Във филма на „Долната Земя“ местните жители са само
статисти. Статисти, щъкащи щастливо и безгрижно в зашеметяващо красив декор от
вулкани и езера, планински зъбери и тревни долини, пълни с невинни като пуканки
овчици, крави или еленчета. Понякога каскадьори, решили да се метнат от някой
мост, да яхнат я хеликоптер, я безмоторен самолет, я зорб, но със стабилна застраховка
зад гърба си. В редки случаи - предрешени като хипита или хобити, почти никога
орки. Като цяло – безлични и приветливи. Но никога – вредители. И това е добре!
Казват, че всеки втори жител на Южния остров бил участвал
под някаква форма в снимането на трилогията на Питър Джаксън и няколкото
допълнителни филма за Пръстена и неговите Властелини. Че всеки войник от
новозеландската армия бил орка на бойното поле на Мордор в свободното си време
докато не строял безплатно пътищата до снимачните площадки. Че правителството
дори открило специално Министерство на Властелина, за да насърчи и подпомогне
създаването на филмите.
Това, което не казват, обаче е, че филмът никога не е
свършвал. Той продължава и досега.
И ние с Боби имахме щастието да се разходим надлъж и нашир
по снимачната площадка. От заспалия в лятна, коледна безметежност Оклънд, до
врящия котел на Роторуа, от утопично синьо-зеления северен бряг до преспите на
снежния Аораки и фиордите на Милфорд саунд. Пътувахме с приятели, нощувахме във
всевъзможни къщи, летяхме с нискотарифни самолети и плавахме със столетни
корабчета, стъпихме в джунгла и прескочихме вулканчета, откривахме водопади с
честота на улични лампи и заливи, в които се чувстваш като първия човек на
света.
Но никъде не открихме следа от присъствието на хомо сапиенс,
така както сме свикнали да я виждаме по нашите географски ширини. Я като
капанче с бира-скара на местен предприемач, я като строежче с перспектива за
хотелски комплекс, я като мокра кърпичка, скрила биологичен артефакт, я като
найлонова торбичка, бутилчица или дори кенче.
Все едно хора там Нямаше.
А всъщност имаше. Имаше орди китайски туристи, китайски
заселници и китайски роднини. Но нямаше китайски ресторанти, сергии и
нововъведения. Имаше многочелядни маорски семейства с внушителни размери на
индивидите в тях и още по-внушителни количества храна около тях. Но нямаше
маорски сувенирчета, талисманчета и прочие етнически закачалки за портфейлите
на туристите. Имаше хиляди лодколюбители, яхтоплаватели и скутероманяци. Но го
нямаше това перчене, съпоставяне и поглъщащо очите и ума бръмчене колко съм
важен.
Да, Нова Зеландия е една от най-слабо заселените суши на
тази земя. Да, две трети от страната са или недостъпни върхове или пасища. Да,
Оклънд е печално известен със задръстванията си и спагети инфраструктурата си.
Да, повечето хора живеят в големи, спретнати бараки с два банана отпред. Да,
правителството пръска опустошително големи суми пари, за да държи социалния мир
– да скрива безработицата, да не се дразни от големия процент на нищонеправещи
млади хора, да затваря очи за дрогата и престъпността.
Но статистите не са тук, за да имат претенции. Те са си
научили урока от самонаелите се на тази длъжност свои предци, които само за
осемдесет години са унищожили чрез изгаряне, продан или просто безумна сеч
осемдесет процента от хилядолетните дървета Каури, които са покривали плътно
това Райско кътче. Или пък от самоизялите се маорски племена, които не са се
разбрали как точно и кой точно да продава земята им на белите в размяна за
одеала и пушки и после като се усетили, че сделката май не е в тяхна полза,
вдигнали врява до небесата и дали отличен урок на индианците и аборигените как
маор за бой се стяга и мята адвокат на рамо. Разбира се, племето ти да получи
700 милиона долара в замяна на това, че някакъв твой дядо от глупост си сложил
отпечатъка на някакъв договор без да разбира какво пише на него, не е зле. Или
пък да обявиш някаква долина за свещена собственост на Танифа-то си и после да
я спазариш за още толкова милиона, за да ти осигурят носилка, с която да
пренесеш Танифа-То на скрито местенце далеч от строителството на моста, но
после То да поиска да го върнеш у дома, също е добре.
Но и тази част от филма е свършила. И затова сега статистите
пият бира и правят барбекю. Като им омръзне или отеснее бараката, влизат в
интернет и си поръчват нова, по-голяма. Идва камион, отнася им бараката, оставя
само колчетата, върху които е поставена. Идва друг камион през нощта, донася
новата барака, монтира е и всичко точно. Ако се налага, с хеликоптер я поставя,
на лодка я качва, но няма невъзможни неща. И всъщност, какво толкова, ако стане
едно земетресение, избухне един вулкан или дойде едно цунами.
Нали всички сме статисти на тази земя!
Но някои от нас имаме претенции за отпечатък.
А Земята не харесва това!
Няма коментари:
Публикуване на коментар