My Son Saru

My son Saru is a legend! A legend that  glows not with the shiny glamour of fame, but with the inner FIRE of talent, devotion and modesty.

Saru is the Fire, himself.

The fire that brings people together. Like all the numerous and incredibly talented members of his group Agnii Art for All - http://agnii.org/. Like the many working children who he has trained to become professional artists in the Born Free School for Underprivilleged Children.
.

The fire that ignites the spark of creativity, talent and energy. Imagine the show "India Has Talent".
To me it sounds like "Sahara Has Sand". And Saru scored among the TOP FIVE in it! Being nobody's best friend, cousin or even familiar, he brought himself to the stars just by the power of his brilliant artistic performance.

The fire that warms people's hearts. When I watched his presentation of how a street boy like him struggled in life to achieve university education and to help so many others meanwhile - starting a charity for homeless kids to be educated in performance arts, heading a 3000 km bike march across India to protest against religious intolerance, defending the rights of women - I stood up and bowed deeply. Me, the forty-year-old woman bowed to the half younger than me boy. And I keep bowing ever since.

The fire that keeps you happy, smiling and alive.

My son Saru is Fire. I am Fire, too. We are connected. In the strongest bond - that of hearts!

Respect! And Love!

Какво е "люто кафе" и защо е полезно за здравето?

Представете си ... лук. Голяма, напращяла, жълта глава лук. Кромид, например. Добре. Почувствахте ли лука. Усетихте ли го в ръцете си. Помирисахте ли го?

А сега си представете, че го гризкате с кафето си. Люто, а? Йък. Гадост.

Споко! Не е това. Друго е. Хайде пак обратно. Представете ли лук ...

А сега си представете, че и хората са като лука. С люспи, на слоеве. Много слоеве. С крехка, сладка сърцевина.

И изведнъж слоевете започват да падат. Слоевете на защити. На страхове. На предразсъдъци. На "ама аз не мога да рисувам" или пък "да, бе, ще се излагам".

Първите слоеве са стари и олющени. Вехти са. И до болка познати.

После идват по-младите. И започват да блестят - със седефен отблясък. Набъбнали от сок. Таланти, умение да бъдеш забавен, да импровизираш, да позволиш да се шегуват с теб, да допуснеш провала.

 Накрая идва крехката сърцевина. Тогава се допират сърцата. Моето се допря с няколко. И остана така. Допряно.

Добре де, ами къде е кафето. Спокойно - сега за кафето.

Представете си, че потъвате в аромата на кафе. Не можете да устоите на упойващия му дъх. Чудите се защо толкова ви харесва, защо сте толкова свързани.

И после разбирате. Защото кафето е емоция. Емоцията на танца. На откривателството. На чара. На женствеността. На хумора. На сексапила.

Само едно противопоказание за здравето има.
Води до пристрастяване!

Когато сърцето започне да бие по-бавно

Когато синевата и сивотата на морето се слеят в нежно-розовото на скалите.

Когато единствената дума е Тишина и с нея идва другата - Единство.

Когато допираш ухо до земята да чуеш как растат минзухарите и отпускаш глава да потъне в искрящо зеления мъх на камъка.

Когато заливът е мек като прегръдка, спокоен като вселена и поглъщащ като любов.

Тогава камъните са обли, гигантски, но близки и топли.

Тогава всяка стъпка има значение.

Тогава си едно с минзухарите. И мъха. И водата. И небето.

Тогава си в Сърцето!

Бегликташ.

Магията е там от векове. Чака ни!

Дионисиевите Мистерии в Помпей

Няма такъв филм! Да влезеш в къща, погребана от вулкан преди повече от 2000 години и да видиш динамика на триизмерно кино, загадъчност на трилър, образност и извайване на портрети на психологическа драма. Вилата на Мистериите в Помпей!

Какво се е случвало тук и какво е трябвало да се научи от прожектираните върху стените сцени. Казват, че това е била мистерията на женското встъпване. На девойката, която става съпруга. На тайнството на взаимността между мъж и жена. На магията на женското прераждане.

 Поразителни са лицата на жените - дълбоките им очи, властната им осанка на царици, вглъбеността им в делата им. Погледът ми се спира вляво на девойката в лилав плащ, до която стои зряла жена, може би майка и и голо момченце чете нещо. Тайнството е започнало  със слово. на майката и на книгата. Плавно преминава в красивото момиче, което поднася или отнася угощение, украсено с маслинова клонка и грациозно увило около нежното си тяло тъмнолилав плащ.

След това преминава към обърнатата с гръб жена, която отмята покривалото на кошница с дарове с едната си ръка, докато другата измива от тайнствен съд на жрица. Вторачва се в уплашения взор на девойката, заметнала над главата си плащ, защото е видяла в ъгъла сатир, а той насочва страшна маска към съд, отразяващ я като огледало. Поразителен е преходът от едната стена в другата - траекторията на очите, на отражението, на емоцията.

Спира се върху отпуснатото голо тяло на Дионисий, разложен от удоволствие в обятията на любима, но отново е прикован от коленичилата пред някакъв пиедестал, покрит с мантия жена.

 

 Ангел бичува коленичило на другата стена момиче, и силата на наказанието отново преминава от едната стена в другата, за да завърши полета на плаща на уплашената жена с енигматичния воал на танцуващата девойка на срещуположната.

 Толкова много неща се случват по тези стени. Толкова много неща са се случвали в тази зала.
Толкова безкрайно много не знаем. И за толкова малко си мислим, че предполагаме...

За мен бе ясно едно - изкуството в ежедневието на тези хора е било със съвършенство на шедьовър и енигматика на цяла магическа библиотека.

About " married" Love - pre-Valentine, post-Socialist and ever-Hippy

Last year we had a silver wedding. We are making it golden now.

And because I believe in marriage and I love talking, now I want to explain briefly how  it all happened.

First, Bobby pressed me to something like a trash bin and gave me a small silver ring. He did not even ask me to marry him, it went without saying. Actually, we got married in haste on the 7^th March 1990 because we wanted to use the same public bath cabin on our mountain treks. In the socialist times they could let you share a hotel room and a public bath if you had this special stamp of “married” in your passport. Of course, our relatives were neither very surprised nor thrilled to hear it. They just said ”You know better!”. So we got officially married on a Wednesday in the local council when a pompous lady explained pathetically to us that we are “the smallest cell of the socialist society”. I was wearing a suit similar to that of a train ticket collector. My wedding dress was one of the two available in the Central town store.

Our church wedding ceremony was held in May in the most beautiful monastery in Bulgaria – Sokolski. In a court-yard,  flourishing in roses and the most tender-blue church, sheltered by centuries-old pine trees. The idea to get married there was for three reasons: the relatives not to argue whether it would be Sofia or Varna, Gabrovo is the geographical centre of Bulgaria; Bobby’s Gabrovo-based grandma to be satisfied; we loved this place. It turned out that in order to have steaks on the wedding, we should have asked for a special permission from the municipality.Luckily, Bobby’s aunt had connections there and she managed to issue it on time.

We had no car that could take the bride from the hotel to the monastery uphill so we spent a day negotiating with the local taxi drivers. In the end, one of them agreed for a price not to turn up the other day. The bride got on a ramshackle Moskvich and the guests – on a bus of the Humour museum – all painted in cartoons.

The night before the wedding we got lost in the forest because had been to a local village pub to warm up. They saved us and we came back to hotel fairly drunk at about 2 am. It rained for three days at the wedding. This was because I liked scratching the pie from the tray, my grandma said. Bobby did not lift me in front of the altar because the Code of Labour said that weight larger than 50 kilos must be lifted with a helper. The priest was stone drunk during the ceremony and mistook Bobby’s name for Borislav. An old lady was trying to sing, shrieking horrifyingly.

Then the party started! I don’t remember anything except the fact that we were incredibly happy! We were all babies and were having the time of our lives!

My aunt saw UFOs the same night.

So in a nutshell, if something was right on this wedding, it was us. So, people. Get married! Celebrate!

Кукленият свят на Вярата

Когато Еличето беше малка, си поръча за Коледа библиотечка на мечка. Обиколих Варна и Добрич да търся. Сега разбирам, че ако беше си я поръчала в Неапол, можеше да има не само библиотечка, ами и всяка отделна малка книжка от нея в размер нокът и половина. И също да има баничарница с банички, цял плод-зеленчук и тиганче и тавичка за всяка гозбичка.

Това е уникалната Неаполитанска култура на Presepe - пещера, побрала в себе си, не само бебето Исус и всички разпознаваеми в Светата книга лица, но и всички жители на малкото градче, всички магарета и коне, всички скалички и рекички, всичко!

Казват, че традицията идва от 13 век, когато Свети Франциск от Асизи за първи път украсил една пещера. И тъй, като всичко в Кратера на Вулкана няма как да е 100 процента, а поне сто пъти по толкова, неаполитанците подхванали. И нямат спиране. Започват на 8 декември на магическата уличка "Свети Грегорий Арменски". И продължават до Богоявление. Ние бяхме там близо месец след Богоявление. Продължаваха.

Пещерите им имат вече не само теракотени герои и предмети, но и изгряващо слънце и луна, движещи се каруци, шумолящи реки.  Интересно само дали пицата я вадят топла?

Приказно е, когато приказката е направена от човешки ръце. С любов!

За "бракуваната" Любов - предвалентинско, постсоциалистическо и евърхипарско .

Миналата година посребрихме брака си. От тази - го позлатяваме.

И понеже съм учителка и обичам да приказвам, и понеже вярвам в сватбите, искам набързо да разкажа как стана това.

Първо, Боби ме натисна до една кофа за боклук и ми подари сребърно годежно пръстенче. Дори не ме пита дали ще се омъжвам за него, защото нямаше нужда, то беше ясно. Истината е, че се оженихме набързо на 7 март, защото искахме да ходим заедно на баня. В соц-времената в обща баня и стая в хотел пускаха с паспорт и печат "бракувани", така че трябваше да влезем в категорията. Роднините, естествено, никак не се учудиха, даже не се и развълнуваха, ами казаха, "Вие си знаете!". На 7 март, в сряда, се разписахме в съвета с кръстниците и една прочувствена другарка ни обясни как сме "нова клетка на социалистическото общество". Аз бях с костюмче на кондукторка, Боби не си спомням с какво беше. Роклята за сватбата бе една от двете възможни в ЦУМ.

После решихме да направим църковния си брак На 27 май в най-красивия манастир в България, Соколския. В двор, огрян от рози и най-нежната синя църква, заслонена от вековни борове. Идеята да се венчаем в Габрово бе поради няколко причини: 1.роднините да не се карат във Варна или София да е, а да е по средата на България, 2.Габровската рода на Боби да е доволна, 3.ние така си бяхме решили. Оказа се, че за да имаме пържоли на сватбата, трябвало да поискаме бележка от общината, че сме габровски жители, добре, че леля му на Боби ни я издейства. Нямахме кола, която да ни закара, затова предния ден стопирахме такси Волга с уговорката да дойде и да ни вземе от хотела в Етъра, където бяхме отседнали с гостите. Таксито, естествено, не дойде. Качих се на продънен зелен Москвич, а гостите бяха с автобуса на Дома на Хумора, целия в карикатури.

В нощта преди сватбата, се изгубихме по селските пътища в гората с кръстниците и младите сватбари. Наложи се да ни спасяват и пристигнахме в хотела около 2 през нощта доволно почерпени. Три дни валя! Това е, защото обирам загорялото по тавите. Боби не ме вдигна да ме внесе в църквата на ръце, защото в Кодекса на труда пишело, че "товар над 50 килограма се вдигал с повдигач". Попът беше много пиян и обърка името на Боян с Борислав и през цялото време ме питаше дали се венчавам за Божия Раб Борислав. Така, че за Борислав съм венчана. Една бабичка пееше пронизително.

После започна празненството! Нищо не помним, освен че бяхме много щастливи! Всички бяхме бебета и дивяхме!

Леля ми видя извънземни след това.

И така, ако имаше едно нещо, което да е наред на тази сватба, то това бяхме ние! И то направи всичко останало прекрасно!

Женете се, хора! Празнувайте!

Шантавият Шели

Интересен урок се получи днес. Учебникът ни хвърли в дълбоките води на един от най-противоречивите английски поети. Не в поезията му. А в живота му, който сам по себе си е драма, с размерите на Шекспиров епос. И в изследване на Чудачеството. Интересен урок. Вистянски.

За Шели Байрон казва "Всеки човек, сравнен се Шели, е звяр!" Но дали червенокосият красавец с ангелска външност е ангел или дявол. Да видим!

Две жени се самоубиват от любов по него. Едната е Хариет - шестнадесетгодишната палавница, с която избягва, когато той самият е на деветнадесет Резултатът - има две деца от нея и е лишен от наследство от баща си, аристократ с потекло. Заслужава да се отбележи, че Шели е единственият му законен син. Тя, обаче, бързо му омръзва, защото не е достатъчно начетена и тогава се влюбва безумно в Мери - третата незаконна дъщеря на философа Уилям Голдуин. Сега пък забягва в Италия с нея и сестра и Клеър, която, не е нужно да се споменава, също е влюбена в него. И в Байрон едновременно. Междувременно, първата сестра на Мери и Клеър също се самоубива, заради отхвърлената си любов към страстния поет.

Завършва Итън, но мрази всяко кътче от него, заради постоянните подигравки и терор на съучениците си. Причината за терора - не иска да е част от системата на слугуване, подкрепяна от престижните университети в Англия, до, забележете, 1970 година, в която новите ученици слугуват на старите в замяна на протекции - fagging. През това време си прави разни експерименти - наелектризира бравите на спалните помещения,  взривява едно дърво и прочие кротки занимания. Завършва и Оксфорд като учи по шестнадесет часа на денонощие, но за пет години посещава само една лекция. Знае седем езика. Но е публикуван само няколко пъти приживе.

Страстен моряк е без да знае да плува. Атеист е. Пише памфлети против Короната. Феминист е. И последовател на свободната любов. В завещанието му са описани доволен брой деца - само едно от които, от втората му съпруга.

И така, този яростен противник на оковите загива само на тридесет години нелепо в морска буря. Сърцето му е погребано в Италия, а тялото му - изгорено. Творбите - остават.

Каква бе връзката между Пърси Бис Шели и темата ми за Деня на Любовта ли? Ами, ясна - за Любовта - към Живота.































п

Да живее Карнавалът!

 Long live the Carnival! Viva Il Carnevale! Да живее Карнавалът!

Като стар карнавален ветеран, който е виждал Детето-Маса - едно хлапе си беше пробило дупка в една картонена маса, беше си пъхнало главата в чиния и с едната си ръка я държеше на поднос на един от Вистянските карнавали, малко неща могат да ме впечатлят като необикновени. Виждала съм ентусиасти, които събират коса от фризьорски салон и после си я мажат по тялото с тапетно лепило, за да станат върколаци. Какво ли не съм виждала. И какво ли не съм била! Мис Тони е старо карнавално куче. Защото ОБОЖАВА КАРНАВАЛИТЕ!

Именно това вече втора година ме кара да купувам самолетни билети и да се запътвам към някогашните силно католически страни през февруари. За да съм част от това пиршество на въображението, на цветовете, на хумора и на майсторлъка!

Преди две години за първи път видях огромните платформи с гигантски фигури от папие-маше, които святкаха, движеха се и се въртяха като гиганти из улиците на едно малко италианско градче. Останах с отворена уста два часа. Чудех се, кой ги е правил, как ги е правил, защо ги е направил, какво ще ги прави след това.

А тези дни в Малта вече знаех. Правят ги специални фамилии във Валета, които държат огромни халета, посветени на тази цел още от рицарско време. Цялото семейство строи карнавалната флотилия цяла една година - от Пепеливата Сряда - първият ден след края на отминалия карнавал, до Веселия Петък - денят, в който карнавалът започва следващата година. Цяла една година тези хора влагат собствени средства, невероятно много старание и усилия, истински технически подвизи и изобретателност. За да парадират с гротеските на политически фигури, митични герои, комиксови персонажи през следващите четири дни до следващата Пепелива Сряда.

А около тях! Боже, около тях! Изобилие от хора, облечени в най-невероятни карвавални одежди - Човек-Чайник, Жена- Дворец, Дете - Паун! Тълпи от танцуващи деца, майки, татковци и най-вече ... баби и дядовци! Няма да забравя едно доста пълничко момиченце, което танцуваше с такъв патос танца на училището си, че пръските пот хвърчаха като фойерверки, а дървената платформа умопомрачително се тресеше. Но танцуваше! И празнуваше!

Карнавалът - времето в което сarne - месото, levare - се премахва - е време на всеобщо пиршество и веселие още по рицарско време, когато народът умолително заставал под балкона на Великият Майстор и чакал нотата с позволение пиршествата да започнат. В постоянни конфликти с йезуитския ордени инквизицията, веселбата продължавала и традициите се запазвали.

Защо ли? Ами, защото "не се гаси туй що не гасне". Човешката изобретателност, щурост и веселие!

Карнавалът умря! Да живее Карнавалът!

Островът на Апостол Павел

"Три пъти в годината честваме Апостол Павел" - смее се моята малтийска приятелка Мюриел. "Когато  претърпява корабокрушение край Малта, празнуваме. Когато го ухапва змията, празнуваме. Когато го убиват в Рим, празнуваме". Три празника за един светец в най-религиозната католическа страна в Европа. Не са ли много, питам се?

Не и докато не вляза в храма на Свети Павел във Валета. Тежки, рубинено червени драперии покриват мраморните стени, Огромна статуя на Апостола заема една от централните ниши. Имам редкия шанс да видя и най-ценната реликва - частица от китката му, защото влизам във време, когато учудващо няма никой вътре.

Казват, християнският учител пътувал от Йерусалим към Рим, защото имал двойно поданство и заявил, че предпочита заповедта за екзекуцията му да бъде изпълнена от Цезар. За негов и всемалтийски късмет, корабът му е повлечен от северозападен вятър и засяда в пясъчната коса на непознат  остров. Казват му, че острова се казва Мелита. И го посрещат с големи почести. В около 60 година от новата ера. По това време малтийците са под арабско влияние и вероятно повечето са мюсюлмани. Мюриел споделя, че нейният университетски професор и споделил, че Апостол Павел съвсем не успял да обърне във вярата си много хора и още два века след това хората били предани на Аллах. Но за ревностните католици това е богохулна новина и не е била публикувана.

Както и да е. Още със стъпването му на брега, обаче, става чудо. Ухапва го змия. Той я отхвърля с ръката си сякаш нищо страшно не се е случило. Нищо не се случва, всъщност. Но от тогава, казват, скалите на този сух остров имали свойството да попиват отровата на змиите. Дори в някакъв манастир продавали стрит скален прах като противоотрова. Мюриел, обаче, споделя, че мъжете вярват, че вместо в скалите , отровата я поели езиците на жените. Не и сладкогласната ми приятелка, обаче, сигурна съм.

Мелодиката на малтийския език, осезаема най-вече когато малтийците говорят английски,  гали ухото. Има италианска напевност.

И потвърждава теорията ми, че всички езици, създадени около вълни, носят в себе си плисъка на прилив и отлив. Спокоен, напевен. Мисля си и се разхождам по Залива на Свети Павел, където морето е изумрудено синьо и по нищо не личи да идва буря.

Дървото на Сладостта

Малта произлиза от Мелита. А Мелита е мед. Малта е островът на пчелите.

Днес открих Храма на Пчелите - енергийният център на острова. Най-старото дърво на това късче земя. По старо от хиляда години. А зад него пещера. И влязох....

Пещерата е древен пчелин. В ниши, в облените от слънце и неземно спокойствие скали, малките, жужащи пчелички са изсипвали божествения си нектар. А дървото ги е пазело с клоните си, дарявало с цветовете си, посрещало с аромата си.

После започнали да превръщат пчелините в олтари. После в урни за праха на хората. Днес - в нищо.

До това божествено място ме доведе древен римски път, скрит потайно от хорските очи с множество нови постройки. Малтийската ми приятелка Сара ме посъветва да го открия и аз тръгнах смело.









Още с първата крачка се почувствах на правилния път. Това бил път на Пилигрими. Вървели към свещен храм, но носели и вериги. Затова имало места, в които се приковавали да си починат.

Аз си почивах, прикована единствено от божествените гледки. Естествено и като се изгубя. После се върнах и поех по друг път.




Той ме отведе до мистериозните каменни канавки за огромни каруци, които не могат да намерят обяснение в езика на учените.

Ще продължавам да го търся в езика на въображението.

Пътят бе магично, упойващо сладък!

Искам да остарея като тази врата

Искам да остарея като тази врата
Искам да съхраня парченцата цвят, но да ги притая елегантно в спокойствието на стените и волята на стихиите.
Искам да не се нуждая от поправяне, а да остана там неподвижна и отключена.
Искам да остана на улицата и да се радвам на минувачите.
Не искам да плаша, а само топло да посрещам и поскърцвам тайнствено.
Мога да позволя да изучиш бравата ми, но внимателно.
И ако случайно решиш да ме боядисаш в нов цвят, искам отново да започна да остарявам.

 I want to age like this door.
I want to retain patches of colours but fade them gracefullly into the serenity of the walls and the play of the Elements.
I want not to be in need of repair but to stay there still and open.
I want not to scare but gently to welcome and screech mysteriously.
I allow you to explore the doorknob and touch it gently.
I want to stay on the street and enjoy the passers by.
And if someone happens to repaint me, I want to start ageing again.