ВЪВ Филма

Възкликнала "Няма такъв филм" аз бях в "ФИЛМА!" 

Сару ни покани да присъстваме на снимането на филм с негово участие. По истинската история на момче, което се влюбило в момиче от по-висока каста и родителите на момичето отмъстили като изболи очите му с отверка. Филмът се снимаше в малко село. Момчето също беше там.... Начало, което вълнува, нали!

Пътували два часа по магистрали, влизаме в прашно селце, в което ни посрещат тумби дечица в униформи, жени излизат от колибите си в уникално красиви сарита, някакви кокалести старци ни чакат тържествено и ни въвеждат в украсения в цветя храм, където ще се състои "пурджа" - ритуал за призоваване на добрите духове. 

Идва режисьорът - дребен индиец с много златни пръстени, идва свещенната камера - въвеждат я в храма и гуруто започва да я маже с пудра и да я украсява с цветя. Отпред стои прекрасно украсен бик, който се очаква да кимне с глава, за да призове Духа на късмета. Старците помазват бика с червена и жълта пудра между очите, по краката и ... на изхода на системата, грижливо събират отпадните му продукти с ръка в една кошница, главният герой пристига - висок снажен индиец със засукан мустак и искрящи в усмивка бели зъби и всички влизаме в храма.

Главната героиня

Главният герой

Всички се молят искрено и вдъхновено, горят много пръчки, цепят кокосови орехи и пръскат млякото им върху сан, жрецът ни слага една метална купа на главата за посвещаване и после излизаме да се молим на бика. Някои неща са толкова уникални, че не могат да се описват с думи. До нас е местният сатху - дядо растафар, чиято коса прилича на няколко защипани кичета, много слаби възрастни жени в пъстри сарита, срамежливи булки, които надничат, много зяпнали деца с уникални усмивки.

Снимките започват на достолепно отстояние във времето от пурджата. Първо, целият снимачен екип трябва спокойно да закуси в къщата на най-богатите в селото. Без да имам претенции да разбирам от филмово дело в България, определено твърдя, че броят на работниците тук е умножен по шест поне. На първо време не става ясно кои работят, кои зяпат, кои присъстват, но важното е, че всички са весели, никой не се кара, всички хапват и се излежават на голите подове на голямата къща. Осезателна е липсата на мебели в къщата. Има едно шкафче олтар и едно друго шкафче. Цялото останало действие се развива на земята – хране, спане, готвене, общуване. Няма телевизор, маси, столове.

Със снимачния екип

Дядото Растафар

Тоалетната е специална тема. Когато тялото ни позова към действие, Боби бе насочен outside, разбирай минираната поляна зад къщата, а аз бях поведена от една столетна баба към нейната схлупена къщурка, посочена ми бе банята – индонезийската ми закалка ми проговори, че малката необходимост може да бъде освободена там, полята с обилно количество вода. За другото, почаках.

Първата крава

Публиката

Н-тата крава

И така, след като закусихме обилно, се насочихме нагоре по прашната улица към снимачната площадка – местния магазин – рафтче избито в една колиба, до което бяха седнали като щъркели престарели дядовци и хапваха чипс. Алкохол няма, газирани напитки няма, единственото сладко нещо са омачкани оризови топчета. Цените са непонятни – нещо като стотни на стотинката. Не докосвай, крещеше здравия разум. Добре, че бе пренаселено, че спонтанната ми природа не успя да пробие и да пробва туй онуй. След преживяването на пазара в Доха, когато хапнах тамян, защото го помислих за непозната подправка, грабнах с шепата от чувалчето и пъхнах в устата за пробвам, реших да се откажа от „зърнената диета” – цитат от Валя, всичко което зърна да хапвам. Вече хапвам това което зърна и което ми обяснят, че може да се яде.

И така, публиката се бе скупчила около помазаната камера, транспарантите опънати, главният герой със засукан мустак и напудрен, камера, екшън и изведнъж ... минава една крава в кадър. За оператора това са редовните малки спънки , не се ядосва, почват отначало, ... изскача яре. Наложи се кметът на селото да се провикне да залостят всички животни, което отне още около час. Всички животни без кравите, разбира се. Сигурна съм, че във всички индийски филми има две ленти – с крави и без крави, като първата е три пъти по-дълга от втората. Кравите са недосегаеми. Това е друга тема. 

Мис Тони е Диагноза

Разгеле, стана време за обяд и следобедна почивка. Ориз естествено. С пръсти естествено. Естествено! Ние, белите, бяхме съпровождани до всяко място от огромна тълпа дечица в униформи и любопитни майки. Вярна на учителската си природа, аз започнах да им пея песнички и да им правя клипчета, после да им ги показвам. Това предизвика втори филм, в който основната сцена беше купчина главички и аз някъде отдолу. Толкова много смях и усмивки не бях събирала от Индонезия насам. Боби цъкаше, че мис Тони е диагноза, но и двамата се забавлявахме.

Хората ни харесаха и почнаха да ни развеждат из селото, показаха ни пещ за глинени гърнета, колело за глина, местната мандра. Не изглеждаха угрижени, нещастни или дори бедни, макар че са мноооого бедни. Просто бяха хора, които живеят по законите на хиндуизма – приемаш кармата си с радост, живееш в нея по законите на дхармата и си благодарен за всеки ден с усмивка. Ние също!

It was one of those days, that make your life colourful to beyond description. We were invited by our friend Saravana Dhanapal to attend the shooting of a movie, in which he is playing the friend of the main character. The plot is based on the real life story of Ragou -a boy, who fell in love with a girl, whose parents did not approve of their relationship and in revenge plucked his eyes off with a screwdriver.
The experience of feeling the hospitality of this dusty little village with swarms of smiling children, women and men whose eyes are wide open with curiosity and good will was Unique!
The shooting started with a religious ceremony appealing to the Spirits of Hanuman to bring good luck to the camera and cast. A central element of worship was the richly decorated bull, the ritual was deeply enigmatic to us, the emotion of being surrounded of such a different, diverse world open to us - Gratitude! Thank you, Saru!