Първа страстна история - Момичето, което се изтегли за косите - първа част

Момичето, което се изтегли за косите вече е добре! Живее в по-справедлива държава, има работа, има радости.

Момичето, което се изтегли за косите не потъна в Блатото, наречено Социална нехайност.

В това блато потънаха много други момичета. Аз ги познавах и сърцето ме боли за тях....

На момичето и казваха Слънчо. Когато се запознах с нея, беше една весела черноока палавница на 17 години. Жизнена, заливаща се от смях и енергия, много обичаше да танцува. Искаше да се радва на младостта си, на живота си.

Разказът по-долу е написан по думите на самото момиче.

Но по волята на съдбата, на осем години попадна в интернат. Ако тази дума трябва да бъде обяснена, това е - отворен затвор. Отгледана от баба си като талантливо и умно момиченце, тя загуби и нея. Настаниха я в дом за сираци в близко село. Там Слънчо отново бе център на внимание, отличничка но и "тарторка" - вдигаше всички на главата си като види нещо нередно. Порасна в селото, дойде време да си избира професия. Преместиха я в големия град. В друг интернат.

 В центъра на Варна има една зловеща сграда с решетки на прозорците, огромна метална врата, ръждив надпис с много букви и три изкорубени пейки на входа, на които пушат заедно възпитатели и възпитавани. Носеше гръмкото име "Надежда". Аз и казвах "Всяка оставете"

Та това момиче живееше в този отворен затвор от няколко месеца само, преди бе живяла в по-сносен интернат в някакво малко село, но сега вече е в голям град, благодарна трябва да е. Да, де, но в малкото село хората са се старали повече. Най-малкото - празнували са Коледа или рождените дни на децата. Логично е да се празнуват, нали?

Във "Всяка оставете" не празнуваха. Защото повечето празници бяха в извънработното време на Персонала и Директорката. Работното им време е до четири следобед.

Но, Момичето, което се изтегли за косите не знаеше това и наивно попита Персонала ще има ли нещо за Коледа. Тържество например. Не ме занимавай, не виждаш ли колко работа имам, хлопнаха и няколко врати.

И тогава Момичето само реши да организира Тържеството. Помогна на децата, повечето от които никога не се бяха научили да четат, да научат дълги стихчета наизуст, да научат песни, написа сценарий за пиеса, която децата разучиха, пяха Химна, пяха Лили Иванова. Момичето не се предаваше.

Тя направи Тържеството. Децата грижливо бяха написали покани и раздали на Персонала. Поканена бях и аз. Децата бяха подредили прилежно много столове в редици. На тържеството присъствах аз, една жена от църква и едно добро момче. Персоналът отсъстваше. Гостите с поканите ги бяха захвърлили в кошчетата.

И тогава Момичето се разплака. Почувства се захвърлено, неуважено, изоставено за кой ли пореден път. И избяга. Персоналът само това и чакаше. Обявиха тържествено на децата, че Момичето е вече на магистралата, че всички така свършват и да не ги занимават повече с глупости.

А тя не беше на никаква магистрала. Реши да се върне в родния дом. Не можа да се задържи дълго там, защото полицията я намери и я върна в "бунгалото до изтрезвителя" - малка барачка, където задържаха такива като нея, избягали от тук там и неготови да се справят сами. Там попадна на прекрасна жена, която искаше да и помогне. Даде и кураж. Че ще завърши, че ще може да си намери работа и да се издържа сама. Бяха и останали три месеца да навърши 18 и един месец да завърши десети клас. Беше си намерила работа в хотел. Завърши. Но не можа да продължи образованието си.

Беше останала Съвсем сама. Без покрив, без подкрепа. Реши да издири следите на баща си в София. Намери го, поседя при него три дни. И той я изгони. През нощта, в огромния град, сама на улицата.

Не познаваше никого. Най-близката и приятелка бе в едно село, близо до Пловдив.

Добре, че имаше поне телефон.

Обади се на приятелката и и тя я убеди да вземе такси и да дойде в селото и, ще платят таксито на пристигане. Слънчевото момиче обиколи петнадесет таксита в черната нощ и накрая един шофьор се смили да я закара.

Пристигна Слънчо при приятелката си, заживя при нея и съпруга и. Започна работа в селското кафене. Запознаха я с един младеж, да заживеят заедно, че да е близо до приятелката. Но майка му заяви, че ако искат сватба пари трябват и я прати да събира пари в Англия. Да миела чинии при някаква нейна приятелка.

Ми момичето чинии, мизерства, но един ден реши да напусне. Почувства се по-независима и реши, че място в България за нея там няма. И отново остана сам, сама.

Разбира се, нито майката, нито младежът в селото вече искаха да я видят, щом като не им праща пари, за какво им е. Да започва от нула.

За две нощи момичето престоя в денонощния Макдоналдс, а през деня обикаляше турски ресторанти и кафета. Добре, че поне говореше турски. Един турчин се смили над нея и я взе. Нае я на работа.

... срещаше Хора. И стъпи на крака.