Геройският лагер - Мисията възможна

Трудно е да се намери началото на тази история. Затова ще започна от средата. Опитайте се да я усетите със сетивата си. За да разберете колко е истинска.

Направили сме лагерен огън. Малките момченца са носили пръчки и клони сред храсти и коприва, събирали са камъни от реката да оградят огнището, примолили са се за кашони за разпалка. Огънят в началото е малък, но тъмнината настъпва и всички се скупчваме около него, защото мракът идва с непознати крачки в планината. Някой пуска някаква чалга на тонколонката с телефона си, Джани подхваща ритъма с тарамбуката, Мухи започва да блъска с пръчки по едно пънче, Маринчо подхваща другата тарамбука, аз раздавам в една ръчичка дайре, в друга други дрънкулки и изведнъж Ритъмът ни понася. Всички скачаме около огъня, въртим дупета, пляскаме с ръце, на някой му хрумва идеята да пече шоколадови вафли на шиш, ядем вафли, инструментите сменят ръцете, но Ритъмът продължава, после се кротваме да си разказваме страшни истории, някой разказва за Дама Пика, друг изпищява, че го е страх, едната госпожа ни смъмря, че децата се страхуват, настъпва неловко мълчание и изведнъж се обажда гласчето на Стъни - "Абе, хора, искам да ви питам нещо, ама ми отговорете честно." "Айде казвай, ще отговорим" "Абе, вий като пръцнете, пристрастени ли сте към миризмата на собствената си пр...я, защото аз много си я харесвам".

Ей, за това истинското става дума. За залелия ни смях след това, за пикантните истории кой какви други миризми харесва, за прибирането в тъмното, когато всички се държахме за един телефон с фенерче, а други бяха избързали напред, за да ни стреснат. За сандалите на Златин, който се оказа, че нямал други обувки освен едни гумени чехли и Веси му завърза върви от тениска, за да ги направи на сандали и да качи върха с тях. За спорта, който измислиха "Хвърли надалеч обувка и после я вземи". За мазаните филии в полунощ, за разговорите след полунощ, за приказките, които само Маринчо не се измори да слуша, за петнадесетте задачи от Мисията невъзможна, които успяха да изпълнят ЗАЕДНО преди края на играта.

Ето за това ЗАЕДНО иде реч. "Не очаквах, че толкова много ще ми хареса да ходя на лагер с децата от дома", ми написаха няколко от тях след като се разделихме. "Аз бях много негативно настроен и не исках да ходя, защото си мислех, че ще е тъпо да сме големи и малки заедно, но съм много приятно изненадан. Вие и помощниците ви сте просто уникални!".

Не, не сме уникални. И това, което правим не е уникално. Нарича се team-building, сплотяване на екипа или просто опознаване. Фирмите имат огромни бюджети за това.  Варненската община не ни даде стотинка. И всъщност това беше чудесно. Защото отново разбрахме, че НЯМА НЕВЪЗМОЖНИ НЕЩА.

Когато Георги ме попита колко пари ще трябват, за да отидат десет деца на лагер, му отговорих около 1000 лева. Той каза "а това е невъзможно да ги съберем". Когато Веси започна да прави картините с вълната заедно с децата, те ме попитаха, Мис Тони, колко пари трябва да съберем с тези картини? Аз им отговорих, около 500 лева и те казаха, че това е невъзможно. Но Габи, Божко и Маги са Делфини. За тях невъзможното е просто докато не го направиш. Хрумката за фестивала Долфинленд се превърна в прекрасно събитие за радост на деца и родители, направено от най-прекрасните деца на Варна. Дарителската сметка, която Деси, Маги и Нели така пъргаво споделяха за един ден почти удвои сумата си. И ние удвоихме броя на децата!

Да, но това е НЕВЪЗМОЖНО, продължаваха да ни уверяват поклониците на сухия, здрав разум. С вас не могат да пътуват някои деца, защото тяхното поведение е просто невъзможно за възпитание. И това невъзможно прескочихме. Защото вярваме, че най-доброто възпитание се постига с радост.

И скалите изглеждаха невъзможни. И да плуваш в дълбокия басейн изглеждаше невъзможно. И да не казваш лоши думи три дни изглеждаше невъзможно. И на влака да се качиш изглеждаше невъзможно.

И за последно - да видим как стана възможно да се качим на влака. Гарата необитаема, перон няма, стъпалото на влака невъзможно високо. Но ние си носим стол от ресторанта. Фло катери стола по планинската пътечка, стигаме до планинската гара, поставяме гордо стола до релсите и виждаме ... група възрастни лелки с внучета, които тревожно чакат влака и се чудят как ли ще е възможно да се качат. Ами искате ли да ползвате нашия стол? Ама вие този стол за това ли го носите? Да, защото и на нас ще е трудно да се качим. А, много, много благодарим. Качихме лелките, после дойде и нашия влак, Фло, Дени, Божко и Афонсо ни качиха и нас, върнаха стола в ресторанта и потеглиха и те към Варна. Жотем, БДЖ!

Ще е възможно ли пак да ходим някъде заедно? Реторичен въпрос.

Всичко изглежда невъзможно, ДОКАТО НЕ ГО НАПРАВИШ!

Но, при едно условие .... да го направиш С ДЕЦА, ПО ДЕТСКИ, СЪС СЪРЦЕ!