В предверието на храма

Вече сме в предверието на храма, където са ... търговците, разбира се. Добре, че не сме дошли нито на храмов празник - такива са всеки трети ден от годината, нито прекалено късно.

Първото щеше да значи, че няма къде да стъпиш, а второто, че богът си е легнал и само саянасите - живите мощи в оранжеви роби, са останали да го пазят и да му баят. Трябва да се събуем и да преминем през пазара боси. Боси, небоси, мърсотията е еднаква, повтаряме си мантрата на хигиената ние, и вървим уверено към храма. Към нас наближава уникално кльощав и висок дядо, по тялото на който можеш да изучаваш анатомия, а ушите и около ушите му са като перки на самолет в гори тилилейски. 

За разлика от другите саянаси, които се сърдят като ги снимаш, той позира с готовност и ни предлага с добър английски, макар и без зъби, да ни разведе из храма - само около четири часа и само за около 400 рупии. Аз, разбира се, плясвам с готовност, но мъжете мърморят, че е много и разочароваме дядото. 

Минаваме през ювелирно изработена от камък гопурама - пирамидална кула - има по една във всяка посока на света, в дванадесетте нива на която се представени сцени от индуския пантеон и навлизаме в първата зала на храма - тази на транспортното средство на божеството - бика Нанди. 

Транспортно средство е твърде елементарно обяснение - това е дясната ръка, оръжието, земното превъплъщение на божеството. Шива е с Нанди, Брахма е с лебеда Хамза, а Вишну е с получовека, полуптица Гаруда. Тази част на храма се обикаля тържествено три пъти в посока на часовниковата стрелка, така че божеството винаги да ти е отдясно. Тук е и най-голямата бръснарница в света - на три етажа, в която десетки хора на ден оставят косите си и си тръгват, обръснати на сухо до голо. Ние, обаче, като невежи туристи, бързаме, надничаме в храма на прочутият местен йога, който бил изпаднал в такъв дълбок транс, че мравките си направили мравуняк в тялото му, починал наскоро, възхищаваме се на прекрасните мандали, нарисувани пред входовете, тук мандалите са невероятно вдъхновяващи и ги има и пред най-схлупената колиба и влизаме в Светая светих - мястото на божествения лингвам. 

Навсякъде по пътя има метални бидони за бижута и пари. Казват, че ежедневно се събирали огромни суми, бижутата се погребвали под лингвама, там имало тонове. Ех, тази мъжественост, възкликвам аз, подплата трябва, подплата! Разбира се, до лингвама не може да се докоснем дори с очи, толкова много злато и скъпоценности има около него. Освен това, жегата, миризмата на сандалово дърво, бялата прах с мирис на сапун и изцъкления поглед на монасите ми идват в повече и бързаме да излезем. 

Чакат ни още 280 километра път в автобус от Първата световна до Пондичери - перлата на индийското източно крайбрежие. Претръпнали, минаваме през оживените тържища на фона на залязващото слънце, когато амбицията на продавачите да се оттърват от стоката си става още по-мощна, пресичаме хаотичния трафик, докато се кръстим непрекъснато и ... on the road again!