Caminito del Rey - "Пътчето", което се минава веднъж в живота

Caminito del Rey - екстремното "царско пътче" в Испания за мен се оказа царски главозамайващо и никак не пътче, нито пътечка.

3 километра вървене по пътека, закачена на поне 300 метра над урвата. Да, максимално обезопасена пътека. Връх на испанските инженери и строители. Подвиг за тези, които са създали пътя преди близо век, за да проправят път през урвата над ждрелото на реката и да могат да построят хидроцентрала.

Кой ме зариби? Боби, разбира се. Гледал някакво филмче за най-екстремните планински пътеки в света и "Виж, Тончо, що не вземеш да минеш оттам?! До Малага е. Не е страшно!". Ами, една лоша и една добра новина, Боби. Лошата е, че оцелях и имаш гарантирана жена поне до следващото пътче, а добрата е - че си намерих едно много хубаво ресторантче, където ще те чакам следващия път, като минаваш ти. Сам. С памперс за смяна."

Кой ме записа? Antonio Moret. Луда глава като моята, умножена по мъжки инат и Беар Грилс чалъм за оцеляване. Планински спасител, планински водач, катерач и какво ли още не. Испанският ми син. "Няма страшно, Тони. Аз ще те спася.". Добре ти става да го чуеш, все пак.

А за записването - ами испанците чакали по три месеца, за да си купят онлайн билет, а аз от самолета - хайде хоп, може ли утре в неделя. Ами, трудно е, ама ще може.

Защо? Защото водачът на групата - Рафа е стар приятел на Антонио. А той, пък е друг филм . Растите му са до коленете. Гласът му е като на бормашина. Ръцете - на каменоделец. Магнетична фигура. Израстнал в една пещера до Каминито. Познава всеки камък. Живее в този път. Баща му е поддържал стария. Дядо му го построил. Някакъв телевизионен водещ открива Рафа в пещерата и оттогава е знаменитост в Испания.

Всъщност, истината е, че Каминито не е лесно достъпно и нито един от испанците които познавам в Малага, не го беше минавал. За чуждестранни туристи пък е още по-оплетено, защото трябва да се сменят влак и автобус и да се избира начална точка, доста далечна от табелата. Тук Антонио пак е ангел-спасител. Нали има огромен черен ван, пълен с инструментариум за оцеляване.

Ами, да тръгваме. Тръгваме от Малага преди изгрев, за да пристигнем първи на пътеката и да имаме време за едно кафе и хляб със зехтин и сол. И малко хамон серано за мъжественост. Аз нямам понятие какво ме чака, защото филмчето го е гледал Боби, а не аз. Тези обувки стават ли? Стават. Ще вися ли на въже? Няма да висиш? Ох, да не си изцапам жълтото палто. Колко хора са паднали? После ще ти кажа. Тази каска за какво ми е? Ами, ако започнат да падат камъни. О, ама то тези камъни дето ще падат са много големи. И така натакък.

Нареждам се чинно на опашка, Антонио разбира се знае, по-бърз път през една пещера, която изпреварва опашката. Пешерата е точно като за нас - има вход и изход и ооо, ама то е толкова красиво! Гора с изумрудено синьо езеро. Столетни дървета, птички пеят. Пътечка.

Антонио, ама това ли е Каминито? Ами то е много приятно. Като на Аладжа манастир. Не, Тони, това е пътят до Каминито. Ще видиш разликата.

Разликата е, че в първото вървиш по земята, а във второто вървиш във въздуха. Немислимо високо, тясно и със завойчета. И стъклен под на места за разкош. Парапети има, да. Въже има, да. Хора също има. Никой не пада. И е изумително красиво. На места се вижда старият път, който никак не е бил толкова обезопасен, просто едни дъски забити в скалата. На места минаваш по тясно решетесто мостче от едната страна на пропастта до другата. Клати се!!!! За допълнителна смелост на тези, които си мислят, какво ли е да залитнеш надолу, над главите ни прелита белоглав лешояд.

О, заваля. Ами сега. Спокойно, Тони, облечи този дъждобран, за тебе съм го взел. О, започна да вали сняг. Ето ти пухена шапка. Антонио, нали ще ме спасиш. Чакай първо да те снимам, пък после ще говорим за спасяване.

Всъщност единственото спасение по този път е от страховете. От паниката за "ами ако". От отказа от величието на момента в мир с природата и нейната опияняваща красота.
.
И на възторг от подвига на хората, съумяли да проправят безопасен път през най-скритото, гордо и величествено, непристъпно сърце на отвесната планина.

Каминито е изживяване, на което словото изневерява. То се усеща със стомаха. И със громоленето на сърцето. В съзвучие с тътена на реката.

И като стигнеш до края му, ти идва да плеснеш с ръце и кажеш "И мен ме беше страх, Прасчо! Но нали знаеш, аз съм едно мече с много малко мозък!"

Минето го! колко му е! Едно пътче! #JustAskAntonio