Котето Яго

И понеже отново ни зоват интересни хора и приключения, се сетих да разкажа за един от най-милите великани, които съм срещала по пътя си, за неговото огромно сърце и неговото малко коте.

Беше по Камино. Вървим по прашен път, нарамили тежки раници. Хора като пълноводна река прииждат, подминават ни, после ги застигаме, други минават пред нас. Всички устремени към

Компостела. Хора всякакви - стари и млади, заможни и мизерни, тъжни и въодушевени.  Всички вървим. Понякога намаляваме крачка, за да пропуснем пред нас някой много забързан пилигрим, който гони и той не знае какво. Истината е, че ние наистина сме си от най-бавните, тук приседнем, там са фотнем, тук ахнем, там хапнем. 

И така, на един прашен друм чуваме след нас земята се тресе. От огромните стъпала на великан. Обръщам се и виждам, че в далечината се появява огромният силует на викинг, който с внушителна скорост ни наближава - едър, мускулест мъж с огромна раница, дълга коса и явно доста корави обувки, щом като така кънтят.

Добре, разбира се, че ще се отместим в страни, този не ни е в категорията, той е от друга раса, измърморвам си аз, когато викингът с един разкрач вече ме е изпреварил и аз виждам между къдравата му брада и коса малката главичка на едно черно коте. Мушнато в шала му се кокори и ни гледа с нескриван интерес.

Ами то същото като Фисьо! И нашият антрацитен питомник бе такова малко зверче като се засели с нас. Двамата с Боби хлъцваме от възторг, викингът ни вижда, че сме подскочили от радост и най-усмихнато спира и почва да ни разказва историята на малкия Яго.

Намерил го преди пет дни в един храст до оживена магистрала. Мяучело безпомощно и било смазано от страх.На не повече от месец, явно се е изгубило от мамата. Какво да прави, няма да го остави на магистралата ли, взел го, сложил го в шала си на топличко, Яго се сгушил в гората тилилейска на викингската брада и спокойно замъркал. Ами сега, какво ще го прави. Остават му още 600 километра до Сантяго. Пеш.

Да, но Яго изобщо нямало къде да се дене. И отгоре на всичкото се разболял. Хванал тежко разтройство . дали в брадата на викинга или не, не разбрах подробности. Знаем само, че грамадният мъж вървял 35 километра един ден, за да стигне спешно до ветеринар в най-близкия град. Докторът му казал, че котето може да яде само специална храна от консерви. И то не какви да е, а консерви, които се намират само в този град, когато следващият е на 300 километра.

И така, нашият великан изпразнил раницата си от гащи, тениски и други полезни неща и я натоварил с консерви. За да готви на Яго и да има докато стигнат двамата до Сантяго. Че няма да го пускат в албергите да спи с коте? Ами, няма проблем, ще спи пред албергите тогава, не му пречело, нали има чувал.

Две седмици по-късно срещнахме великана пред катедралата на свещения град. Яго вече по-малко се застоявал в шала, сега щял вече да ходи редом с него. Защото щели и да се връщат пеша.

Това е историята за голямото сърце и малкото коте. 

И за Хората, които се срещат по Пътя.

ве