Започвам с това въведение, защото за ден и половина с Гошито направихме толкова хипарско пътешествие по северното Черноморие, че бързам да го опиша, за да не забравя чудесата на пътната магия, на свободата да си "където те отвее вятъра" и "където не го сеят, там никне" и на ... радостта от цветовете.
Цветовете ли казах? Открихме, че вместо да си носим плажните кърпи и пъстри индийски шалове в торба е по-лесно да си ги облечем и овържем. Резултатът бе яростна фотосесия, няколко подплашени кучета и един гневен барман, който ни изгони от празното си селско заведение, защото сме били прекалено "цигански изглеждащи". Ами да, това бе единственото заведение с телевизор в Камен бряг и сблъсъкът на цивилизациите ни захвърли обратно в дивото ни гнезденце до Огънчето, където не гледахме мача, но гадаехме резултата му по звездите, хапвахме салатка с ракийка, потъвахме в Млечния път и в плисъка на вълните и опиянено доплувахме до самотната си палатка в черната пустош.
Камен бряг е нашето късче от Рая. Безбрежната поляна, продължена в необятната синева на море и небе, слети в едно, захвърлените като късчета пяна канари в подножието на стръмния скат и скалите, ах, тези скали, обагрени в яркожълти лишеи с малки дупчици, приютили милиони различни листенца, цветенца и тревички, паячета и песъчинки, охлювчета и туфички мъх. Жуженето на бръмбарите, упойващият мирис на мащерка и смокинови листа, кристално чистият контраст на бяло, синьо, зелено и жълто и сливащото се розово небе и море. Енергията на земята, която попива цялата ти умора, топлината на вечно горящото огънче. Няма друго място по света, което да е по-любимо, по-вярно, по-прегръщащо за душата ми от тази степ.
А в близост до него, толкова много други дивашки красоти! Нефтените сонди, неспирно потапящи глави в огнения пожар на залязващото слънце, черните варели, фарът на Шабла, изгнилите железа на пропадналия мост, отломките от потъналия кораб в далечината, митичната кръчма на Бай Пешо, градините на хотела в Крапец, орехите по пътя натам, старите, продънени лодки на Кария, безбрежните дюни на плажа в Шабла. Това са стари познати, верни другари на хипарската ми душа, крайъгълни камъни на нашето удоволствие.
Но старите хипари не вървят по утъпкани пътища. Преди половин дузина години може би в къмпинг Космос на Дуранкулак, ни казаха "Ми ний кафе тука нямами". Сега не само, че кафе имат, ами и наблизо да открили достъпа до един магически остров през папурите на блатото, където е разкопана една от най-старите цивилизации преди Потопа и лека-полека наяве излизат тайните на Богинята Кибела в нейния пещерен храм. Енергията на това място е толкова магнетична, че се чувствам призована от един плосък камък в склона към блатото, сядам там и замлъквам. После виждам една зелена змия да се промушва в дупките на камъка до мен. Богинята!
Другото ни ново откритие - тръбата с бясно течаща сярна минерална вода в Кария. По тези места дрескодът е ... кожа и евентуално малко бански. Потокът гореща вода масажира тялото ти, на тръбата до теб има дядо, който сигурно също се масажира, но нищо няма значение, защото ти си тук и си за малко. А после отиваш и бум ... в мазната, лепкава, черна, знойна шабленска кал. И после - бум върху горещия пясък, докато се спечеш като асфалт в августовска жега, докато кожата ти започне да съска със соления дъх на пресъхнало блато, а корите кал, отлюспени от бедрата ти за падат като керемиди. И тогава - бух в хладното, бяло-лазурно море. То отмива всичко. Кожата ти е мека като на пеленаче, но сивкава, като пепелянка. И хайде - отново бух на тръбата.
А по пътя, ах по пътя! Слънчогледи!
Това е то - ПопХипарови за 300 километра със спомени за 300 мига, спрели дъха!
Хепи е да си Хипи!
-
Няма коментари:
Публикуване на коментар