Част 1 - Непалски Пътешествия - през джунгли, храмове и върхове

Днес сме 2073 година. По непалското летоброене. И тъй като сме 56 години напред, надявам се да ми стигне времето да разкажа за необикновеното приключение на ПопХипарови по непалските друмища.

С едно важно уточнение. Ако прочутата хипарска фамилия не бе съпроводена от прекрасните ни домакини Джуна и Ганеш Ости в непроницаемата джунгла на автобусния транспорт в тази страна, и следващите 56 години те щяха да си останат на околовръстното на Катманду, чудейки се не само кой автобус да хванат, ами и как точно да го хванат.

Шегата настрана. Това е единственото трудно нещо в тази държава. Да разбереш откъде тръгва и кога тръгва автобусът ти. И да го познаеш, естествено. Нямат номера, пък и да имаха все тази, защото и цифрите им са други. Всички надписи са на хинди и тъкмо се бях амбицирала поне да разбера как изглеждат имената на дестинациите ни, за да ги разпозная, и разбрах, че това, което съм мислела за име на град, всъщност било надпис да си плащаш билета. Абсурд.

Да започнем с отсечката Катманду - Читуан, която по разписание трябваше да минем за пет часа, за да потънем в джунглата на предстоящото сафари. Читуан се намира в западен Непал, а Катманду, в централен. И тъй като тук няма нито прави, нито хоризонтални пътища, трябваше да преминем наистина през девет планини в десета, за да стигнем до заветната джунгла. Преди да тръгна бях се нагледала на страшни клипчета с непалски пътчета, ютуб изобилства от техники за оцеляване като например как де се измъкнеш от автобус, увиснал над пропаст, как да издърпаш возилото си през свлечен път и други, но си мислех, че това ще е ехеее, там нависокото, пък ние нали по централни отсечки ще минаваме, все пак, страшно няма. Няма ли? От едната ти страна срутище с огромни камъни, започващи от линията на небето, от другата пропаст. И до теб, зад теб и пред теб Татазаври - огромни индийски тирове ТАТА, натоварени до скъсване с бутилки газ, камъни, хора и какво ли още не.


 "Службата е тежка, но за сметка на това е продължителна", си спомням, че казвал старшият на Боби. Е, така е и с возенето през Хималаите. За да не поглежда встрани, умната ми глава измисли да се забавлява със снимане на камиончета, и писане на статуси в фейсбук. Странно или не, всъщност ние си бяхме в света на хората, все пак, бусът беше комфортен, имаше нет, оооо, какво като има пропасти, поне ще паднем на меко и ще си направим страхотно селфи, хилехме се. Роди се гатанката: „Колко тира могат да минат през ухото на една игла? Поне два, ако помежду им преплъзнеш туристически автобус",

След осем часа наближихме Читуан. Разбира се, че не слязохме в града. Слязохме някъде на 25 километра от него, за да хванем друго бусче и после друго и така да си пътуваме още два часа. Последното беше особено запомнящо се. Тренирана от околовръстното, се бях маскирала с кърпа върху носа и устата, тъмни очила и шапка. Когато ме напъхаха в бусчето, си помислих, че не виждам от очилата. Свалих ги и пак не виждах. Ами това беше един черен бус с черни седалки и черни хора. Как да видиш.

Най после слязохме. В нещо като бойна площадка за освирепели глигани. Кална поляна в центъра на която има островче и на него под чадър стоят дузина гладни таксиметрови шофьори и размахват ключове. Нашият късмет отново прокърти. Изкуството на пазарлъка, което нашият домакин владее включваше напредване с бавни стъпки с орди кандидат търговци след него, докато остане само един. Е този единият се оказа нашият Супергерой.

Джипът му бе отпреди да се роди Хенри Форд. За да влезем в карусерията, изгреба няколко кофи вода, после подкара трошачката през небилави пътища, за да ни доведе до хотела ни. Неговия хотел. Наколно бунгало на брега на реката. С ако от геко върху чаршафите. гекото е местното малко гущерче, което си казва името Ге Ко. Живеело си при хората, е джунгла е все пак. Не било акото от мишка, спокойно, смениха чаршафите. И вентилатор си имахме, и баня и най-вече невороятни съседи, воден бивол от дясно и слоницата Лакшми отляво. Тя била на 30+ години, обичала банани и ориз. Замезвала със захарна тръстика.

Вечер идвали носорогът - хотелиерът ни гордо показа записа си от снощи и леопардът. За последния щял специално да ме събуди.

И започна голямото бдение до реката. Нищо не се появи, но гледката на залеза бе неописуемо красива. Слънцето дори проби облаците, за да се гмурне тържествено в другия край на света - отвъд реката и да позлати водите и с отблясъци на небивалост, а туфите плаващи треви - с призрачен мизансцен на космически отломки.

Денят бе на път да си отиде. Но какъв ден!

И това не бе всичко! Очакваха ни танцуващ паун, дивашки танци на Мис Тони на сцена и обилна непалска вечеря. И носорог за десерт, разбира се.

За закуска --- срещата с леопарда се отложи, но ни връхлетя тропическа буря.