Част 2 - Непалски пътешествия през джунгли, храмове и върхове - Лумбини

Ом, мане, падме, ом, мърдах устни на другата сутрин, когато се събудих от оглушителен грохот. Бунгалото се тресеше от мусонен дъжд, палмите се превиваха, около нас се стичаха рекички. Отиде ни сафарито. Остави сафарито, ами да не се издавим. Оооо, добре, че сме на кокили. Ами тази река, едва се влачеше вчера, какво и стана днес, много се напълни. Как се евакуира човек от наколно жилище - със сал ли. Разбира се, тези въпроси си ги задавах само аз, докато Боби доволно се обърна на другата страна и промърмори, че най-добре се спяло на дъжд. Нашият спътник Ганеш ми се обади по телефона от съседното бунгало и каза, че сафарито за 6 часа се отлагало за 9. Дали било нормално да има такъв дъжд ли, ами, нищо особено, така си валяло тук.

В девет часа наистина дъждът спря изведнъж и се оказа, че както хората си мият лицето сутрин, така и дъждът е измил земята - всичко грееше с небивала свежест и чистота, тук таме бяха нападали клони, но децата вече бяха сплели плитките си за училище, жените премитаха входовете, мъжете яхваха колелетата. Моят апокалипсис отново е бил само в главата ми. Супермен дойде, качи ни на трошачката и хайде - при слоновете.

Гигантите се бяха строили в редица, всеки до собствената си кула и чинно чакаха да ги възседнат мравките, наречени хора. В клетка се побираха четири европейски дупета и около дузина индийски. Боби не беше разбрал, че сафарито ще е на слон и не можеше дума да отрони.

Махутът - черен, жилав мъж със свирепа физиономия и клечести крака, сръчка нашата слоница Лакшми зад ушите и животното потегли в джунглата. Там където нямаше пътека, слонът си правеше пътека. Как ли -ами ако има храст - стъпква го, ако има клони, хваща ги с хобота и ги пречупва.  Ако има носорог? Ами спира да си поговорят може би. А тигър, а леопард, ами те май само го подминават, мислеше си моята учителска глава и се опитваше да закрепи апарата, за да улови бъдещата гигантска котка, която ще види. Не видя. И слава богу! Леопардите не са тренирани достатъчно, за да се показват на гюрултията от туристи, а тигърът предпочита да си хапва прясно антилопско вместо отлежало учителско. За сметка на това антилопите и елените най-спокойно си пасяха около нас и ни позволяваха да се наследим на грациозната им осанка и мощния им рев.

Хипнотизиращо е да си сред тази зеленина, да потъваш в тишина и в същото време в оглушителна врява на птици, насекоми и какво ли не, да се поклащаш на гърба на гиганта и да се надяваш да уловиш мига на красотата в обектива на камерата си. Времето спира....

Времето се появи отново със силуетите на две женички, нагазили в дълбоката трева и калта на блатото, за да събират така скъпоценното чили, което растяло само в джунглата. Торбите на главите, слабички, наведени, цял живот така. Нищо не ги е изяло. Или пък е изяло някои от тях. Английската дума за чужденец е stranger - истинският смисъл е да ти е странно и да си странен. Ние сме. Тук.

И от този сън се събудихме. Лакшми се прибра към кулата си, странниците слязоха, нахраниха я благодарно с банани и се отправихме към мястото, където щяха да я заведат за сутришна баня. Това също е невероятна емоция. Махутите търкат с четки дебелата четина на тялото и, слониците загребват вода с хобота си и се обливат. Обливат също и престрашилите се да се качат на гърба им зяпачи. За това също се продават билетчета. Хайде, Тончо, отдавна се си се къпала, опитваше се да ме навие Боби, но като си представих, че ще подгизна точно преди път, отказах се. Спокойно, пак ще му дойде времето.

Предстоеше ни непрогнозируемо дълго пътуване до Лумбини - родното място на Буда. Кога ще стигнем ли? Ами, казват, че било пет часа. Никой не знае.

Пак започна надпреварването с возила. Тук не пътниците чакат автобуса, а автобусът чака пътниците. Ако го намерят. Ако са си купили билет и закъсняват им се обаждат по телефона. Конкуренцията на превозвачите е убийствена - от грохналите возила стръчат едни кльощави момченца, които с пронизителен глас крещят нещо, явно дестинацията и ако те видят да се колебаеш, те натикват вътре. Трябваше да тръгнем в 1. Тръгнахме в 2, докато момченцата съберат достатъчно хора от улицата и ги натикат в китайския скафандър, наречен автобус.

Нашите "барабанчета", както казва Боби, трудно се побраха в азиатския стандарт на седалка, но за сметка на това бяхме на предни позиции и с отворена уста гледахме трафика през украсеното като коледно дърво предно стъкло. Платна - няма, знаци - няма, всичко друго - има. Например воден бивол, който е тръгнал спокойно срещу движещата се поне с шестдесет колона от коли, след него друг. После тръгнаха в по тротоара. Ей, така, невъзмутимо. А, ами това какво е - стадо крави заспали на платното. Абе, хора, тази улица да не колбасарски цех.

Ом, мане, падме, ом. Четири часа барабанчетата ни барабаниха, после ни преместиха в друго возило, после в друго. И така - седем часа по-късно, подгизнали пристигнахме в Оазиса на спокойствието и мира - Лумбини. Оазисът, обаче, беше зад оградата. Зад оградата щяхме да ходим утре. Днес трябваше да си намерим хотел. И отново Ганеш върви напред, а зад него, орди от хотелиери. Остана само едно възмургаво момченце.

И ни заведе в хотела на ъгъла. Имате ли ток? Нямаме, ама ще направим? Интернет има ли - ще дойде. Вода има ли - ааа, вода има? Тук сме. Утре сме във оазиса.