомати. Будка за билетчета. Инструктаж как да познаят автобуса на връщане. Хайдее! В морето!!!
Ама къде е морето? Не се вижда! Защото в него има китайци. Вода не се вижда. Има един отрязък от воден басейн заграден с три въжета на дълбочина максимум до кръста, в който са влезли десетки хиляди китайци с дрехи и пояси. От другата страна на въжето кръстосват катери и лодка на бреговата охрана. Останалите половин милион може би са на плажа, отделени по автобуси и предприятия. Инструктор им показва загряваща гимнастика преди мокренето. Ръкомахат. Викат. Смеят се. Заливат се от щастие. И си правят снимки.
Някои от тях са дошли от хиляди километри, за да видят морето. Може би никога няма да го видят друг път. Някой са тук само за два дни. Като мен. И това са най-прекрасните два дни в живота им, за които ще се похвалят в предприятието.
А аз - любознателната варненка, която само до преди два дни се наслаждаваше на пустите дюни на Крапец и печеше кълките с бутилка изстудена бира в ръка, сега трябваше да отиде на другия край на земята НА ПЛАЖ.
За да разбере как хората са щастливи от това, което имат. Поне докато не дойде Тайфунът! Сирените завиха. Идва Тайфун! Бегом към автобуса. Връщаме се.
Няма коментари:
Публикуване на коментар