Има нещо интимно в посещението при зъболекар. По-искрено и лично дори от редовния месечен психосеанс при фризьор.
Да започнем с нервната напрегнатост и възбудена освободеност в началото и края.
Да преминем през точния като пръстов отпечатък зъбен статус в компютъра на Всевиждащия, който говори повече за твоята идентичност от всеки един детектор. Леко да надникнем в прелюдията "Ама какво точно ще ми правите и ооо, ама аз май се отказах ..."
И да се спрем на момента, в който ... зяпваш.
Тогава идва времето на Всевиждащия. Той надниква в устата ти и започва да разказва дългата и поучителна приказка какво е било, какво е сега и какво ще бъде. Но не само да разказва. А и да задава въпроси. Към себе си, разбира се. На които да си отговаря сам, защото с всичките оръжия за масово поражение в устата си, можеш единствено да се кокориш и да преритваш.
В един момент чуваш фразата "... ами то трябва да свикнеш, че хората не те обичат ...". О, говори нараненото ти его, какво ли ме чака в този свят на омраза. По-късно разбираш, че не теб не обичат, а Него НЕ ГО обичат. Никой не обичал зъболекари.
И тогава минаваш в друга тоналност. Машината вече не вие като бясно куче, а чурулика като ято врабци в устата ти. Прожекторът не те заслепява като полицейски фенер, а те грее като пролетно слънце.
И ти пада камък. От под небцето. Зъбен
Няма коментари:
Публикуване на коментар