Непалски трафик

Представете си, че са обявили, че след един ден ще дойде краят на света. Всички живи същества от Ноевия ковчег са се покатерили във всевъзможни возила и са се изсипали на пътя. Междувременно е избухнал вулкан с отровни газове и са станали няколко солидни земетресения.

Е това е уличното движение в Непал. Единствената разлика, е че всички живи същества всъщност никак не се притесняват от края. Просто търсят, всеки свой начин, да се придвижат нанякъде. Всеки върху всеки. Огромни тирове върху талиги с картофи, мотопеди върху пешеходци, ванове, преживели ядрена експлозия, върху мерцедеси. И тук-таме някоя крава. Кравите го играят кръгово. Те просто си лежат по средата на околовръстния път и всички ги заобикалят.

Най-големите герои в този сюжет са пътните полицаи. Те стоически стърчат на едни стоянки по средата на кръстовищата, свиркат и ръкомахат. И глобяват даже.

Например, арестуваха са повече от 15 минути шофьора на нашия автобус. Просто подминал канавката, до която било редно да се спира. После явно доволно го пуснаха срещу откуп. Стиснаха си ръцете.

След Индия си мислех, че от нищо не може да ми мигне окото. Знаех си, че да се качиш в рикша е като да седнеш върху сърцето си, знаех си, че за да преминеш пътя трябва да плюеш в пазвата поне дузина пъти, но такова като в Катманду няма. Да започнем с това, че има само един път - околовръстният, който преди четири години бил разкопан от китайците с обещания за нов и оттогава никой не знае къде са китайците. По това подобие на магистрала, в което няма платна се движи освен кравите, всичко, освен самолети. И ти трябва да хванеш автобус на стоп. Автобусите номера нямат. Само дълги надписи на непалски. От тях обикновено виси някое момченце с маска, което крещи като скоропоговорка нещо, вероятно посоката. Качваш се и слизаш в движение.

И сега за маската. Преди да тръгна от България, имах прахова алергия. Сега мисля, че съм изцерена от нея завинаги. Толкова прах няма и в праходобивен комбинат. Маските ни почерняха за няколко часа, къпахме се два часа и още сме малко по-мургави от обичайното.

Добрата новина е, че имахме най-страхотната спътничка - Доли, жената на Бимал, без която сигурно още щяхме да се опитваме да пресечем улицата.














т

Да празнуваш Цветове

Представете си, че сте в Пирин. Заобиколени от върхове, но засега не от онези снежните, от гористи, трихилядни стражи. Усетете аромата на упойващи треви, чуйте гръмотевиците в далечината, вгледайте се в надвисналите над зъберите облаци.

А сега завъртете калейдоскопа и напълнете тази картина с милиони цветни стъкълца. Във всички посоки, по върховете даже. Огласете със звънлив детски смях и ромолящи женски гласове, напълнете с къщички и пътечки и това вече е Непал! Стъкълцата са хората.
Всеки от тях е отделен калейдоскоп от други шарени стъкълца. Толкова пъстри дрехи, толкова широки усмивки, толкова топлина и спокойствие, колкото са песъчинките на океанското дъно или --- зрънцата ориз в купичките на децата около мен.

 Да, тук сме ние с Боби. Около нас 22 деца пеят, играят и ни държат непрекъснато за ръцете. "Sister, where is your brother" - така търсят Боби, когато отиде да си полегне. И не мислете, че тези дечица приличат на нашите деца от домове и защитени жилища. Ама никак не приличат. Защото никое никого не удря, не дразни, не закача. Дори и най-малките знаят да пишат на непалски и английски, можеш да се разбереш спокойно на английски за основни неща с тях. И постоянно пеят. Всичко е песен. Пеят като играят, пеят преди вечеря, пеят като тръгват на училище.

Нито едно от тези момиченца няма родители. Едно, най-слабичкото и най-шугавото е било оставено на бунището като било на три годинки и тежало пет килограма. Няколко седмици само се хранело с каквото намери оттам. После го прибрал Бимал, но понеже било недохранено, било много трудно да го накарат да се храни. Стомахчето му се свило. И сега не може да яде по много. Пръстчетата му са изкривени и ръчичките и крачетата слаби като клечки. Но това е единственият му проблем. Във всичко друго Алиша е най-голямата отличничка, рисува, чете, говори английски.

И като нея има още 21. За всяко ще разкажа поотделно, защото всяка една история е трагичен филм с щастлив край. Само да кажа за една от каките - иска да стане лекар. Тя е от тези, които са намерени да се хранят със зрънца ориз до един храм. Днес имаше да пише съчинение на тема  Define Love in 100 words. И проект за Мартин Лутър Кинг.  И двете ми изпълниха сърцето, костния мозък, косите ми настръхнаха. От дълбочината на думите. От начина на изразяване. На английски.

И още едно нещо - малкото момиченце, което снощи така пламенно мълвеше вечерната си молитва със затворени очи в продължение на повече от половин час, че ние с Боби се качихме в стаята и малко си поплакахме с думите, "Амин! Дано всичко, което иска това дете да се сбъдне!"

Дано всеки ден да придобие цветовете на Непалския калейдоскоп, защото щастие е да те посрещат с усмивка, щастие е да виждаш радостта в дрехите на жените, щастие е да ядеш здравословна и балансирана храна, щастие е да си сред благородни хора.

Ние сме истински щастливи! А колко още предстои!

       ,

Котето Яго

И понеже отново ни зоват интересни хора и приключения, се сетих да разкажа за един от най-милите великани, които съм срещала по пътя си, за неговото огромно сърце и неговото малко коте.

Беше по Камино. Вървим по прашен път, нарамили тежки раници. Хора като пълноводна река прииждат, подминават ни, после ги застигаме, други минават пред нас. Всички устремени към

Компостела. Хора всякакви - стари и млади, заможни и мизерни, тъжни и въодушевени.  Всички вървим. Понякога намаляваме крачка, за да пропуснем пред нас някой много забързан пилигрим, който гони и той не знае какво. Истината е, че ние наистина сме си от най-бавните, тук приседнем, там са фотнем, тук ахнем, там хапнем. 

И така, на един прашен друм чуваме след нас земята се тресе. От огромните стъпала на великан. Обръщам се и виждам, че в далечината се появява огромният силует на викинг, който с внушителна скорост ни наближава - едър, мускулест мъж с огромна раница, дълга коса и явно доста корави обувки, щом като така кънтят.

Добре, разбира се, че ще се отместим в страни, този не ни е в категорията, той е от друга раса, измърморвам си аз, когато викингът с един разкрач вече ме е изпреварил и аз виждам между къдравата му брада и коса малката главичка на едно черно коте. Мушнато в шала му се кокори и ни гледа с нескриван интерес.

Ами то същото като Фисьо! И нашият антрацитен питомник бе такова малко зверче като се засели с нас. Двамата с Боби хлъцваме от възторг, викингът ни вижда, че сме подскочили от радост и най-усмихнато спира и почва да ни разказва историята на малкия Яго.

Намерил го преди пет дни в един храст до оживена магистрала. Мяучело безпомощно и било смазано от страх.На не повече от месец, явно се е изгубило от мамата. Какво да прави, няма да го остави на магистралата ли, взел го, сложил го в шала си на топличко, Яго се сгушил в гората тилилейска на викингската брада и спокойно замъркал. Ами сега, какво ще го прави. Остават му още 600 километра до Сантяго. Пеш.

Да, но Яго изобщо нямало къде да се дене. И отгоре на всичкото се разболял. Хванал тежко разтройство . дали в брадата на викинга или не, не разбрах подробности. Знаем само, че грамадният мъж вървял 35 километра един ден, за да стигне спешно до ветеринар в най-близкия град. Докторът му казал, че котето може да яде само специална храна от консерви. И то не какви да е, а консерви, които се намират само в този град, когато следващият е на 300 километра.

И така, нашият великан изпразнил раницата си от гащи, тениски и други полезни неща и я натоварил с консерви. За да готви на Яго и да има докато стигнат двамата до Сантяго. Че няма да го пускат в албергите да спи с коте? Ами, няма проблем, ще спи пред албергите тогава, не му пречело, нали има чувал.

Две седмици по-късно срещнахме великана пред катедралата на свещения град. Яго вече по-малко се застоявал в шала, сега щял вече да ходи редом с него. Защото щели и да се връщат пеша.

Това е историята за голямото сърце и малкото коте. 

И за Хората, които се срещат по Пътя.

ве 

Шест Страстни Истински Истории и един Безпристрастен съвет от Бали

В главата ми изникна гледка. В Асторга сме с Боби по пътя на нашето първо Камино. Има два музея - на шоколада и на маслините. Не можем да си позволим и двата, затова се разпределяме. Естествено как. След това сядаме на бордюра и аз вадя пъхнати в джобовете безплатни мостри от черен шоколад. Боби - от зелени маслини. Ядем ги заедно и се получава ... Черен шоколад със Зелени маслини. Любимият ми! Щастлива Страстна седмица!

Още една страстна история. Като за Страстен Вторник. Пак от първото Камино. Преди да тръгнем бях имала животозастрашаващ случай, в който прасецът ми изведнъж се поду, стана на малки червени точки и започна зверски да боли. Тогава бях сама в Брюксел, но това е друга история. И така, и двамата ми родители лекари, притеснено ме осведомиха, че има голяма вероятност случката да се повтори при усилено ходене като нашето. Тоест, да съм подготвена за неприятности. Ей, нейсе. Появиха се пустите точки. На четвъртия ден. Реших да си трая и да не стресирам Боби, може и да минат. Да, ама се увеличиха. Стана огромно червено петно. Спешно отидохме на лекар. Хората гледаха, чудиха се, не измислиха какво е това. Потънах в ридания. Няма да стигнем до целта. Заради мен и Боби няма да стигне. Всички пилигрими край нас щяха да стигнат Сантяго, но ние не. Започнахме да гледаме за полети за връщане. Докато не ми хрумна да си навия клина до коляното. Да подишат малко точките. Навих го. Точките намаляха ... и изчезнаха. Претъркване от клина било. Урок: не тръгвай със страхове! Особено с тези на най-близките си. Остави страха да избледнее от вятъра. Щастлив Страстен Вторник! Страстна история за Страстна Сряда Като бях на четири, МНОГО обичах Лили Иванова. Е, и сега много обичам Лили Иванова, но тогава толкова много обичах Лили Иванова, че пеех "Детелини" всяка сутрин в детската, бях с нейната прическа и даже ... един ден най-самоотвержено заявих на майка си "Искам Лили Иванова да ми е майка!". Изобретателната Ваня Евтимова не мигна овенско око, а веднага намери продължение на сценария. Помоли баща ми да донесе най-големия кашон от мазата и каза: "Влизай вътре, Тони, ще те пращаме в колет. Тя, Лили Иванова, си няма деца и с готовност ще приеме бъбриво Тони като нашето. Е, седнах аз в кашона и започнах да нареждам "Свари ми яйца за из път, дай ми бутилка мляко и така...". Майка ми, представете си, безропотно изпълняваше. Докато удари Часът на Истината. Видяла, че работата става сериозна, майка ми се надвеси над кашона и с разтреперан глас почна да реди: "Е, Тони, ти вече няма да бъдеш наше дете, но ние винаги ще те обичаме ..." "Майкооооооо!" изрева малкото Лъвче и с един скок изскочи от кашона, завинаги изцерено от Звездомания. Урок: На думи може и да сме силни, но като опрем до страсти, Истината излиза от Кашона! Усмихната Страстна Сряда! Великолепна история за Велики Четвъртък Това е магическата история за 11 ред и за това колко е важно да си не само в точното време, но и на точното място. Случва се миналата година през ноември. По препоръка на моята скъпоценна приятелка Росица Бърдарска, гледах едно прекрасно представление на Кукления театър "Мълчаливи предания". Невероятна музика и танц, почти никаква реч, легенди, декор, атмосфера. Толкова бях впечатлена, че реших, че това е перфектния подарък за рождения ден на една от доброволките на Фондация "Деца на Балканите" - испанката Каролина, но не само за нея, а и за другите ни пет доброволки - две германки, една французойка, една македонка и още една испанка. И за техния ментор. С една дума, веднага след представлението се наредих на касата и купих десет билета за 11 ред в Кукления театър за датата на рождения ден на Каролина, точно тогава щеше да е следващото представление. Перфектния подарък! Ще потънат в духа на българските традиции, ще слушат прекрасна музика, ще се насладят на носиите и какво ли още не... Няма да им е нужен никакъв български, и без това го учат само от три седмици ... Обясних на момичетата, че представлението ще бъде в Puppet Theatre, до общината и нетърпеливо зачаках да дойде нощта на представлението. Дойде. Аз чаках отзиви. Представях си как ще ми се обадят възторжени и ще кажат, че това е най-прекрасното представление и много са се насладили. Никой не се обади. Най-накрая, нетърпеливо звъннах на Дейвид и попитах как е минало представлението. "Току що им превеждам за какво ставаше дума", смутено смотолеви Дейвид. "Превеждаш, ама защо, там надали имаше няколко думи". " Ооо не, пиесата бе много сложна, със сложен диалог. В началото смогвах да превеждам, но после не успях!" Каква пиеса, какъв диалог! "Ама вие къде бяхте!" "Как къде, в Операта!" Какво се оказало? Момичетата запомнили "театър" и "до общината" и много радостно влезли със съвсем същите билети. Билетопроверителят, или както иначе се казва, любезно ги насочил към 11 ред и казал. "Да, 11 ред е свободен за вас!" Салонът бил пълен, но 11 ред наистина бил празен. Седнали момичетата и като се започнал .... един дълбокомислен разговор на български за смисъла на живота - цели два часа. През умните им главици сигурно са минавали мисли от типа на "Защо ли Тони ни причини това точно на рождения ми ден! Ами аз не разбирам пет думи на кръст. Но, явно е имала нещо предвид. Трябва да се съсредоточа!" А най-забавното в историята, бе че билетите от кукления театър и операта са съвсем различни по форма и дизайн. И така - Великият извод - "Ако търсиш чудеса, поръчай си 11 ред!" Пета Истинска История на Разпети Петък Нарича се "Преброяване на благословииите" Това е историята на моя приятел Мустаф. Сомалийски пират. Реформиран сомалийски пират, живеещ комфортно в Швеция, учител по математика. Свърза ни задачата да организираме един младежки проект в Оребро, Швеция, който се оказа една от най-непланираните серия от вълшебства в живота ми. За нея дълго мога да разказвам повече после заедно с Neda Zhivkova, например. Но сега кадърът е в колата, която Мустаф шофира по перфектна шведска магистрала. Мустаф е около 200 килограма, едър, снажен, тъмно-тъмнокож мъж. Аз се опитвам да завържа разговор и небрежно подхвърлям "Разкажи ми за семейството си в Сомалия." И така както държи волана, този грамаден мъж внезапно изпада в ридание. Заплаква на глас, с огромни сълзи, тресе се, хълца. Както си говорихме заплака. Едва овладя колата, спря в една отбивка и започна. "Защо ме попита. Преди две години за последно видях майка си. Бях дошъл във Швеция отпреди десет години, успях да стигна дотук по много страшен път. Прекосих Етиопия сам пеш, нощем, криех се, защото етиопците много ни мразят сомалийците и или ще ни убият, може даже и да ни изядат. Като започнаха да разстрелват по улиците в Сомалия, майка ми и баща ми една вечер извадиха на масата всички пари, които имаха, разделиха ги на четири купчини и казаха, Заминавайте. Лодката на брат ми и братовчедите ми потъна пред очите ми. Издавиха се. Аз, другият ми брат и сестра ми се спасихме, първо бяхме в лагер в Италия, сега сестра ми е в Англия, а ние двамата сме тук. Но преди две години ме хвана толкова силна депресия, че си казах, че ако не видя майка си ще умра. Наехме една кола с брат ми и пътувахме през Етиопия и пустинята два месеца само нощем, през деня се криехме, плащахме на хора, през какво ли не минахме. Стигнахме границата със Сомалия, Бях уредил да доведат майка ми на границата да се видим. Е, видях я. И знаеш ли какво ми каза?" - тресеше се огромният мъж. "Какво?" "Ами каза ми, че това ни е за последно и повече не иска да ни вижда. Искала да знае, че сме добре и в безопасност, вместо да поемаме такъв риск и да пътуваме, че да ни види. Така било по-добре." И тогава разбрах. Имаме мир. Имаме семейство. Имаме държава. Имаме паспорти. Винаги може да се върнем. А какво нямаме ли? Нямаме проблеми. Това е историята за преброяването. Да почнем да броим по-често казвам. Последна Страстна история навръх Велика Събота За да разкажа тази истинска история, ще се наложи да направя едно неловко признание. Хъркам! Ето на, казах го. Особено когато носът ми е запушен, заради пролетна алергия. Но тъй като ще се наложи да го произнасям твърде често докато разказвам, тук ще го заменя с по-красива думичка, като например "ромоля". Е добре, пак сме на първото Камино с Боби. В албергите, в които отсядаме, спалните помещения са общи и много други хора ромолят. Някои по-силно, други - по-нежно, но в общия хор никой не разбира какъв е твоя личен принос и на другата сутрин не те гледа кръвнишки. Да, но стигнахме до момента, в който трябваше да спим в стая само с четири легла. Двете заети легла бяха застлани от обитателите им с копринени чаршафи на пастелни цветя. Че кой ходи по Камино с копринени чаршафи, повдигнахме рамене ние, но си казахме "Светът е широк, хората са различни! Като си свикнал да спиш в копринени чаршафи, няма да се лишиш от навиците си дори и в 800 километровия преход, нали?" Оказа се, че обитателките на копринените постелки са две френски дами, явно майка и дъщеря. Легнахме си. Аз услужливо изчаках да утихнат в обятията на Морфей, за да си поромоля на воля. Все пак полените през май бяха дали дължимото за моя нос. Явно обаче доста силно съм ромоляла, защото видях в лунната светлина надвесеното над мен лице на едната копринена буба, която любезно ми шептеше нещо на вълшебния си език, явно да се завъртя. И като ме хвана един срам. Не можах да заспа. Чаках бубата да се намести и да задиша равномерно, та поне да премигна. Да, но не. Тя не само не заспа, ами седна в копринената си феерия, гледа през прозореца, и така ... до сутринта. За да стане рано и да тръгне в пет, тръшвайки вратата след себе си. "Край!, Тази ако ме срещне, ще ме застреля.", казах си и цял ден мрънках на Боби колко съм нещастна, колко тежко е да имаш такъв дефект, как не знам какво да направя. Той ни най-малко не ме успокои, а само промърмори "Ами на мен какво ми е?". Напълно отчаяна, аз реших да си направя от кашон една табелка "Аз хъркам, но Камино е за всеки!" и да си я окача на шията, поне информирани да са пилигримите. Представете си - посърнало Тони, което едва влачи тежка раница след изнурителен 28 километров пек, подсмърча, мрънка и носи на шията си табелка от кашон. Стигнахме Асторга. Изкачихме един непосилен хълм, на върха на който в стар манастир бе приютен единствения алберг в града. Посрещна ни японка с готварска престилка, вълнени чорапи и джапанки, която усмихнато ни инфомира, че сме големи късметлии, защото ще заемем последните останали две легла в 400-местния алберг и то не къде да е - а в луксозна стая с четири легла. О, не, отново ли! Изстенах аз и трескаво се заоглеждах за кашон. Докато не влязохме в стаята и видях ... същите копринени чаршафи. Fight or Flight! Битка или бягство. Аз избрах битката. Нямаше къде да избягаме. Ще отида до аптеката, ще купя тапи за уши, ще си закача табелката на втория етаж и ще си заромоля. Отидох в банята. И там - кой, гневната копринена буба. Нямаше как да не я заговоря. Да, но тя английски не разбира, а аз френски не знам. Първата гениална реплика, с която се обясних бе " Жо суи Траджеди!" Тя ме погледна смаяно, а аз разбрала, че съм на верния път измислих "Жо суи алежик!". Аха, май и това е на френски. И за да бъда по-убедителна "Жо суи Цук-Тромбон!" "Жо суи Тиранозавър Рекс!" Леле, колко много френски изговорих. И тя много добре ме разбра. Засмя се. И извади едни тапи за уши от тоалетната си чантичка. "Но проблем!", усмихна се нежно тя и с жестове показа, че и било студено. "Ами как няма да и е студено, с тези чаршафи!", измрънках си наум аз. Станахме даже приятелки. И вечерта спокойно заспах. И като се събудих, това бе защото ... моята нова френска дружка, така гръмовно ромолеше, че индианците биха намерили нов боен вик за този ромон. Урокът: Кажете го вие. Аз вече се изромолих. Весела Страстна Събота! И последен десерт - житейският съвет на Кетут от остров Бали, с когото два дни водихме дълги разговори само с 60 английски думи, но от когото научих неща, които ще запомня за цял живот: "When you young. TAKE, When you not young, MAKE. When you old GIVE!" Благодаря, че мога да правя и трите тук! Благословени да сте! Любовта Възкресе!

Да се хванеш за Зелено

Наближават Великденските софри и аз събирам смелост да призная защо "Не бива да правите като Тони!". Хайде сега, посмейте ми се!

Разхождаме се с приятелка. Току що сме отишли на Мадарския конник, всичко е раззеленено, птичките и пчеличките шеметно се нижат около току-що разпъпилите глухарчета, маргаритки, треви. Душата ти пее! Приятелката ми е силно ангажирана с прабългарски бойни изкуства. Аз, като недостоен плужек, търся начин да се усамотя на слънчице и да се припичам царски.

Намирам една скала, която има странни стъпала нагоре към плоския си като тепсия връх. По-късно, за нуждите на разказа, ще споделя, че била жертвена скала и там имало път нагоре, но не надолу. Е, аз пък намерих и двата. Поизлежавах се, поумувах си и тръгнах да слизам. Опиянена от пролетно щастие. Толкова тучно зелено бе всичко наоколо. Така ми се дояде ... зеленинка.

Тръгнахме по пътечката и аз, като изпаднала в пристъп на булимия коза, жадно поглъщах зеленината и си представях как ще си я хапна скоро на салатка, с ракийка и всичките му необходими мурафети. Докато не видях ... Лапада!

Ами да! Лапад! Толкова обичам Лапад! Нахвърлих се стръвно, откъснах едно парче и Лап - Лапнах Лапада! Ей така, да го пробвам. Див лапад ще е сигурно! И разбрах, че ако нещо е диво, то не е лападът....

Ами фантазията ми. В един миг устата ми се вдърви. Хранопроводът ми се парализира. "Тоооо май не биооо уапад", избоботих, докато две жени смаяно ме гледаха, погълнала листото. "А, ама, Тони, ти изяде ли го?" "Сдъвкааах гооо и гооо глътнах! Какво е тоаа?" "А, ами то имало едно змийче в него!" Оказа се, че едната от жените е биолог и дълбокомислено заяви, че това не е лапад, ами ... Змийска хурка. Леле, като е змийска, май малко е отровна, нали.

Даа, не върви да се обадя на Бърза помощ от Мадара и да кажа "Извинете, сдъвках един лапад, кога се очаква да се спомина?". Не върви и на майка ми се се обадя и да помоля да се информира в интернет бързо ли се умира от Змийска хурка. Остава да чакам. Приятелката ми учтиво предложи да ми пробие трахеята с химикалка, ако почна да се задушавам.

И така, отровна била хурката, ама не достатъчно, за да ме свали. Просто да парализира вътрешностите ми, било от страх, било от билето си поне за два дни.

И така, не бъдете на Зърнена Диета- "да хапнеш всичко, което зърнеш", цитат от друга смаяна приятелка, нито пък Лапайте Лапад като моя милост.

Просто стойте от безопасната страна на зеленото! За всеки случай!

Попътен наръчник по приложна магия

"Попътен наръчник по приложна магия" е от онези филми, които може да се гледат без субтитри, но да хълцаш от смях, да се просълзиш от умиление и да си плюеш в пазвата против уроки. 

Като всеки уважаващ себе си suspense, и този започва горе-долу нормално. Качват се две ентусиастки - Роси и Тони, в средна и близка до средната възраст в миризливо превозно средство, наречено трансевропейски автобус, заизвиват едни лакардии, не могат да се надприказват. По едно време автобусът спира за малко, Роси става, ръкомаха разпалено и ... изчезва между седалките. В цял ръст изчезва. И докато камерата я е заснимала вертикално, сега я снима хоризонтално. Тони полита към нея, но вече е късно, Роси пъшка между седалките. "Край с пътешествието", мисли си Тони, но Роси най-небрежно отърсва праха от бедрата и раменете си и казва, "Докъде бях стигнала ...".

Следваща сцена - румънски нощен влак. Пътниците са обект на щателна проверка за идентичност. Е, като във всяка история с неочакван обрат, тук пък се оказва, че само първото име на Роси съвпада с документа. Нито е Бърдарска, нито Попбърдарска. Но Роси уверено се тупа по гърдите "Аз, аз", кондукторът инспектира дълго време снимката, за да се увери, че такава хубавица друг път няма да срещне и я пуска да преспи във влака му. 

Действието започва да се развива стремително напред. Със същата скорост се разцепва и ципът на раницата на Роси. Тя, обаче, си поръчва млад мъж да я чака на гарата с пет, забележете, пет големи безопасни. Младият мъж, разбира се е там, но безопасните не са пет, а цели петдесет и той, разбира се, чака безропотно повече от час, за да ги посрещне.

Бърз fast forward и вече двете магьосници са посетили мечтата на живота си - Веселото Гробище и са на път да се връщат. На път, буквално. Чакат и спират коли. Роси си мисли, че в стопа е като в живота, веднага ти се връзват, и започва силно да страда, че са ни отминали. Нее, Роси, не се тревожи, успокоява я Тони, и нашият ред ще дойде. Правят лесна магийка от типа на "Ако тази кола не спре, ей тази кокошка ще се превърне в реактивен самолет". Колата не спира, кокошката вече е изчезнала, но файда никаква. И тогава Тони вдига опитен палец нагоре и .... скърц .... пред тях набива спирачки един Поп. 
Поп във ван. 
Носи топъл хляб. Попхлебарова кима одобрително.Отваря вратата - да ама седалката сал една. Набутва безцеремонно дупето на спътницата си, после възкачва и своето. "Да, де но седалката е една", възкликва божият служител. "Болгар, болгар", отговаря му Роси и къде да ходиш "И двете, дядо попе". 

При споделяне на английски за приключенията после, Тони споменава Роси и hitch-hike. Опитното журналистическо ухо, обаче, разпознава думата Inch High и пита многозначително "Тони, аз вярно, че съм нисичка, но защо да съм детектив?".

И сега - драматичната развръзка.  Магьосниците чакат на гара румънски влак с нормално балканско закъснение. Роси придиря да чакат на перона, а Тони учтиво и обяснява, че е фокусирала букурещки интелигент и щом като той тръгне, те ще го последват. Интелигентът е млад костюмар с лаптоп, от онази възрастова група, която Роси най тачи.
Отиват на перона, идва пичът, качват се във вагона, качва се и той, влизат в купето, влиза и той. Сяда. До Роси. Откачалките са  избухнали в неистов смях. Хилят се като четвъртокласнички дълго време, обсъждат младежа и стратегия за опознаването му. Най-сетне Тони казва., че не говори английски и ще стои в тоалетната, докато тя го свали. Секунда по-късно чува, как кънти звънлив смях, връща се и Роси вече разказва притча. 

И после става човекът, сваля куфар, вади тога и почва да облича Заподозряната. После я закопчава нежно, откопчава я, съблича я.Тя му обяснява, че правят магии и са го призовали...
Красавецът и той разплита магията около себе си и раздава тлъста адвокатска визитка с гравиран надпис Magic Law Circle.

Финалът е леко банален - въшливият трансевропейски автобус на тръгване се е превърнал в тъмносин мерцедес на връщане, кочияшът чака нетърпеливо на гарата, феите се качват и дий ... магията се в облак вий!

....

История за един човек, който променил света. На живите, чрез мъртвите.

Вече споделих мечтата си да надзърна във Веселото Гробище в Марамуреш, Румъния. Е, и я осъществих.  Мислех си, че ще пътувам към страховете си, към себе си, към тайните си. Всъщност, пак запътувах към мечтите си.

Защото видях разковничето на тази магия.

Това е едно малко селско гробище. Каменните легла са на милиметри едно от друго, толкова е търсено. Над всяко има комикс книжка. Във формата на кръст. Богато украсена в цветове. С фигурата на главния герой в действие. И неговия едноличен разказ за дирята, която е оставил.

На мъжа, който разказва как строил къщи и колко хора живеят сега в тях. На момичето, оставено от родителите си, което излязло на улицата да припечелва, но се надява, поне чрез смъртта си да е влязло в сърцата им. На жената, останала вдовица млада и нивга вече не видяла мъж, която намирала утеха в своя стан. На момиченцето, блъснато на пътя, но запечатало на надгробната си плоча колата и номера на своя убиец. На мъжа с едното ухо, за който се говорело, че му го отрязали, защото си врял носа, там където не му е работа. И толкова много други.


Единни в многообразието. Издялани от един резбар, лицата на повечето хора си приличат, облечени са в народни носии, рядко ще срещнеш портрет в униформа, повечето жени носят забрадки на главите си, мъжете са предимно тъмнокоси и мустакати. Някои кръстове са загубили цветовете си с времето, други явно се пребоядисват честичко и цветовете на комикса стават все по-ярки.

Ярки. А не е ли това светлината, която искаме да оставим след себе си. И не е ли това един от начините да променим света. Един човек решил да пробва и да го направи. Почнал е да създава, вплитайки в едно наивна поезия, трогателна живопис и умело резбарство.

И е променил света. Създал мода, тренд, практика. Доста устойчива, по всичко изглежда. Сега това малко селско гробище е една от най-посещаваните забележителности в страната. Но преди всичко, е променил Нагласата! Че ...

По делата им ще ги познаете! Всъщност, вече ми се прави още повече!