Е това е уличното движение в Непал. Единствената разлика, е че всички живи същества всъщност никак не се притесняват от края. Просто търсят, всеки свой начин, да се придвижат нанякъде. Всеки върху всеки. Огромни тирове върху талиги с картофи, мотопеди върху пешеходци, ванове, преживели ядрена експлозия, върху мерцедеси. И тук-таме някоя крава. Кравите го играят кръгово. Те просто си лежат по средата на околовръстния път и всички ги заобикалят.
Най-големите герои в този сюжет са пътните полицаи. Те стоически стърчат на едни стоянки по средата на кръстовищата, свиркат и ръкомахат. И глобяват даже.
Например, арестуваха са повече от 15 минути шофьора на нашия автобус. Просто подминал канавката, до която било редно да се спира. После явно доволно го пуснаха срещу откуп. Стиснаха си ръцете.
След Индия си мислех, че от нищо не може да ми мигне окото. Знаех си, че да се качиш в рикша е като да седнеш върху сърцето си, знаех си, че за да преминеш пътя трябва да плюеш в пазвата поне дузина пъти, но такова като в Катманду няма. Да започнем с това, че има само един път - околовръстният, който преди четири години бил разкопан от китайците с обещания за нов и оттогава никой не знае къде са китайците. По това подобие на магистрала, в което няма платна се движи освен кравите, всичко, освен самолети. И ти трябва да хванеш автобус на стоп. Автобусите номера нямат. Само дълги надписи на непалски. От тях обикновено виси някое момченце с маска, което крещи като скоропоговорка нещо, вероятно посоката. Качваш се и слизаш в движение.
И сега за маската. Преди да тръгна от България, имах прахова алергия. Сега мисля, че съм изцерена от нея завинаги. Толкова прах няма и в праходобивен комбинат. Маските ни почерняха за няколко часа, къпахме се два часа и още сме малко по-мургави от обичайното.
Добрата новина е, че имахме най-страхотната спътничка - Доли, жената на Бимал, без която сигурно още щяхме да се опитваме да пресечем улицата.
т
Няма коментари:
Публикуване на коментар