Буквално. Летял си над осемхилядниците, после си се въртял над огромна равна пустош с могъща китайска военна база, стюардесата ти се усмихва, кацнал си само на 3 900 метра надморска височина, вратата на самолета се отваря и ... краката ти се подкосяват.
Едно особено изтръпване на ходилата, леко замайване, аха май това е височинният синдром и вече си закичен с копринен бял шал и натоварен на джип, който трябва да те отведе на сигурно място.
Ние май никога не сме били нависоко, опитвам се да проумея защо тялото ми се чувства така странно аз, докато джипът профучава през четири контролни пункта, десетки китайски лозунги, пресушени корита на реки, статуи на позлатени якове на високи пилони и след час навлиза в шумната, прашна, пренаселена Лхаса, за да ни стовари в също толкова шумен и пренаселен хотел с всички изисквания на китайския лукс - фонтан на входа, килим до глезена, лекар до рецепция и ... о, да климатик. Момичетата на рецепцията са облечени във вълнени палта. Германците до входа са по шорти и карирани ризки. Китайският доктор в ъгъла е с пуловер под престилката. Всички местни носят маски на лицата и вълнени поли и престилки. Аха, тук май трябва да внимаваме с обличането. И не само.
В Тибет не можеш да пътуваш сам. Не можеш да си пътешественик с ограничен бюджет, който просто иска да се запознае с културата по свой си начин. Не може да искаш да ти разкажат за Далай Лама. Не може да разпитваш за политика, най-нова история или религия.
В Тибет си като луксозен куфар, разтоварен, поочукан и отново натоварен. Какво ще влезе в куфара - ей това е друга история. За началото е важна Товарителницата - листът хартия с осем пъстри печата, без който не можеш да излезеш на улицата. Така наречената "тибетска виза" или казано иначе - рекет на туристическа агенция, дисциплинираща мярка от ханското правителство или просто - бюрократична дрънкулка, която храни стотици. Издава се само от лицензирани туристически компании - разбирай една туристическа компания, управлявана от китайци, която се е разделила в няколко добре звучащи фирмички и си е поделила големите хотели, за да ги напълни с бледолики. Така и цените ще са винаги високи, и забележителностите ще са пълни и приближените до правителството ще са доволни. Добре, попаднахме в Тибетския Балкантурист, кимаме разбиращо ние. Ама какво става с главите ни? Ще се пръснат.
Оказа се, че онези малки червени буквички в рекламата на Тибетския Балкантурист, че екскурзиите не се препоръчват на хора с високо кръвно налягане, имали значение. Опитваме се да излезем на улицата, но всъщност не можем да направим и десет крачки без да се уморим. Казаха ни да вървим и говорим бавно, първия ден да си почиваме, утре щели сме да бъдем по-добре. Но първо сме гладни, второ навън е такова гъмжило от цветове и хора, че дори и да експлоадирам, пак ще е на улицата, но не и в хотелската стая.
Били сме в Индия, били сме в Непал, били сме в Китай. С хора не можеш да ни уплашиш. Излизаме на оживената главна улица в четири следобед, пресичаме я и краката ни повеждат към ... първия храм. Схлупената, обкичена в пъстри знамена и обляна от светлина старинна сграда изглежда приветлива и уютна, всяко едно цветно петънце се залепва за обектива в магично сияние, храмът е потънал в мистичен покой, нарушен единствено от жуженето на муха, мърморенето на мантра и ... онази миризма.
Онази миризма е едно от най-трудните за разказване неща в онзи свят. Казано с три думи - лой от як. Казано с мои думи - земната, тлъста плът на мощно животно, която просмуква дебелия слой на вълната, сухия, корав покрив на прахта и неподвластния на думите свят на вярата.
Хората в Тибет ходят с термоси. И в тези термоси носят лой, за да поливат свещите в храмовете. С тази лой правят чая си. С тази лой мажат косите и телата си. С тази лой скрепяват молитвите си. Един от монасите в храма правеше следното: поставяше в устата си топка лой и после прокарваше насукан памучен фитил през зъбите си. Цял ден, цял живот. Един от най-величествените будистки празници е през септември, когато на улицата се изнасят високи три метра фигури от лой с филигранни мотиви от будисткия пантеон. Лойта е животоспасяваща в този сух и изложен на стихиите свят. За нас обаче беше животозастрашаваща.
Чай пих. Супа от кокали на як с каймак от лой ядох. Бонбони с мляко от як ядох. Също и момо - нещо като пироги - с месо от як. Всичко, което можех да поема вътрешно поех. Нали съм в Тибет, ще ям като тибетците. Но миризмата в храмовете. Стълпотворението от погълнати от вяра хора, мълвящи непонятни звуци, въртящи кандила и повтарящи без умора сложни физически движения.
Прострацията на жени и мъже, старици и старци, деца и младежи по улиците - коленичиш, лягаш по лице, изправяш се на лакти, ставаш, правиш две крачки пак коленичиш, пак лягаш --- и ей така километри на ден, часове, с дървени подлоги на коленете и дланите, с обезличено от прах лице и дрехи, с потънал някъде в нищото поглед .. Ей това, не можах да осмисля. Куфарът ми остана със забила ключалка, на движещата се лента, плътно опакован в найлона на модерния западен свят.
Може би бе заради липсата на кислород. Може би клетките се бунтуваха, огладнели за гориво. Но шокът бе стабилен. И това беше само първият ден. Трябваше да оцелеем в този свят на други сетива, други ритуали и други енергии. И да изкачим около 700 стълби на другия ден.
Няма коментари:
Публикуване на коментар