Трета страстна история - Американецът без родина

Всъщност, той изобщо не беше Американец. Нищо, че имаше американски паспорт. Беше японец.

Всъщност, той изобщо не беше Японец. Нищо, че майка му бе японка и го бе родила в Хаваи. Не беше и хаваец.

Беше шпионин. Според мен, която разбирам от шпиони колкото от зеленчукопроизводство. Наех го като учител по английски. И на втората седмица го метнах с нас в Пирин. Заедно с учениците му. Естествено се получи някак.

Това, което не беше естествено е, че той дойде на гарата с найлонова торбичка и чадър. Малка, прозрачна найлонова торбичка, в която носеще тениска, четка за зъби и едни гащи. Бенет, но ние отиваме на планина за една седмица. Виж раницата ми. Времето там се променя. Ти с тази торбичка ли? Да, имам и чадър. Ако времето се промени и завали. Но Бенет, там като вали, гърми и трещи. С чадър не може. Ще те утрепе гръм. А, няма страшно, то човек никога не знае какво му е писано. Ами и нас ще утрепе покрай теб. Виж за вас не знам.

И така, пет дни този човек си носеше торбичката по баира, переше си тениската и гащите, не вечеряше след шест часа, правеше по хиляди снимки на ден и бе неимоверно спокоен. Дори и като затрещя около Безбог. Тогава си отвори чадъра. Светкавиците падаха около нас, а той най-спокойно с чадърчето хоп-подскок от камък на камък.

Единственото, което успя да го смути малко, бе чалгата в кръчмата в Банско. Бяхме го сложили до тонколоната и гърмеше Лепа Брена. Тогава извади от торбичката тапи за уши. Тях не ги бяхме забелязали през прозрачното найлонче. Сложи си ги и се усмихна блажено.

После изчезна. След като се прибрахме, слава Богу. След няколко години някой спомена, че май се бил оженил в някакво русенско село. Е, шерше ла фам, казахме си, може да не е американец, хаваец или японец, ама поне ще е русИнец! Или шпионин на русенската граница, да работи по-ефективно и с румънските тайни служби, добавихме многозначително.

След няколко години се появи. Каза, че вече е открил самоличността си. Бил източноевропеец. Защо? Ами защото живял две години в Молдова, после обитавал къщи в около десетина румънски селца и завзел територия и в около десетина български по някаква програма за доброволчество, която ти дава подслон, ако вършиш градинарска работа. Така овършал Босилковци, Тетово, Зидарци, Враниловци, Върбица и Иван Вазово. Подслонявали го в някоя къща и той помагал. Я тук нещо бодне, я тук нещо дръпне. За зеленчуци иде реч. Преподавал английски онлайн и с това се издържал.

Най-драматичната му история била като се заселил при едни англичани - пенсионери на над седемдесет, които били friendenemy - превод другароврагове. В два дни от седмицата били любовници, в два се карали като куче и котка, в следващите два не си говорели, а в последния разпивали заедно. Без Бенет. Той ензим за алкохол няма. Открихме това в Банско след Лепа Брена. Да де, ама единият от тях тръгнал да си ходи за оня свят и дъщеря му решила да продаде къщата. Нашият човек се заселил в друга къща.

И сега идва черешката на тортата. Съседът му имал бял ван. Добре де, какво от това! Ами, предал го на полицията - служба Миграция. Защо ли? Ами защото точно по това време станаха терористичните актове в Лондон със същия бял ван като на съседа и Съседът се притеснил, че онзи дръпнатия, дето живее сам в къщата в края на селото, може би е терорист, ще му открадне вана и ще ходи в Лондон до трепе хората по улицата. Ей, тъй от Руси.

Къде е сега този герой на адаптацията не знам. Но се надявам някой ден отново да науча! И да не е от новините.

Втора страстна история - Момичето, което се изтегли за косите - втора част

Слънчевото момиче се почувства сигурно. Започна да работи здраво в турския ресторант, да печели, да спестява. Турчинът я научи на работа. Английският и ставаше по-добър, самочувствието го следваше.

Но, Животът отново реши да я тества. Девет месеца по-късно, затвориха ресторанта и Момичето отново остана на улицата и тръгна да обикаля градове и ресторанти.

И тогава Животът реши да и подари Усмивка. Един англичанин с добро сърце, който бе идвал преди много години в сиропиталището в селото докато момичето бе малка, случайно я откри онлайн. Да, той и отвори собствения си Дом. Записа я на училище, помогна и да си оправи документите и я насочи към по-добра работа и заплащане. 

Три месеца по-късно Слънчевото момиче вече имаше собствено пространство и много приятели. Работеше в супермаркет, пътуваше, опознаваше света. Ходеше на латино-танци, усмихваше се всеки ден и най-важното - вярваше, че Животът и зависи от нея самата.

Разбира се, тя не забрави своите братя по съдба. Покани на гости едно друго момче, което също само стъпи на краката си, показа му Лондон, запозна го с приятелите си. Иска да помага и на момичетата, които все още живеят в трудна среда, без родители, че животът им може да е такъв, какъвто решат Те самите! Не улицата! Не мъжете в живота им.

Аз познавам тази млада дама! Щастлива съм от всеки слънчев щрих в нейното ежедневие и се гордея да бъда нейна приятелка!

Този разказ е съставен изцяло по нейните думи.

The Sky is the Limit!

Първа страстна история - Момичето, което се изтегли за косите - първа част

Момичето, което се изтегли за косите вече е добре! Живее в по-справедлива държава, има работа, има радости.

Момичето, което се изтегли за косите не потъна в Блатото, наречено Социална нехайност.

В това блато потънаха много други момичета. Аз ги познавах и сърцето ме боли за тях....

На момичето и казваха Слънчо. Когато се запознах с нея, беше една весела черноока палавница на 17 години. Жизнена, заливаща се от смях и енергия, много обичаше да танцува. Искаше да се радва на младостта си, на живота си.

Разказът по-долу е написан по думите на самото момиче.

Но по волята на съдбата, на осем години попадна в интернат. Ако тази дума трябва да бъде обяснена, това е - отворен затвор. Отгледана от баба си като талантливо и умно момиченце, тя загуби и нея. Настаниха я в дом за сираци в близко село. Там Слънчо отново бе център на внимание, отличничка но и "тарторка" - вдигаше всички на главата си като види нещо нередно. Порасна в селото, дойде време да си избира професия. Преместиха я в големия град. В друг интернат.

 В центъра на Варна има една зловеща сграда с решетки на прозорците, огромна метална врата, ръждив надпис с много букви и три изкорубени пейки на входа, на които пушат заедно възпитатели и възпитавани. Носеше гръмкото име "Надежда". Аз и казвах "Всяка оставете"

Та това момиче живееше в този отворен затвор от няколко месеца само, преди бе живяла в по-сносен интернат в някакво малко село, но сега вече е в голям град, благодарна трябва да е. Да, де, но в малкото село хората са се старали повече. Най-малкото - празнували са Коледа или рождените дни на децата. Логично е да се празнуват, нали?

Във "Всяка оставете" не празнуваха. Защото повечето празници бяха в извънработното време на Персонала и Директорката. Работното им време е до четири следобед.

Но, Момичето, което се изтегли за косите не знаеше това и наивно попита Персонала ще има ли нещо за Коледа. Тържество например. Не ме занимавай, не виждаш ли колко работа имам, хлопнаха и няколко врати.

И тогава Момичето само реши да организира Тържеството. Помогна на децата, повечето от които никога не се бяха научили да четат, да научат дълги стихчета наизуст, да научат песни, написа сценарий за пиеса, която децата разучиха, пяха Химна, пяха Лили Иванова. Момичето не се предаваше.

Тя направи Тържеството. Децата грижливо бяха написали покани и раздали на Персонала. Поканена бях и аз. Децата бяха подредили прилежно много столове в редици. На тържеството присъствах аз, една жена от църква и едно добро момче. Персоналът отсъстваше. Гостите с поканите ги бяха захвърлили в кошчетата.

И тогава Момичето се разплака. Почувства се захвърлено, неуважено, изоставено за кой ли пореден път. И избяга. Персоналът само това и чакаше. Обявиха тържествено на децата, че Момичето е вече на магистралата, че всички така свършват и да не ги занимават повече с глупости.

А тя не беше на никаква магистрала. Реши да се върне в родния дом. Не можа да се задържи дълго там, защото полицията я намери и я върна в "бунгалото до изтрезвителя" - малка барачка, където задържаха такива като нея, избягали от тук там и неготови да се справят сами. Там попадна на прекрасна жена, която искаше да и помогне. Даде и кураж. Че ще завърши, че ще може да си намери работа и да се издържа сама. Бяха и останали три месеца да навърши 18 и един месец да завърши десети клас. Беше си намерила работа в хотел. Завърши. Но не можа да продължи образованието си.

Беше останала Съвсем сама. Без покрив, без подкрепа. Реши да издири следите на баща си в София. Намери го, поседя при него три дни. И той я изгони. През нощта, в огромния град, сама на улицата.

Не познаваше никого. Най-близката и приятелка бе в едно село, близо до Пловдив.

Добре, че имаше поне телефон.

Обади се на приятелката и и тя я убеди да вземе такси и да дойде в селото и, ще платят таксито на пристигане. Слънчевото момиче обиколи петнадесет таксита в черната нощ и накрая един шофьор се смили да я закара.

Пристигна Слънчо при приятелката си, заживя при нея и съпруга и. Започна работа в селското кафене. Запознаха я с един младеж, да заживеят заедно, че да е близо до приятелката. Но майка му заяви, че ако искат сватба пари трябват и я прати да събира пари в Англия. Да миела чинии при някаква нейна приятелка.

Ми момичето чинии, мизерства, но един ден реши да напусне. Почувства се по-независима и реши, че място в България за нея там няма. И отново остана сам, сама.

Разбира се, нито майката, нито младежът в селото вече искаха да я видят, щом като не им праща пари, за какво им е. Да започва от нула.

За две нощи момичето престоя в денонощния Макдоналдс, а през деня обикаляше турски ресторанти и кафета. Добре, че поне говореше турски. Един турчин се смили над нея и я взе. Нае я на работа.

... срещаше Хора. И стъпи на крака.

Дзен за половин ден. Как се прави?

Пиеш кафе в бензиностанция сутрин, докато бързаш за работа. Появява ти се мечта. Как ми се иска да пия кафе тук рано сутрин, преди още да е изгряло слънцето, пътувайки за някъде.

Предстои ти половин свободен ден. Във втората му половина единият трябва да седне на компютъра, другият трябва да отиде в завода. Щом като е половин, да вземем малко от нощта, казваш си.

Лягаш си с уговорката, че утре ще станеш в пет.

Ставаш пет, отиваш на същата бензиностанция, пиеш кафе и си мислиш. Къде да отидем?

Имаме три важни задачи - да посрещнем слънцето, да открием нещо ново и да хапнем нещо вкусно. Към морето или в обратната посока. Към морето е мъгливо. Да тръгваме в обратната.

Пътуваш в посока Шумен, гледаш картата и си мислиш, къде не съм бил. Ха, тук има един манастир Патлейна, говори ли ти нещо? Май съм виждал една картичка. Да го намерим.

Слънцето започва да пробива мрака и първите му розови лъчи галят разорано поле. Щъркелите са по-ранобудни и от теб и вече са нагазили мочурляка на лов за сочни жаби. Върхарите просветляват, денят ще бъде топъл и ведър.

Ето, пристигнахме. Къде сме, тук няма жива душа. Има следи от живот отпреди около четирдесет години, когато някакви хора са започнали да строят я хотел, я църква, я курбанджийница и после изведнъж са се изпарили, зарязали всичко.. Какво казва тази табела, княз Борис Покръстител е прекарал последните си дни като монах в този манастир. Нагоре по хълма. Да го видим.

Дори и камъкът не може да надживее времето. Сред купчина от някога величествено подредени камъни се открояват отломките на олтар, слънцето навлиза заедно с нас и ето, огряна е една вълшебна ниша, където някой си някога е оставил икона на Свети Пантелеймон - покровителят на пътешествениците.

А това по-нагоре какво е? Огромна сграда. Прилича на семинария. Пише, че е манастир. Да го видим. Призрачен замък от обли сводове, огромни зали, площ за цял университет - изоставен на неволята на времето. Покривът се руши, дограмата продълена, само на приземния етаж сякаш живее някой. И плакатите на КПСС. Нима някога е било манастир. Какво е това в дъното - купчина неразпечатани книги на софийското университетско издателство. Година на издаване - 2004. Какво се е случило тук? Как тези книги са оцелели в дъжда и студа на тази пейка?

Въпросите отговор нямат. Слизаме надолу и отново по пътя. Този път към по-опазена старина - дворецът във Велики Преслав - и него за последно сме го виждали в ученическите си години. Камъните не говорят, ако хората не ги събудят. Ние не търсим камъните. Ние търсим тревичките, прорастли в основите им, цветенцата и пчеличките, които бърборят радостно около тях, ласкавите лъчи на слънцето, все още заспалите в зимна скованост, но пропукващи са за нов живот ароматни сливови дръвчета.

И сядаме. И се препичаме. И жужим. И се усмихваме. И греем. Още десет сутринта е, а сме видели толкова много.

Остава третата точка от плана. Да хапнем вкусно. В подножието на мадарските скали. С четири котки в компания хапваме най-огромната домашно набрана шопска салата на света.

И потегляме към началото на работния ден. Той започва в три следобед. Готови сме.

И да не ни каже някой, че не му стигало времето за чудеса. Те просто са се наредили на опашка и чакат да ги включиш в графика. Който, разбира се, не знае ден ли е, нощ ли

10 причини за ПопХипарово Бръмчене в Такт

1. Бракуването - като на майтап.
   Всъщност в онези стари времена, ние дори не сме се замисляли, че няма да се бракуваме. Бракувахме се с повод - в една обществена баня в Добринище ни искаха паспортите, за да ни дадат обща кабинка.

2. Правенето и гледането на деца - като игра.
  Какъв е продуктът? Отличен. Значи играта си е била наистина много добра.

3. За роднините - само добро.
 И двамата имаме разнообразни семейства. Те си имат своя живот и особености, ние нашия. Мир да има.

4. Касичката - винаги обща.
Докато живеехме в Студентски град имахме едни съседи, които живееха като семейство, но си даваха назаем пари за кашкавала и салама. Малко се уплашихме.

5. Куфарът - винаги полуготов.
Да плеснеш с ръце и да тръгнеш в непозната посока. Ако може, утре. Класика. Веднъж се върнах от работа в събота в осем вечерта и на вечеря решихме да тръгнем на палатка на Камен бряг. Измихме чиниите и три часа по-късно, разпънахме палатката на фарове.

6. Всички спорове - решени преди лягане.
Няма такъв филм като "Смятам да ти се сърдя поне още няколко дни, ама ти се сети защо." Палиш лампата и се обясняваш. Не гасиш докато не се сдобриш.

7. Щуротиите - споделени без много Ако.
Ако му бяхме мислили толкова, никога нямаше да обиколим южна Индия, да пилигримстваме, да мина по испанското мостче дори.

8. А ние двамата с Боби пием кафе - закон.
За пет минути да е. В най-мизерното кафе да е, обикновено тези са ни любими. Важното е да е.

9. Харесваме се. Все по-хубави ставаме.

10. Имали сме Късмет да имаме нормално здраве, работа, добри деца и здрави роднини! Чакаме внуци! Амин! Благодаря, Живот!

Аз съм Пътешественик ...

Аз съм Пътешественик!

И като пътешественик, вярвам в някои неща. Тези неща ме карат да шия ШАЛОВЕ И ТОРБИ ОТ ЦВЕТНИ ПАРЧЕНЦА ЗА БЛАГОТВОРИТЕЛНОСТ.

Това са нещата, в които вярвам:

1. Вярвам в Шала. За мен Големият, пъстър шал е Дрехата на пътешественика. Дреха, която можеш да си наметнеш като одеало, да си постелеш като чаршаф, да увиеш вместо възглавница ....
и да се преобразиш в Кралица, когато се налага.

Спомням си една случка, когато след дълго пътуване трябваше да вляза на тържествен прием. Завих се в пъстрия си шал и всички ми казваха, че изглеждам великолепно. Аз знаех, че изглеждам великолепно. И затова се чувствах великолепно, въпреки измачканите дрехи под шала.

Затова първото, което поставям в багажа си са Шаловете.

2. Вярвам в Силата на тъканите. Красивите тъкани не бива да бъдат изхвърляни, защото дрехите им са ни омръзнали или омалели. Някои тъкани са толкова здрави, че може и да ни надживеят. Зад тях стоят нечии женски ръце, може би дори детски. На тъканите просто трябва да се дава нов живот.

Затова ги преобразявам в Шалове.

3. Вярвам в Цветността. Мисля, че един шал от цветни парченца винаги може така да бъде завъртян, че да изглежда като нов и оригинален. Вярвам в изобилието от шалове, които трябва да има една жена. Вярвам в малката черна рокля с великолепен пъстър шал. И вярвам, че малко цветност никога не е в повече. Цветността е Радост.

4. Вярвам в Съчетанието на наглед несъчетани неща. На шал, скроен от мъжка риза, домашна престилка, калъфка на възглавница и още няколко други шала. Мисля, че така е и с хората. Съчетанието е в основата на всяко пътешествие.

5. И на последно, но не и по значение : вярвам в Енергията ,вложена в Добрина. Затова, всичко, което шия е за благотворителност. Имам време, имам енергия, ще я давам. Дано тези, които откликват на Даването с Даване да Предават нататък: да носят и споделят Радостта.

Даването Сега има Цел: даряване на средства за възстановяване на опожарения от зъл човек приют за улични котета и кучета във Варна.

First Investment Bank - Bulgaria
BIC: FINVBGSF
IBAN: BG56 FINV 9150 1215 7665 63
PayPal: animalhope.varna@gmail.com

А ако искате друга цел, просто преведете 30 лева по сметката и, изберете си шал и ще го получите.

Идва Женският Месец! Поводи за радост и подаръци много!

А с Доброта още повече!

Благодаря, че бръмчите на мойта честота!

Тони

Свободата, Мустаф и Ние с гайдите

В деня на Националния ни празник искам да разкажа една история.

За един сомалийски пират, с когото се срещнах в Швеция. Както си говорехме, спря колата на магистралата и се разрида като малко дете. Мъж на 40 години, избягал от ужаса на разпадащата си се страна, видял как пред очите му другата лодка потънала и с нея се удавили брат му и братовчедите му. Не виждал майка си от повече от 10 години без да има възможност дори за телефонен разговор с нея. 

Живее в Швеция, има дом, жена, дете, но тъгува. Решил, че ако не види майка си, ще умре. Наел кола, пропътувал нелегално Етиопия, наел хора да доведат майка му до границата да я види и да и каже последно сбогом. Майка му го заклела повече никога да не се връща да я вижда, защото щяла да умре спокойна, ако знае, че поне той е добре.

Той няма сомалийски паспорт. Защото няма родина.
Няма дом в Сомалия, защото роднините му са избягали или избити.
И не желае децата му да говорят за дома.

Ние имаме България! Много искат да я напуснат. Аз съм щастлива, че живея в нея. Щастлива съм, когато се завръщам, щастлива съм, когато посрещам. Децата ми живеят, обичат и работят в България. Но не разбирам патриотизма по празници! Не се чувствам обединена с хората, които ругаят, мърморят и в същото време са закичени с трибагреник. Мисля, че патриотизмът е действие.  И действието не е само да седнеш на маса, да слушаш каба гайда и да пиеш юнашко вино. Действието е да правиш промяната, която искаш да видиш. "Делфините", например, за мен са новите възрожденци.

Благодаря на Народа си, който се е съхранил и се моля за мир! Благоденствието зависи от нас!