Сивото също е цвят /разказче от миналото лято/

Този ПилигРомски рaзкaз зa извървяния крaтък път из полите нa Бaлкaнa ще се състои от еднa сивa и две цветни чaсти. И противно нa основния зaкон нa лицеприятното говорене дa ги опaковaм в сaндвич с трудносмилaемaтa чaст по средaтa, aз ще зaпочнa с нея.

Тя е зa хижaрите и поповете. Поне зa ония, които срещнaхме. Пепел ми нa устaтa дa вaдя кaрдинaлни изводи, зaщото по времето, в което хижaрят нa Дерменкa си нaливaше рaкия след рaкия, нa Aмбaрицa се подготвяхa дa посрещнaт нaд 3000 ентусиaсти зa Прaзникa нa боровинките. Нa Дерменкa единственият отзвук от товa усмихнaто събитие бяхa тълпите от хорa, преминaвaщи през хижaтa, тръгнaли нaтaм. "Не съм стъпвaл нa Добрилa от седем години!", сумтеше хижaрят между чaшките, a хорaтa идвaхa и си зaминaвaхa без дори дa ги попитaт зaкъде сa тръгнaли и откъде идaт. През товa време поповете в Троянския мaнaстир бяхa свaлили знaменития стенопис нa Зaхaри Зогрaф със Слонa и Лъвa, зaщото пречил нa декорите нa някaкъв си филм без никой дa знaе къде е или кaкто един новопостъпил монaх рече "туй дa не е зоопaрк, госпожо!".
Дотук със сивотaтa нa липсaтa нa пълноценно общувaне, зaпочвaт цветните щрихи.

През плaнинaтa минaвaт шaрени хорa. Мaрaтонците, които прaвят невероятно трудното рaзстояние от Мaзaлaт до Ехо от 100 км зa по- мaлко от едно денонощие. Профучaвaхa крaй нaс и докaто се огледaме, бяхa стигнaли билото нa отсрещния връх. Мъже и урa, жени, млaди и стaри, с модернa екипировкa и със стaри мaрaтонки. Нямaло нaгрaдa, вaжното било дa финиширaш. През нощтa се вървяло нa челници ... Ентусиaстите от "Голямaтa хуркa" и "Родни Бaлкaни", преминaли през непристъпните дебри нa Стенето, нa възрaст 50+. Щурото семейство с момиченце нa 1 годинкa и огромно куче, които щяхa дa тръгнaт нa нощен поход, но се врaзумихa, зaщото момиченцето се провикнa: "Искaм горещa лещa!".

И нaй-крaсивият пъстър щрих - безкрaйнaтa пaлитрa от нюaнси нa зеленото, прошaрено със срaмежливи горски ягодки, скрити. сочни боровинки и дъхaви мaлини. Усaмотението и прекрaсните чердaци нa Бaтошевския мaнaстир, преливaщите от цветя дворове нa Подбaлкaнските къщи.

Животът е шaрен! Сивото също е цвят!

ЕкоУелнес по Нaшенски

Индивид със силует нa объл речен кaмък се е ситуирaл нa ръбa нa речния вир. Джипът е нa педя от крaйницaтa нa зaдните му чaсти, рaзтовaрен от кaсaтa бирa, двете сочни либеници и от телесaтa нa неговaтa Сподвижнa. Госпожaтa е опнaлa пищнa снaгa върху нaдувaем дюшек в центърa нa вирa и ... си лaкирa ноктите. С китaйско ветрило отвявa конските мухи и облaците дим от зaветнaтa скaрa - Олтaр нa уелнесa.

Единственият липсвaщ щрих в пост-Кaрaвеловото доволство е ЛокМaрухуто, което, кaкто с дълбокa въздишкa зaключи уредничкaтa нa Копривщенскaтa къщa нa Клaсикa "не е рaхaт локум"!

Елена - люлка на българското гостоприемство

Как усещаш дали едно място ще ти хареса? По гласа на жената, чийто номер набираш след чисто налучкване в интернет, решила в последния момент да откриеш перфектното спокойно и достатъчно комфортно местенце, в което да се усамотиш за два дни с порасналите си дъщери.

"Чакайти, ей сега шъ ви са обадя. Аз ни съм там, ама ши звънна на чорбаджиите и ей сегичка шъ ви намерим места." "Ало, ами да, чакат ви, кога да ви посрещнат? Вий само съ убадети като съ качити на автобусчето и те шъ въ чакат на автогарата. Ни съ бойти, няма да съ изгубити. Само не съ притеснявайти, щот вий кат съ притеснявати и ний съ притеснявами. Много щъ ви хъреса!"

Ама ние не се притесняваме хич да се изгубим, засмивам се наум и си казвам. "Там сми. Шъ ни хариесъ." Срещаме се с Еличето в най-прекрасния ресторант на Търново - на потънало в рози и дантели диванче в "Щастливеца". Макар и озаглавен подобно на вездесъщото Happy, разликата от него до последното е точно колкото от Алеко  до Доналд Тръмп. Автентичността на храната в това гнездо на уюта е разнежваща. Всяко едно ястие е поднесено с изящност, простота и съвършена комбинация от подправки.  Чувстваш, че си хранен от хора, които искрено обичат всяка една съставка на магията, която творят. Просто казвам - половин килограм пита от хрупкав блат, плътно покрита с пушен бут и кашкавал, с натрошени бадеми и ароматен розмарин и сочни праскови за ... 5,60.

Напълнили стомасите с удоволствие, се насочваме стремглаво към автогарата за Елена, където трябва да хванем автобуса в 3 часа по разписание. "Дааа, ъмъ ний ни пътувъми", казва ни жената от автогарата, "почакъйти ду 5". Да, какво да правим, като сме тръгнали на пътешествие, бърза работа нямаме, просто ще се насладим на всеки един миг заедно дори и на Селската автогара, където има три пейки и една степенка за Мишеморков хан. Решаваме да посветим ценното време на преглед на литература, която иначе никога няма да докоснем и си купуваме вестниците "Строго секретно" и "Златна възраст". Разбираме, че "Силви Вартан ще прави кьопоолу", че "Сливата страда, когато пуска смола" и че самолетите не са се разбили в небостъргачите, а са прожектирани с проектор, небостъргачите са се движили на колелца и е имало ядрена експлозия, за която никой не е разбрал.

В автобусчето за Елена все още усилено коментираме новия вид литература и привличаме вниманието на завеян метъл, който в една ръка стиска бира, а в другата книгата "Не пипай тази книга!". Ами ние сме побратими, щом като четем "Строго секретно", възкликва той и се представя "Виктор. Викат ми Сатаната. От Костел съм". "А, ама ний може да ви дойдем на гости в Костилково", радва се Еличето, която отново не е дочула величието на едно име.

След приятно лъкатушене из горите на Балкана, спираме на автогарата, където гол до кръста в Лада ни чака нашия любезен домакин. "Това е бащата на чорбаджията", казва ни и посочва шофьора. "Чорбаджията сега е в Палма де Майорка и дублира Джейсън Стейтън. Ама знайте ли каква ръка има? 56." Еличето възкликва одобрително, аз не отбирам какво е това, дължината на дланта ли, то било бицепс, но аз допълвам топлата атмосфера с "Е, той сигурно е много красив! На баща си прилича!" После разбрах, че Джейсън бил грозничък.

Къщата за гости е перфектното място за отдих. Сами сме в цялото имение, на две крачки сме от гезмето, джакузито готово ни чака. Човекът казва "Ако имати нужда от нещо, дори и през нощта да е, само звъннете! Веднага идвам." Вярвам му и записвам Петьо в любимите си номера.

И после започва голямото гостуване по еленските механи, където свинският бут по еленски е по-сочен и ароматен от най-майсторския хамон, ракийката е пивка като млада булка, катъкът е тлъст от сирене и пиперки, а основното ястие "Вълчо мезе на сач" е толкова огромно, че не можем да го унищожим дори и сред сочни лакардии. Цените са два пъти по-ниски от Варна, хората са усмихнати и спокойни, въздухът е приятно хладен, а децата ми не спират да ми пълнят душата с радост от споделеното време.

На другия ден откриваме, че отново сме имали късмета да попаднем на точното място в точното време - точно на площада за финала на ралито Твърдица - Елена. Край нас профучават турботата на облепени с всевъзможни надписи лади и мицубишита, разни яки батковци излизат от возилата, дават интервюта, Ниньо не е привлечена от славата, но ние с Еличето си правим селфита и се печем на знойното слънце, щот не е като всеки ден да си до турбо герои.

И после - хайде пак огладняхме, ама първо малко разходка. Аз намирам една потънала в зеленина синьозелена престаряла красавица, решавам да се снимам в едно кьошенце сред копривата, "Мамо, внимавай, не ходи в копривата!", викат децата и докато го кажат, аз, дум по дупе с шалварите нагоре в копривата. "Въх, таз суетност, пак ме порази!", смея се аз, докато децата цъкат изумено. После решавам да довърша приключенството и ги прекарвам по една пътечка покрай реката, ама не пътечка за хора, а за гъски може би, защото храстите под които пролазваме са като тунел. "Тук, деца, еленчани правят любов", заключавам по хипарски дълбокомислено, докато изведнъж пред нас се изпречва желязната ограда на моста, която трябва да прескочим. Опа, да не повторя номера с копривата, мисля си и запретвам шалвара, който отново се оказва невероятно практична дреха - и по ширина, и по дължина и по дълбочина.

И пак сме на точното място - пред дома на Иларион Макариополски, където току що е подредена ... еротична изложба. Картините са ведри и весели, разбираме, че жената е порта без ключалка, че женският гръб е приказка с щастлив финал, и че фолклорът си е служил с разнообразие от термини за услуги като Дуфла, Мантарка, Шантарка и по-цветисти дори. Дали Дядо Иларион би се възрадвал на тази изложба? Защо пък не. В къщата му ни развежда усмихната, приказлива екскурзоводка, която не се дразни да и задават въпроси, готова е да отвори всяко долапче, предлага да ни разкаже и за екологичното строителство на възрожденските къщи, научаваме ме Иларион се е казвал Стоян Михайловски, а Стоян Михайловски му е бил племенник.

После отиваме в храма Свети Никола, зографисан от Захари Зограф, в който друг екскурзовод с прякор Йоан Златоуст близо час ни просвещава за църковния канон, разказва ни защо градът се зове Елена, учи ни как да се кръстим, как да докосваме икона. После сядаме да пием турско кафе с бяло сладко в кафето зад къщата на Яворовата Мина - домът на стария щедър чорбаджия Хаджи Юрдан и повече от час ханджията ни разказва за историята на града, за несподелената любов, за драмата в живота.

Има дух на това място! Хората говорят с радост за миналото си, с щедрост посрещат и хранят гости, цветята виреят като пощръклели и най-важното .... има толкова нови местенца за откриване.

Ние с Еличето и Николчето отново пооткрихме себе си една в друга. И открихме радостта от красиво споделеното време.

Благодарим ти, Елена!

Хипи, хипи, колко да съм хипи ...

За човек, роден на датата, в която е започнал Уудсток - много. За бяла жена, с кръв на индийска циганка и дух на донски казах, направо предостатъчно. С роднините се шегуваме, че тъй като съм "джипси" и "хипи", съм си направо "джипи". За огнен човек, намерил половинката си във вятъра на зодия Близнаци, таман.

Започвам с това въведение, защото за ден и половина с Гошито направихме толкова хипарско пътешествие по северното Черноморие, че бързам да го опиша, за да не забравя чудесата на пътната магия, на свободата да си "където те отвее вятъра" и "където не го сеят, там никне" и на ...  радостта от цветовете.

Цветовете ли казах? Открихме, че вместо да си носим плажните кърпи и пъстри индийски шалове в торба е по-лесно да си ги облечем и овържем. Резултатът бе яростна фотосесия,  няколко подплашени кучета и един гневен барман, който ни изгони от празното си селско заведение, защото сме били прекалено "цигански изглеждащи". Ами да, това бе единственото заведение с телевизор в Камен бряг и сблъсъкът на цивилизациите ни захвърли обратно в дивото ни гнезденце до Огънчето, където не гледахме мача, но гадаехме резултата му по звездите, хапвахме салатка с ракийка, потъвахме в Млечния път и в плисъка на вълните и опиянено доплувахме до самотната си палатка в черната пустош.

Камен бряг е нашето късче от Рая. Безбрежната поляна, продължена в необятната синева на море и небе, слети в едно, захвърлените като късчета пяна канари в подножието на стръмния скат и скалите, ах, тези скали, обагрени в яркожълти лишеи с малки дупчици, приютили милиони различни листенца, цветенца и тревички, паячета и песъчинки, охлювчета и туфички мъх. Жуженето на бръмбарите, упойващият мирис на мащерка и смокинови листа, кристално чистият контраст на бяло, синьо, зелено и жълто и сливащото се розово небе и море. Енергията на земята, която попива цялата ти умора, топлината на вечно горящото огънче. Няма друго място по света, което да е по-любимо, по-вярно, по-прегръщащо за душата ми от тази степ.

А в близост до него, толкова много други дивашки красоти! Нефтените сонди, неспирно потапящи глави в огнения пожар на залязващото слънце, черните варели, фарът на Шабла, изгнилите железа на пропадналия мост, отломките от потъналия кораб в далечината, митичната кръчма на Бай Пешо, градините на хотела в Крапец, орехите по пътя натам, старите, продънени лодки на Кария, безбрежните дюни на плажа в Шабла. Това са стари познати, верни другари на хипарската ми душа, крайъгълни камъни на нашето удоволствие.

Но старите хипари не вървят по утъпкани пътища. Преди половин дузина години може би в къмпинг Космос на Дуранкулак, ни казаха "Ми ний кафе тука нямами". Сега не само, че кафе имат, ами и наблизо да открили достъпа до един магически остров през папурите на блатото, където е разкопана една от най-старите цивилизации преди Потопа и лека-полека наяве излизат тайните на Богинята Кибела в нейния пещерен храм. Енергията на това място е толкова магнетична, че се чувствам призована от един плосък камък в склона към блатото, сядам там и замлъквам. После виждам една зелена змия да се промушва в дупките на камъка до мен. Богинята!

Другото ни ново откритие - тръбата с бясно течаща сярна минерална вода в Кария. По тези места дрескодът е ... кожа и евентуално малко бански. Потокът гореща вода масажира тялото ти, на тръбата до теб има дядо, който сигурно също се масажира, но нищо няма значение, защото ти си тук и си за малко. А после отиваш и бум ... в мазната, лепкава, черна, знойна шабленска кал. И после - бум върху горещия пясък, докато се спечеш като асфалт в августовска жега, докато кожата ти започне да съска със соления дъх на пресъхнало блато, а корите кал, отлюспени от бедрата ти за падат като керемиди. И тогава - бух в хладното, бяло-лазурно море. То отмива всичко. Кожата ти е мека като на пеленаче, но сивкава, като пепелянка. И хайде - отново бух на тръбата.

А по пътя, ах по пътя! Слънчогледи!

Това е то - ПопХипарови за 300 километра със спомени за 300 мига, спрели дъха!

Хепи е да си Хипи!


-

Непалската жена

"Съпругът ти е твой преди брака. След брака вече не е твой". А на кого е? На майка си и баща си, на цялото си семейство и най-накрая на теб. Когато момичето влезе в дома на свекърва си, тя не сяда с тях да вечеря на масата. Първо им сервира, а после хапва. Момичето излиза от дома си и родителите и поемат разноските за цялата сватба, купуват необходимото за младото семейство, дават пари на съпруга, ако е завършил образование. След това вече нищо. Момичето излиза от дома и заживява в друг свят. Тя вече е Баузу - новата жена в къщата, която трябва да спазва железните закони на традицията. Ако съпругът и почине, става страшно. Тринадесет дни трябва да е облечена в бяло и да яде само бял ориз с гхи без сол. После една година никой не бива да я докосва, а тя не бива да влиза в храм. Обикновено обръсва главата си в знак на траур. После става старица.

Толкова ли е лошо всичко това? И да, и не. Това е един друг свят, в който жените рядко работят извън дома, а ако го правят никой не им отнема тежестта на домакинската работа. Момичетата от малки са научени, че мъжът не бива да докосва нищо в кухнята. Те се учат да шият и перат от малки, но учат и много други неща ...

В женския свят. Жените живеят в общност на жени. И всяка е майка на всеки. Сестричките гледат братчетата и сестричетата си от малки. Лелите и съседките помагат. По време на бремеността и половин година след нея всеки ден специална жена идва да разтрива родилката и бебето. Бебетата се къпят само веднъж на няколко седмици, но всеки ден се извеждат голички на слънце и се обтриват с масло от синап. Със специални движения, които се знаят от посветени жени. Всички знаят какво да пият жените за кърма. Всяка жена пази кръста си с пояс. Няма една жена в този свят, която да ходи с гол кръст. Момченцата са  Бабу, а момиченцата Нани. Това им е името. Кръщават ги чак на единадесетия ден. И са деца на общността.

Тази жена винаги е красива. Тя е с прекрасно оформени с конец гайтанени вежди, блестяща обица на носа, пъстра курта сурвал и много гривни по ръцете и краката. Косата и е гарваново черна и всяка неделя и я разтриват със специални масла в продължение на час. Много късно побелява. Знае изкуството на готвенето и магиите на подправките в съвършенство. Готви с много семена и треви. Пази пречистеното си масло, има семена и подправки за всяка болест. Става в пет, премита къщата, измазва пода с червена кал и  отива с меден съд до чешмата на селото да си налее вода. Косата и е винаги идеално сресана на плитки, а зъбите искрящо бели.Ръцете и нозете и са обрисувани със сложните и невероятно красиви защитни символи в плетениците на менди. Често там е скрито и името на съпруга.

Тази жена носи невероятно тежки кошове като самар на главата си. На строежите можеш да видиш да работят основно жени с кошове препълнени с тухли или камъни. И това не са някакви корави, яки жени, това са едни дребнички,, жилави красавици или старици. Стариците винаги ходят с един сърп в ръката и събират в коша трева за кравата. Огромни, препълнени кошове с трева или съчки.

В света на жените съществува огромно изобилие от бижута. И злато. За всички части на тялото, пъстри пискюли за вплитане в гарваново черни плитки, звънчета за глезените, точки за челата. Тиката - червената точка се слага в пътя на косата като знак за омъжена жена и в средата на челото за красота и защита.

В света, в който властват мъжете, жените са намерили своя начин за закрила. Той работи от дълбока древност досега. Разказах ви го.

Moonlight Children's Home in Lalitpur, Nepal - the Facts

Through the eyes of a careful observer, a passionalte children lover and a professional teacher

Background

I met Bimal Osti at a seminar, organised by European Forum of Youth in Poland after a really rewarding job shadowing opportunity in Dejavato Indonesia I had had with them just a few weeks earlier. I had already experienced my first glimpse on Asia and its wisdom of community life.  In our Indonesian project we had lived in a small village, helped restore a Unesco Heritage Hindu Temple and worked in the local school. I was enchanted!

It was at this pivotal event in my life that I also met Saravana, Hannah, Prithvi who later made my stay in India so unforgettable. I was touched to be called Mother by them, to be warmly invited, to be cared for. I found this Motherly experience something really deep to comprehend as in Europe although I am a teacher and mentor to many I am mother only to my own daughters. Much had I to discover ...

In closely knit communities like the ones that I find in Asia, each woman is a mother to many and each child can be sheltered under the care of many mothers. This was the stepping stone to peep into the life of this Children's Home. But this will come later. Now about Bimal.

Having raised two girls with the support of my loving husband, I know what  the demands of taking care of girls are. Clothes, toiletries and shoes are never enough, to say the least, Thus, I found it compeletely incompehensible how one family can cater for 21 small girls. What if some gets ill? What if food and clothes are not enough? What if they get into the tantrums of difficult puberty? What if they don't get on with each other? What if, what if ...

So, I started following Bimal. Out of curiosity and out of admiration. I carefully browsed through the highly informative website of the organisation. I adored the colourful pictures of the girls, I lived though their eyes the joy of their special moments. And also helped. When the terrible earthquake happened, our amazing young volunteers - People to people International The Dolphins hosted a big charity lunch and transfered 400 euro to the Nepali Chapter of PTPI, part of which supported Moonligh with toiletries, blankets, school materials and food. Luckily, all the girls were unharmed, the house was stable and the worst was over.

And then Bobby and I decided that since visiting Nepal is on top of our bucket list, it would be a wonderful opportunity to combine it with volunteering for the girls, supporting them financially and teaching English for 20 days during my holidays. Nothing could work better than this. All exceeded my expectations.

To begin with the support. I hoped I would be able to raise at least 200 euro by handmaking colourful bags from all clothes and selling them to friends trough my FB page Toni's Bags for Charity. Well, the final sum was 600 euro! A friend donated me plenty of material, so many other friends were interested in buying bags, a friend who has just come back from Nepal donated the money she had not spent there. I was so grateful for all this positive energy that was the fuel of my joy even before my arrival. With the donated money the charity bought supplies for the new school year.

So, in a nutshell, this is how we packed our bags with positive thoughts before we dived into the experience of Moonlight Children's Home.

The Real Experience

The 21 girls are brought up in excellent living conditions and in the loving ambience of a true family.
They all have really troubled background, some have lost one parent, others both, all have suffered severe neglection and malnutrition while living with relatives in remote areas with meagre sanitation or even completely abandoned in the street, but it is all .... Past!

And the children have the amazing quality to live for the Present. They thrive when surrounded with love and care. They grow up when educated in the principles of solidarity and sharing, affection to the younger and respect for the elder, They have Education as their own priorirty and all without exceptions excell at school. They take excellent care of their hygiene, help in the household, the organic farm and the poultry farm. They are curious to learn about the world, eager to be awarded the opportunity to travel and live life with self-respect and aspiration.

But above all - they are tremendously polite, kind and united with each other. In this home exists no rivalry, no grudge, no anger. And it is due to the two families who make it - Ms and Mr Juna and Ganesh Osti and Ms and Mr Kalpana and Bimal Osti. Supported by an active Protestant Christian commiunity and church.

If you look at the basics you can always find things that their European peers would grumble about - they have only one TV and are allowed to watch it twice weekly for a short time,they have no mobile gadgets, their school shoes are old and ruffled, their space is alwayes shared, new clothes are not a must but a celebration. But this coins a unique synchrony with true values that I have hardly observed anywhere else.

Are they properly fed and bred? Yes! The food is abundant, varied and none is refused a refill. The younger ones are even sublect to a special treatment as some effects of malnutrition need to be overcome with time. School? All go to a private school with all subjects in English end excellent study habits. They have four sets of uniforms which are changed and washed each day. The racks for clothes and shoes were of particular interest to me as each girl has her name written creatively and clothes and socks neatly arranged. English skills? Fluent.

How to help?

The best is financially. The charity has a separate bank accounton its website Moonlight Children's Home  and all expenses are managed transparently, diligently and honestly. The best is to sponsor a child or a number of children monthly. Compared to our European standard, the sum is affordable.

By volunteering. Bobby and I did it and it was worth every second of it.

We can devote time to spend with girls and teach them valuable skills for the world outside, we can fund their entertainment, you can collect resourses in your home country and send them. But make sure that this is what they really need1

Or you can support their further education and life!

Or boost their self esteem by making the world know how brilliant they are!

I thank you with my heart if you decide to do any of these. I can always be a contact or referee or you can contact my great Moonlight family directly at their facebook page

Непалски пътешествия Част 3 - Хинду Тайнства

Нашата ПопХипарова фамилия винаги е била нетрадиционна в празнуването на годишнините си, пък и те не са малко, но да отпразнуваш годишнината от сватбата си с тълпа, ликуваща около две кремации, бе доста откачено, трудно за осмисляне и наситено с мощна символика.

Разбира се, както повечето магии и тази започна по най-обикновения начин. За един ден трябваше да обиколим трите най-големи храма на Катманду - Храмът на маймуните, Великата ступа на Буда с най-голямата мандала в света и Пашупати - един от седемте най-свещени храма на хиндуизма. Амбициозно, нали? Особено като се има предвид, че изобщо не знаехме какво ни очаква - непалският трафик, за който изпях не една оди досега.


И като във всичките ни непалски истории, ако не беше пухкавата ни, гласовита спътничка Доли, която завързваше оживен разговор със шофьора във всяко претъпкано возило, нямаше да успеем да намерим дори първият.

Неописуемо е колко кълбета прах изгълтахме докато стигнем до Маймуните. И с първата крачка, която направихме по този свещен хълм, усетихме, че тук вече е друг свят. Зелено, красиво, цветно, Маймуните ти се зъбят на всяка крачка, и трябва да си нащрек за отделимите части от облеклото си, защото я са ти задигнали камерата, я очилата. На Боби му свиха банана. Ей, я тия на задните редове да не се подхилкват. Гошито си бе пакетирал едно бананче за зор заман в страничния джоб на раничката. Маймунякът му го извади от торбичката, най-преспокойно обели и похапна. Е, маймуни с банани ли ще залъгваш.

Етествено Мис Тони не пропусна да се нареди на опашката пред Големият Гадател на Храма на Маймуните. Особено дискретно е чувството, когато седнеш на кашона пред всевиждащото око на мъдреца, той вземе лупата, вторачи се в гънките на ръката ти, после започне да брои буквите от името ти една по една и да ги пресмята по дебели книги с таблици, мърморейки нещо, преброи ги няколко пъти на кокалчетата на ръката си, а през това време около теб се е скупчила голяма тълпа от зяпачи. В този миг гатателят те поглежда в дъното на зениците ти, облещва бялото на очите си и започва да нарежда дълги оди на непалски. Тълпата я охка, я пъшка, я се залива от смях - ооо, това е май твоя живот, а през това време преводачката ти на странен английски успява да ти преведе две три изречения. Мммм, да, разбрах, че се занимавам със социална дейност, че пътувам много, че ме чака дъъълъъъг живот и че с Гошито сме уникално добра комбинация. Стига ми. Шоуто обаче, бе за другите и те, естествено, разбраха много повече. 

И така, това бе само началото на деня - мис Тони вече бе прочетен вестник за непалския народ, но толкова много предстоеше пред Попхипаровите ентусиасти - чакаха ги още цели два храма - Голямата Ступа на Буда и свещения индуски храм.

Трудно ми е да говоря с ясни изречения за хиндуистките храмове. Остави че, боговете са 33 лакха, което ще рече милиони, или повече, но и всеки от тях трябва да бъде омилостивен чрез ... нахранване и разкрасяване. Това е буквално. Хранят ги с варени яйца и ориз, оставят им панички с лакомства - бисквитки, цветя, какво ли не. Поливат ги с мляко. Помазват ги с цветна пудра. Посипват ги с цветчета, окачват им гердани от цветя и плодове. Всичко това е органична материя. което ще рече, че хиндуистките храмове имат силен органичен аромат. И както всичко, в този многолюден свят, където единствената почистваща сила е Природата, така и индуските божества преспокойно носят следите на разрухата, наслагването на прахта, остатъците от разложението. Изглеждат страшни, първични и могъщи. Казват, че някои били добри, макар и да не си личи много.

В сравнение с Храма на маймуните, Голямата Ступа на Буда изглежда от друго поколение. Макар и разрушена от земетресението, силата и красотата на мястото омагьосват с влизането ни. Току що, окъпана от краткия, пороен дъжд, ступата ни привлича с тълпите поклоници, дошли от Тибет, Китай, Монголия и къде ли не, за да я обиколят тържествено по посока на часовниковата стрелка, мърморейки Ом Ма Не Пад Ме Хум и задвижвайки с длани 108те молитвени цилиндъра. Някои правят крачка и се просват по корем, после пак крачка, пак корем. Други само вървят с огромна усмивка на лицето си. Ние сме от последните, но ние и щракаме. Толкова е огромно разнообразието от цветове и лица тук, че душите ни тържествуват от щастие .Вижте сами.

Оставили зад гърба си едно от най-силно енергийните места в Непал, се отправихме ... към неизвестното.

Казват, че Храмът на Пашупати е един от седемте най-свещени места за хиндуизма. Посветен е на най-почитания от всички богове - Шива и свързан отново с неговата оплодителна сила, но по особено интересен начин. Шива се усамотил с любимата си Парвати във вековна гора и толкова много се наслаждавал на компанията и, че изчезнал за дълго време от света на боговете. Разтревожени, те тръгнали да го търсят по целия свят и го намерили в гората във вид на овен с лъскав рог. В момента, в който хванали  рога му, обаче, той се счупил на три парчета. Едно от парчетата полетяло в небето, другото се забило в земята, а третото останало в ръцете им. Те го заровили на този свещен хълм като знак на божеството. Символът на мъжествеността останал заровен с векове, но една крава го открила. По най-баналния кравешки начин. Просто се качвала на хълма и изливала млякото си там. Когато се опитали да открият защо, намерили заровен в земята огнен фалос.... 

Сега се казва, че този огнен фалос е толкова могъщ, че превръща всичко в злато. 

Разбира се, ние нямаше как да се докоснем до свещения атрибут на Шива, първо защото е защитен с Линга, второ защото е защитен с религиозна позиция и трето, защото е защитен с много висока цена на билетите. С Гошито решихме да направим намаление, той да остане с овена и неговия рог пред стените на храма, а аз да вляза, да щракам изобилно и после да разказвам. Но, явно лицето на моето момче е направило една от онези гримаси, тип мокро коте, че мустакатият полицай го съжали и му махна да влезе с нас гратис!

Знаел е човекът, че имаме годишнина от сватбата. Какво обаче ни чака там, ние не знаехме ...

Влязохме в храма по залез слънце. Тогава светлината е наистина специална и оранжевото става по-искрящо, ръждиво-кафявото сияе с мека топлина а аромата на жасмина, на тамяна и сладникавия привкус на франджипаните създават довеждат сетивата до чувствен екстаз. Казаха ни, че сега щяло да има специална церемония.

Първото, което видяхме бяха няколкото клади, на които изгаряха щастливците, успели да издъхнат тук. До храма има старчески дом и индусите смятат, че е истинска привилегия да  завършиш тленния си път в огъня на Пасапутри. Тогава душата ти се освобождавала от допълнителни прераждания и отивала директно в Рая. къде се намираше душата на клетия човечец, чието дребно тяло бе обвито в бял саван, застлано с оранжеви копринени шалове и украсено с цветя, не знаем. Видяхме само как го разголиха, за да го измият лицето му в свещената река, поставиха свещ в устата му и започнаха да опяват. Той бе на отсрещния бряг на реката докато ние, заедно с хилядите насъбрали се хора, облечени в тържествени дрехи седяхме и очаквахме жреците да подготвят нещо важно.

Когато съпругът индус почине, овдовялата жена обръсва главата си, облича се в бял саван и в продължение на тринадесет дни не може да яде нищо друго освен сварен ориз без сол и да пие вода. Още повече, никой не бива да я докосва. След това в продължение на една година не и е позволено да влиза в храм и да има посетители. Синът пък, също обръсва главата, но и веждите си и потъва в бяло. За него, обаче, няма такива забрани. Странен начин за утеха...

На нас, абсолютно непосветените в страстите на тези хора, ни се струваше напълно непонятно, защо тълпата всъщност е много възторжена. Мислихме си, че празнуват кремацията, защото всички бяха седнали като на телевизор и наблюдаваха мълчаливо какво се случва на отсрещния бряг. После се оказа, че двете събития нямат нищо общо помежду си. Това, на което сме станали свидетели, било вечерният поздрав към Слънцето и Бог Шива, който се извършва ежедневно в храма и заради който от цяла Индия се стичат поклоници.

Ние бяхме сред най-привилигированите. Оказа се, че сме седнали точно до металните свещници, в които тримата жреци разпалиха огньовете си. След това зазвучаха жизнерадостни мантри и със съвършени движения на ръцете тримата високи, снажни мъже завъртяха вихъра на огнения танц. Това не може да се разкаже. Мога да кажа само, че това не просто бе танц на огъня, това бе пир на ароматите, на упойващите миризми на кандилата им и най-вече на напълно спонтанния, първичен танц на групата момичета, които изпаднаха в екстаз и затанцуваха пред нас.

Нищо не може да се опише. Благодарни сме, че го изживяхме. На 26-тата годишнина от сватбата ни на 27 май. Това бе дар!