Разбира се, както повечето магии и тази започна по най-обикновения начин. За един ден трябваше да обиколим трите най-големи храма на Катманду - Храмът на маймуните, Великата ступа на Буда с най-голямата мандала в света и Пашупати - един от седемте най-свещени храма на хиндуизма. Амбициозно, нали? Особено като се има предвид, че изобщо не знаехме какво ни очаква - непалският трафик, за който изпях не една оди досега.
И като във всичките ни непалски истории, ако не беше пухкавата ни, гласовита спътничка Доли, която завързваше оживен разговор със шофьора във всяко претъпкано возило, нямаше да успеем да намерим дори първият.
Неописуемо е колко кълбета прах изгълтахме докато стигнем до Маймуните. И с първата крачка, която направихме по този свещен хълм, усетихме, че тук вече е друг свят. Зелено, красиво, цветно, Маймуните ти се зъбят на всяка крачка, и трябва да си нащрек за отделимите части от облеклото си, защото я са ти задигнали камерата, я очилата. На Боби му свиха банана. Ей, я тия на задните редове да не се подхилкват. Гошито си бе пакетирал едно бананче за зор заман в страничния джоб на раничката. Маймунякът му го извади от торбичката, най-преспокойно обели и похапна. Е, маймуни с банани ли ще залъгваш.
Етествено Мис Тони не пропусна да се нареди на опашката пред Големият Гадател на Храма на Маймуните. Особено дискретно е чувството, когато седнеш на кашона пред всевиждащото око на мъдреца, той вземе лупата, вторачи се в гънките на ръката ти, после започне да брои буквите от името ти една по една и да ги пресмята по дебели книги с таблици, мърморейки нещо, преброи ги няколко пъти на кокалчетата на ръката си, а през това време около теб се е скупчила голяма тълпа от зяпачи. В този миг гатателят те поглежда в дъното на зениците ти, облещва бялото на очите си и започва да нарежда дълги оди на непалски. Тълпата я охка, я пъшка, я се залива от смях - ооо, това е май твоя живот, а през това време преводачката ти на странен английски успява да ти преведе две три изречения. Мммм, да, разбрах, че се занимавам със социална дейност, че пътувам много, че ме чака дъъълъъъг живот и че с Гошито сме уникално добра комбинация. Стига ми. Шоуто обаче, бе за другите и те, естествено, разбраха много повече. 
И така, това бе само началото на деня - мис Тони вече бе прочетен вестник за непалския народ, но толкова много предстоеше пред Попхипаровите ентусиасти - чакаха ги още цели два храма - Голямата Ступа на Буда и свещения индуски храм.
Трудно ми е да говоря с ясни изречения за хиндуистките храмове. Остави че, боговете са 33 лакха, което ще рече милиони, или повече, но и всеки от тях трябва да бъде омилостивен чрез ... нахранване и разкрасяване. Това е буквално. Хранят ги с варени яйца и ориз, оставят им панички с лакомства - бисквитки, цветя, какво ли не. Поливат ги с мляко. Помазват ги с цветна пудра. Посипват ги с цветчета, окачват им гердани от цветя и плодове. Всичко това е органична материя. което ще рече, че хиндуистките храмове имат силен органичен аромат. И както всичко, в този многолюден свят, където единствената почистваща сила е Природата, така и индуските божества преспокойно носят следите на разрухата, наслагването на прахта, остатъците от разложението. Изглеждат страшни, първични и могъщи. Казват, че някои били добри, макар и да не си личи много.В сравнение с Храма на маймуните, Голямата Ступа на Буда изглежда от друго поколение. Макар и разрушена от земетресението, силата и красотата на мястото омагьосват с влизането ни. Току що, окъпана от краткия, пороен дъжд, ступата ни привлича с тълпите поклоници, дошли от Тибет, Китай, Монголия и къде ли не, за да я обиколят тържествено по посока на часовниковата стрелка, мърморейки Ом Ма Не Пад Ме Хум и задвижвайки с длани 108те молитвени цилиндъра. Някои правят крачка и се просват по корем, после пак крачка, пак корем. Други само вървят с огромна усмивка на лицето си. Ние сме от последните, но ние и щракаме. Толкова е огромно разнообразието от цветове и лица тук, че душите ни тържествуват от щастие .Вижте сами.
Оставили зад гърба си едно от най-силно енергийните места в Непал, се отправихме ... към неизвестното.
Казват, че Храмът на Пашупати е един от седемте най-свещени места за хиндуизма. Посветен е на най-почитания от всички богове - Шива и свързан отново с неговата оплодителна сила, но по особено интересен начин. Шива се усамотил с любимата си Парвати във вековна гора и толкова много се наслаждавал на компанията и, че изчезнал за дълго време от света на боговете. Разтревожени, те тръгнали да го търсят по целия свят и го намерили в гората във вид на овен с лъскав рог. В момента, в който хванали рога му, обаче, той се счупил на три парчета. Едно от парчетата полетяло в небето, другото се забило в земята, а третото останало в ръцете им. Те го заровили на този свещен хълм като знак на божеството. Символът на мъжествеността останал заровен с векове, но една крава го открила. По най-баналния кравешки начин. Просто се качвала на хълма и изливала млякото си там. Когато се опитали да открият защо, намерили заровен в земята огнен фалос....
Сега се казва, че този огнен фалос е толкова могъщ, че превръща всичко в злато.
Разбира се, ние нямаше как да се докоснем до свещения атрибут на Шива, първо защото е защитен с Линга, второ защото е защитен с религиозна позиция и трето, защото е защитен с много висока цена на билетите. С Гошито решихме да направим намаление, той да остане с овена и неговия рог пред стените на храма, а аз да вляза, да щракам изобилно и после да разказвам. Но, явно лицето на моето момче е направило една от онези гримаси, тип мокро коте, че мустакатият полицай го съжали и му махна да влезе с нас гратис!
Знаел е човекът, че имаме годишнина от сватбата. Какво обаче ни чака там, ние не знаехме ...
Влязохме в храма по залез слънце. Тогава светлината е наистина специална и оранжевото става по-искрящо, ръждиво-кафявото сияе с мека топлина а аромата на жасмина, на тамяна и сладникавия привкус на франджипаните създават довеждат сетивата до чувствен екстаз. Казаха ни, че сега щяло да има специална церемония.
Първото, което видяхме бяха няколкото клади, на които изгаряха щастливците, успели да издъхнат тук. До храма има старчески дом и индусите смятат, че е истинска привилегия да завършиш тленния си път в огъня на Пасапутри. Тогава душата ти се освобождавала от допълнителни прераждания и отивала директно в Рая. къде се намираше душата на клетия човечец, чието дребно тяло бе обвито в бял саван, застлано с оранжеви копринени шалове и украсено с цветя, не знаем. Видяхме само как го разголиха, за да го измият лицето му в свещената река, поставиха свещ в устата му и започнаха да опяват. Той бе на отсрещния бряг на реката докато ние, заедно с хилядите насъбрали се хора, облечени в тържествени дрехи седяхме и очаквахме жреците да подготвят нещо важно.
Когато съпругът индус почине, овдовялата жена обръсва главата си, облича се в бял саван и в продължение на тринадесет дни не може да яде нищо друго освен сварен ориз без сол и да пие вода. Още повече, никой не бива да я докосва. След това в продължение на една година не и е позволено да влиза в храм и да има посетители. Синът пък, също обръсва главата, но и веждите си и потъва в бяло. За него, обаче, няма такива забрани. Странен начин за утеха...
На нас, абсолютно непосветените в страстите на тези хора, ни се струваше напълно непонятно, защо тълпата всъщност е много възторжена. Мислихме си, че празнуват кремацията, защото всички бяха седнали като на телевизор и наблюдаваха мълчаливо какво се случва на отсрещния бряг. После се оказа, че двете събития нямат нищо общо помежду си. Това, на което сме станали свидетели, било вечерният поздрав към Слънцето и Бог Шива, който се извършва ежедневно в храма и заради който от цяла Индия се стичат поклоници.
Ние бяхме сред най-привилигированите. Оказа се, че сме седнали точно до металните свещници, в които тримата жреци разпалиха огньовете си. След това зазвучаха жизнерадостни мантри и със съвършени движения на ръцете тримата високи, снажни мъже завъртяха вихъра на огнения танц. Това не може да се разкаже. Мога да кажа само, че това не просто бе танц на огъня, това бе пир на ароматите, на упойващите миризми на кандилата им и най-вече на напълно спонтанния, първичен танц на групата момичета, които изпаднаха в екстаз и затанцуваха пред нас.
Нищо не може да се опише. Благодарни сме, че го изживяхме. На 26-тата годишнина от сватбата ни на 27 май. Това бе дар!
Няма коментари:
Публикуване на коментар