Китайците

Са самодостатъчни.

Тяхната Поднебесна Империя е техният свят. А той е твърде обширен и дълбок, за да бъде видян.Затова китайците не го търсят.

Те не търсят и Другия свят. Той пък е твърде далеч и твърде труден за достигане. Дълго е бил затворен за тях. Затова китайците го смятат за непонятен.

Тогава къде е светът на китайците? В тях самите. В малкото. В ритъма на ежедневието. В спокойствието на отразеното в езерото дърво.

В последователността на действията.

Много бързо забелязах, че всеки китаец бърза да натисне копчето за затваряне на вратите на асансьора, макар че те сами ще се затворят. Също, така няма да стане и по-бързо. Питах се защо? Нали са спокойни, нали не бързат, нали са дзен.

После разбрах - защото това е алгоритъм. При изписването на думите им има съществено значение дали ще драснеш първо хоризонталната, после вертикалната черта на кръстчето. За мен никога не е имало значение. За тях има. Винаги първо е полегналата. Думата е последователност от движения. Движението е свиване на времето. Свистене на волята.

Гледах ги като хипнотизирана как изписват думите си. Как четката е вертикална, как всяка капка от мастилото е премерена, как извивката е изящна и категорична. Чудех се възможно ли е тези шифри да съществуват в главата и на малкото дете, да бъдат разпознаваеми в движение, да заемат толкова пространство в мозъка. Чувствах се като нискоразряден телефон с мизерна памет, като комар, който чопли слон, като листо, паднало върху мравуняк. И не знаех откъде да започна да ги разбирам ....

После разбрах - от храната. Не за пищността, не за разнообразието. Не дори и за начина на приготвяне. Това е друга безкрайна история. А за размера на купичката и чинийката. За поднасянето на клечките.

Клечките са мъжът и жената. Те също са самодостатъчни. Могат да задържат и оризче, и тлъста кълка. В началото се разкрачваха в ръцете ми. Бързо свикнах. Сега мога да извадя стъклено топче от купа с вода дори. Да хвана грахче, да отделя мустака на скаридата. Разбрах, че кодът на научаването е, че е лесно. Просто едно нормално движение. Но в него има много смисъл.

Първо - при поднасяне на клечките, се сервира кана горещ чай и празна купа. Макар и клечките и твоята купичка да са запечатани в целофан, трябва да ги подгрееш и дезинфекцираш. Поливаш ги с чая, обливаш ръба на купичката, потапяш чашката в нея и изливаш в купата. Така твоите клечки, твоята купичка и твоята чинийка са Подготвени. Ти също си Подготвен. Да бъдеш спокоен.

А сега за купичката. Тя е много малка. Като за бебче. И е единствената ти чиния на масата. Масата е отрупана с ястия, но ти можеш да вземеш толкова, колкото се побере в купичката ти. След като свърши, можеш да вземеш колкото си искаш повече. Проблемът на купичката, обаче, е че тя никога не може да остане празна. Защото основно задължение по етикет на съседите отляво и отдясно е да сипват първо на теб и после на себе си. И така - в твоята купичка влиза всичко - от скарида до агнешка кълка, от сочен зеленчук до сладко оризово кюфтенце. В каквато и да е последователност. Защото си не къде да е - а в Китай! И там има от всичко по много. Затова е самодостатъчно.

Тайната е да разбереш, че не е нужно да имаш голяма паница, за да усетиш многообразието. Изобилието е в малкото. И то е равно на голямото.