Това е една лична история, случила се в един непалски ден. Денят, в който голямата ми дъщеря тържествено и с отличие се дипломира в Софийския университет. И в който аз не бях там.
Преди да замина за Непал имах две възможности за свободното ми време, да попътуваме малко с Боби, да се запознаем с децата и да се приберем или да остана поне 20 дни и да работя като доброволец с децата. Избрах втората. Сега разбирам, че е толкова малко - 20 дни. За връзката, която създадох за цял живот. Не говоря за английския. Оказа се, че те знаят много повече отколкото предполагах. Учебниците им са на английски, дори шестгодишните знаят да пишат безупречно, големите имат доста сложен материал за подготовка всеки ден.
Говоря за емоцията. За пиесите, които започнахме да репетираме, за песните, които пеем докато отиваме на училище, за това как всички ми дърпат косата в различни посоки, за да я сплитат, как, ако ми се е разпасала блузата, ми я оправят, как танцуваме заедно, как ще снимаме филм, как ме гушкат, как вечер идват да ме цункат за лека нощ. За това да съм сред тях.
Но, както всичко на този свят и това си има цена. Пропуснах абсолвентската на Еличето, ще пропусна рождения ден на Боби, пропуснах първата Виста Фиеста, пропуснах още толкова неща. И така, естествено, вчера ми се дорева.
Купих си една бира от близката барачка и седнах на тревата край пътя да си поплача под очилата. Тук бира се пие много рядко, а пък сама жена да седи до пътя и да пие бира и да бърше сълзи, това е сюжет, достоен за топ сериал. Знаех, че ще правя впечатление, но ми се искаше да остана сама и това бе единствената възможност да съм наблизо до къщата. Почна да се смрачава. Много хора се изредиха да ме погледат. Някои дори се върнаха. По едно време се зададе един пиян дядо, който реши да ми обясни нещо, явно, че и той обича да си попийва, но аз любезно с жестове му показах пътя, той смирено направи Намасте и си тръгна. Аз продължих да си похлипвам и много ми се искаше някой да седне до мен, ей тъй просто да седне.
През това време в една от къщите от другата страна на пътя бяха седнали няколко жени от различни поколения. Бабата бе истинска циганка - с златните украшения по носа и червения чумбер, с шалварите и гривните на кокалестите черни ръце. Другите явно бяха дъщеря и и внучката и. Е, още малко се смрачи и дойдоха. Момиченцето превеждаше на майка си, която искаше да разбере защо съм разстроена. Аз и казах, че ми липсва семейството ми, че е далече и ми се иска малко да поостана насаме. Тя ми каза да не плача, защото тук много хора ме обичат и ще дойде скоро времето, в което ще се върна при семейството ми. С толкова малко думи. С толкова много топлина.
Посъветваха ме също и да се прибирам, защото щели да се тревожат, ако остана сама там. Аз послушно си оставих недоизпитата бира и тръгнах. Избърсах сълзите да не си личи, но като се върнах при децата .... Как да не си личи. Ами нали тези малки животинчета всичко разбират.И като ме гушнаха. Две почнаха да ми сплитат косата, три се залепиха за гърба ми да ми правят масаж, а други две взеха ръцете ми и почнаха да ги рисуват с къна. Нарисуваха ми две тумбести листа за Тони и Боби, а на всеки пръст на ръката ми написаха Тони, Боби, Елица, Никол. Донесоха ми чай с мляко и чакаха докато го изпия целия.
И така душата ми беше утешена.
А, къде е киселото мляко в историята ли? Ами както при всеки душевен срив и тялото губи баланс, днес съм със стомашни неволи. Вчера ме бяха пратили да купя кисело мляко, и аз изядох половината докато се прибера. После се оказа, че не било в много добра комбинация с бира и сълзи.
Днес и стомахът ми ще бъде утешен скоро. Споко! Любовта лекува!
Няма коментари:
Публикуване на коментар