Двадесет и едно момиченца, отглеждани от семейството на моя приятел Бимал Ости.
Дечица без родители. На едното баща му смачкан от дърво, на друго - майка му избягала и го зарязала със двете му сестрички, на трето и двамата родители умрели. Едното живяло самичко голо и босо пред храм, другото бягало пред едно бунгало в джунглата, третото доведено в окаяно състояние. Като четеш историите им, не можеш даже да повярваш, че тези крехки малки момиченца са видели този ад.
Не можеш да повярваш и като ги гледаш. Как си играят, как се гушкат, как дори едното да вземе нещо, което всички други искат, бързо се сеща да им го даде, как като ги черпиш с бонбони питат по колко във шепичка може да вземат, как се разделят на голяма кака, средна кака и мъниче, как --- се молят. Със затворени очички, стиснати юмручета. набръчкани челца и поклащайки се нежно от една страна на друга. Как пеят в църквата си, как малките им звънливи гласчета се впускат без спирачки в ритъма на хора, как два часа неспирно танцуват, как си гребат с ръчички металните купички с ориз, как заспиват изведнъж.
Защо става така? Защото малките душички не помнят обидата, те познават само щастието на мига. Те търсят близостта на тялото, те се гушкат в теб, защото не им е казано да не докосват непознати, защото тук хората живеят толкова нагъсто, че и един върху друг да са, не се сещат, че си пречат. Чувстват се защитени да са заедно, да се събират всяка вечер в кръг и да редят молитви, едно момиченце да мълви дълъг текст наизуст, а другите да повтарят в ритъм след него. После да запеят, да затупат барабана и звънчетата и да пеят ли пеят. Толкова са свързани, а са толкова различни.
Санти, например, ще става зъболекарка. Откри, че имам метален зъб в устата си и постоянно зяпа насреща ми, за да си отворя устата и да го види. Аниша пък изниква изневиделица и веднага сяда в скута ти. Малките пръстчета на Анджила рисуват буквички върху гърба ти, а когато ти искаш да напишеш дума върху малкото и гръбче, те обливат потоци от звънлив смях. Не се уморяват да играят на една и съща игра. Не казват, че им е скучно.
А ходят на училище шест дни в седмицата, дори и в неделя. В събота отиват на църква, там пеят и танцуват четири часа, после се връщат, играят в двора и си подреждат чантите. И така, всеки ден. Гледат телевизия два пъти седмично по два часа. Нямат лаптоп и телефони. Дрешките им са окъсани, но всяко си има рафтче и си ги е сгънало прилежно. Учебниците им са доста сложни. Учебникът по английски за осми клас, например, няма нито една картинка, но е с речниковия запас на десети и единадесети. Схващат невероятно бързо. Всичко, което им кажеш повтарят, запомнят мелодията автоматично, пее им се, учи им се. Много!
Сега съм на друга планета. Тук розичките са без бодли. Защото ги полива една майка - Джуна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар